„Лолита“ и „Ние“ – компаративен анализ | Международен филологически форум
su.forum.students@philol-forum.uni-sofia.bgСп. "Филологически форум" - хуманитарно списание за млади изследователи на Факултета по славянски филологии е вече в CEEOL!

„Лолита“ и „Ние“ – компаративен анализ

Posted in: Антиутопия (Руският роман през ХХ век), Библиотека Started by

„Лолита“ и „Ние“ – компаративен анализ

Николай Генов

СУ „Свети Климент Охридски“

Резюме

Настоящата статия прави опит да съпостави две различни като поетика произведения с цел да набележи съществени сходства и отлики, през които могат да бъдат мислени те. От особено значение за сравнението са наративните модели на текстовете и универсалността на използваните мотиви, сближаващи централните персонажи и спомагащи за паралелното им обговаряне.

Ключови думи: компаративен анализ, наративен модел, универсален мотив, централни персонажи, сближаване

Abstract

The following article aims to compare two works, contrasting in terms of poetics, for the purpose of pointing out notable similarities and dissimilarities through which the two works could be interpreted. Crucial to the comparison are the narrative models of the texts and the universality of the motifs used, as they link the central characters closer together and help the parallel observation of the works.

Keywords: comparative analysis, narrative model, universal motif, main characters, convergence

Сред отличаващите се произведения на руската литература на XX век недвусмислено се нареждат заглавията „Лолита“ на Набоков и „Ние“ на Замятин – два текста, които си приличат, и то след редица сериозни уговорки, единствено по влиянието, което оказват върху своята аудитория. Но дори тази ригидна конвенция е достатъчно плаха, за да бъде безмилостно унищожена от критическото отношение на всеки по-задълбочен изследовател, тъй като нейният фундамент може да се редуцира до генеричното и едва ли не смехотворно съждение, че назованите книги добиват известна популярност и с това се изчерпва тяхното сходство.

Целта на моето изследване е да обясни защо горепосоченото заключение не е правилно. Използвайки методите на компаративния анализ и привеждайки към тях конструктивни аргументи, ще се опитам да задам посока на размисъл, която трябва да дообогати представите ни за дискурсната близост между избраните фикционални реалии и същевременно с това да обори естествения скептицизъм, възникнал от явното различие в тематичните ядра на посочените романи. В основата на своите разсъждения ще положа дневника – предпочетената от двамата големи белетристи повествователна форма, под чието стилово влияние се осъществява по-нататъшното сближаване на разнородните сюжети и уподобяването на техните елементи.

„Ние“ и „Лолита“ създават собствени наративни модели, които се реализират по подобен, но съвсем неидентичен начин. При „Ние” изходна позиция заемат личните записки на протагониста, съвестно конспектирани и образцово изложени така, сякаш техният автор съставя делничен доклад за посоките на своите разсъждения. В „Лолита” действието е предадено през силно субективните спомени, останали запечатани в безпорядъка на Хумбертовия дневник, който съвсем преднамерено оплита своя читател в сложните нишки на непостоянните си хипостази, неочакваните обрати и подчертано изкривените детайли на афектираното мъжко съзнание. Различие съвсем естествено, вземайки под внимание пространствено-времевите координати на двата сюжета – Д-503е жител на Земя, съществуваща стотици години след нашата, тоест той е типологизиран представител на един изцяло нов свят, а Хумберт Хумберт, маската на скрития разказвач в „Лолита“, е един самоосъзнаващ се остатък от вече декомпозираща се традиция. Самият професионален избор, направен от героите, им налага съответните специфики на писане; това са слогът на строгия, подреден, схематичен и сдържан математик и словоизлиянието на саможивия, ироничен, измъчван от собствените си фатални томления литературовед. Затова и съжденията на първия са прозрачно изложени като хроника, а намеренията на втория са потулени, прибрани под ключ, засукани като реторическа паяжина. Неизбежното размиване на границите между тези качества, първоначално изброени, за да докажат коренното различие на техните носители, ще послужи като довод за тяхното евентуално сближаване с развитието на романовата фабула.

Д-503 бленува да надмогне себе си, своята индивидуалност, да прекрачи в епохата, в която потребността на АЗ ще бъде напълно заменена от съвършения синхрон на събирателното НИЕ. Неговият поглед е насочен напред, отреденото му от Всеобщата Държава място е някъде там. Непредвидена обаче е еволюцията на нравствеността му, тази ретроградна диагноза, направила го неспособен да се впише в парадигмата на общоприетата условност. Той се разболява от душа, влюбва се страстно, превръща се в роб на стихийните и всепокоряващи чувства, на ирационалния √–1: „Помня: бях на пода, прегръщах краката ѝ, целувах коленете ѝ. И молех: „Сега — още сега — още тази минута…“ (Замятин 1990: 112). Именно пренаправата на неговата същност, развитието, на което става жертва, го връщат назад, към миналото, към свободата на старите, по която се унася и Хумберт: „В края на краищата Данте се е влюбил безумно в своята Беатриче, когато тя едва била навършила девет години и била тъй искряща, начервена, сладка, с пурпурна рокля със скъпоценни камъни, това се случило през 1274 година във Флоренция, на частен пир, през веселия месец май.“ (Набоков 1998: 90). Закономерно се изменя и шаблонът на Д-503-овия дневник – конспектите стават объркани („Не зная какъв, може би целият конспект е само това: захвърлената цигара“) (Замятин 1990: 198), ненужни („Това — без конспект, набързо, последно“) (Замятин 1990: 183), дори понякога невъзможни („… Не, не мога, нека да е без конспект“) (Замятин 1990: 113). Този постепенен хаос, настъпващият творчески безпорядък асимилират композицията ия сродяват повече с изповедалния модел на „Лолита“, често накъсван от емоциите на „Х. Х.“, отколкото със запланувания от автора възхвалителен дискурс.

Фокализацията в двата романа не е една и съща. При Набоков тя е почти нулева, тъй като крупността на фабулата е положена изцяло в неопределеното минало, в паметта на разказвача. Съпроводена е от вездесъщи разсъждения, уточнения, бележки, даващи изобилна информация относно детайла, което създава усещането за всеобхватност и дори всесимпатия. В „Ние“ случващото се е ден за ден – изходът не е предварително оповестен, развръзката е неизвестна и дори зависеща от прякото доказателство на словото. Дневникът е използван не само като средство за установяване на истината със задна дата, но и като оръдие срещу нейното следствие: „Но нали не съм аз — не съм аз! Никой не го е чул от мен… никой освен тези бели, безмълвни страници…[…] Защото изведнъж в някаква точка на синьото пространство: бюрото ми, над него — бузите-хриле на Ю, забравеният лист от моя дневник. И разбирам: никой освен нея — всичко разбирам…“ (Замятин 1990: 189). Въпреки това същинското действие в него е разказано от първо лице, единствено число; адресирано е до съответна група (съдебните заседатели при „Лолита“ и все още неоткритите извънземни народи в „Ние“), представителите на която не са известни на адресанта.

Речта на Д-503 е динамична– тя се изменя в съответствие с промените, настъпили у героя – от простия препис „дума по дума“ и терминологичната стигма на естествените науки до зачестилите апосиопези и почти поетизираните вълнения. Нейното художествено равнище обаче не успява да направи крачка към консистентната метафорика на Хумберт Хумберт, налична още в първите страници на затворническите му мемоари.

Известна персонажна прилика все пак може да бъде потърсена в психологизма, използван при изграждането на двата образа – те чувстват и споделят с хартиените листове своята вина, изписват по тях деструктивния си нагон и безпомощно преследват пагубната любов, която нескрито заплашва да ги погуби. Господин „Х. Х.“ категорично достига до самата ѝ крайност с акта на безмилостно човекоубийство, но въздържаността на Д-503 съвсем не отделя инженера от трагическата категория, в която попада и Набоковият протагонист. Финалната операция, лишаваща строителя на ИНТЕГРАЛА от фантазия, е в известен смисъл равнозначна на преждевременната затворническа смърт на литературоведа; първият захвърля своя интимен свят, но продължава да живее, („Почеркът — моят. И по-нататък — същият почерк, но за щастие само почеркът е същият.“) (Замятин 1990: 204), а вторият го завършва и предава на вечността („И това е единственото безсмъртие, което можем да споделим с теб, моя Лолита.“) (Набоков 1998: 461). Общото в двата случая е прелиминарният край на щастието, който е предизвикан от несъвместимостта на емоционалния порив със закона и системата, със социалното устройство, което скрепява света, но и го изражда в лична антиутопия за индивида, неспособен да се съобрази с догматичните му канони. Посоката на насилие е практически една и съща – санкцията се налага спрямо провинението, а самото провинение не е толкова различно – ирационалното отдаване, присъщо на естествения човек. Въз основа на това може да бъде направено предположението, че въпреки първоначалната (диаметрална) несъвместимост на характерите на Д-503 и Хумберт, нещо в тяхната съдба ги сродява, прави ги почти еднакви, като ги принуждава да захвърлят собствената си безопасност в името на едно преживяване; без значение от ограниченията на зададения им контекст. „Там е целият ужас, че дори сега, когато логическата функция е решена, когато е очевидно, че тя включва смъртта, аз въпреки това я искам – с устните, с ръцете, гръдта си, с всеки милиметър.” (Замятин 1990: 153)

Също толкова лесно обаче могат да бъдат посочени и допълнителни различия – ако не на нивото на езика и поведението на персонажите, то поне в композицията на завършените творби. От мистификацията в увода на „Лолита“ – въведението носи подписа на Джон Рей, доктор по философия – вероятно опитът на Набоков да се дистанцира от повествованието – до самите обстоятелства, използвани за нагнетяване на сюжетното напрежение. Недвусмислено „Лолита“ е лишена от алегорията, присъща на „Ние“, като това е подчертано дори от самия автор („Читателят, който разглежда „Лолита“ просто като роман, би останал с дразнещо неясна представа за ситуациите и емоциите в него, ако те бяха обезцветени чрез пошли алегории.“) (Набоков: 1998: 74). Сякаш го няма социалния елемент, няма я сатирата, скритата критика към обществения режим, което обаче съвсем не означава, че разгледаните литературни продукти са разкъсали интертекстуалните си нишки – брънки, носени не само през характерните маркери на формата, но и вградени в нейното идейно съдържание.

Двете произведения представляват своеобразна теза, антитеза и синтез на човешкото поведение в зависимост от интенцията, с която се подхожда в съпоставителния преглед към тях. Сам по себе си този тип раздвоено отношение усложнява визията ни за привидната цялост на литературния проект и поставя допълнителни въпроси за природата на Набоковото творчество изобщо; по-конкретно – за границите на неговия метароман, препращащ към „чуждото слово“ и влизащ в активен спор с него (Костова-Панайотова 2013: 15).

Ефектът на близостта между „Лолита“ и „Ние“ едва ли е търсен, но не преднамереното сюжетополагане, а по-скоро интериоризираната антиутопичност на Набоковия свят, съчетана със статута на „питащия човек“ при Замятин (Евтимова 2005: 426) създават възможност за едно такова компаративно мислене. При Набоков говорим за свят, който е мъчителен и лишен от добро; свят, в който всичко е измама и ужас (Костова-Панайотова 2013: 15), от една страна, но и свят многоъгълен и многостенен, отричащ абсолютната и окончателна истина (Евтимова 2013: 15), от друга. Тези му особености го правят, донякъде по ирония на съдбата, достъпен за социалната позиция на Замятин, която, отричайки радикалността на идеологемата, се опитва да изобрази кошмара на възможното утре и по този начин откроява общочовешки звена, пропукващи състоянието на равновесие и в двата романа. Така се предлага възможност за вариативното им четене и по-нататъшната им интерпретация в посока „сходство – различие“.

Използвана литература

Евтимова 2005: Евтимова Р. Евгений Замятин и романът „Ние“. – В: Руска литература XIX и XX век. Съст. Р. Евтимова, Р. Божанкова, М. Дачев, Л. Димитров, Р. Корсемова, Хр. Манолакев, Н. Нейчев. София: Хермес, 2005.

Евтимова 2013: Евтимова, Р. Призматичният текст на Набоков. – Литературен вестник, 23/2013, 15.

Замятин 1990: Замятин, Е. Ние. – В: Черно слънце. Съст. В. Раковски, Р. Бардарова, А. Димитрова, В. Измирлиев. София: Народна култура, 1990.

Костова-Панайотова 2013: Костова-Панайотова, М. В търсене на изгубената традиция. – Литературен вестник, 23/2013, 15.

Набоков 1998: Набоков, В. Лолита. Прев. Иглика Василева. София: Хемус, 1991.