Неда Лилова
Утрехтски университет

Гочева, Ева. „Съвсем друга история”. София: Scribens, 2021, 72 с.

Съвсем наскоро излезе дебютната стихосбирка на поетесата Ева Гочева, която до този момент беше позната на читателската аудитория предимно с публикации в „Словото днес”, „Литературен вестник”, както и с текстове в други онлайн платформи. Ева е член на „Асоциация на младите български писатели” и често участва в различни литературни събития.

Стихосбирката ѝ „Съвсем друга история” обгръща монотонното ежедневие на градския човек в ефирна пелена от съкровени, недоизказани мисли. Урбанистичните мотиви в стиховете позволяват на авторката да преплете умело микро- и макрокосмоса в естеството на творбите си си; да прелее колективното в индивидуалното, имплементирайки у читателя чувство на интимност в град с множество самотни души. Стихосбирката е разделена на три части, носещи заглавията – „С изцапани дрехи”, „Бялото в дланите” и „Когато всичко утихне”. Тази подредба би могла да бъде интерпретирана като неслучайна. Въведена е концептуална рамка, която въвежда три емоционални етапа от сбогуването с близък: отказ и бягство от действителността; безсилие и тъга; примирение и промяна.

Първата секция от стихосбирката представя от птичи поглед естеството на града – разнообразието в самотата, тъгата на невзрачния. Вмъкването на урбанистични елементи в стиховете на Гочева, рефлектира в две противоречащи си послания. На места изначалният фокус върху външното и чуждото носи функцията на своеобразен ескейпизъм (дете с тротинетка пресича/ червенокоса говори по телефона/ да отиваш накъде/ е живот в живота/ почивка от самия него/ докато наблюдаваш/ как някой друг живее). От друга страна, в творбата „доказано е…” свръхреалистичната перспектива, през която лирическият говорител описва косенето на трева в парка (един наглед съвсем тривиален битовизъм), разкрива как „паниката и болката/ могат да ухаят прекрасно” и подсказва, че външният свят може да е както почивка, така и товар. Отделни творби като  „43 дни откакто смени ключалката” и „слага кухненски ръкавици” адресират герои в трето лице (образите на мъжът и жената, разделени един от друг). Тук човекът е представен като самотен индивид, отделен от обществото; субект на собствените си емоции. Осезаемо фокусът се измества от общото към индивидуалното. Заглавието на тази секция е част от творбата „боядисаните пейки пред блока…”, която съобщава на читателя, че човек може истински да оцени битието, само чрез болката си („[…] животът се обича/ с изцапани дрехи”).

„Бялото в дланите” поставя основен акцент върху индивидуалния образ на самотника. Съдържа стихотворения основно с любовна тематика, които изграждат меланхолична и интимна атмосфера у читателя. В тази секция от стихосбирката лирическият говорител често се обръща директно към адресата, припомняйки си различни моменти от споделеното минало. Подборът на последователността, в която са вместени творбите, съдържа логически преход – докато второто стихотворение „нещата са били по-прости от…” представя перспективата „от подножието на едно влюбване”, последното, на име „днес не написах нищо…” разкрива празнината (представена именно чрез „бялото на дланите”), която адресатът оставя в лирическия говорител след раздялата помежду им,.

„Когато всичко утихне” измества фокуса обратно от индивидуално към колективно, представяйки образа „на гарата…”, където раздялата с близкия е окончателна. В тази секция бушуващият конфликт в душата на лирическия говорител е разрешен – настъпила е промяна, водена от чувството за примирение. Тук Гочева успява да създаде синтез между личното и общото, въвеждайки образа на самотния човек в социалната обстановка на града. „на пейката до мен каца птица…” служи като повратен момент в концептуалната рамка на цялостната стихосбирка, разкривайки именно, че говорителят се променя и е готов да премине отвъд трудностите на битието. Последните творби разкриват на читателя, че „самият живот е поезия” и за да се възприеме по този начин, човек най-напред трябва да възприеме себе си.

Със „Съвсем друга история” Ева Гочева създава своеобразен пътеводител, без който градският самотник рискува да се изгуби в себе си. Стихосбирката превежда читателя както през споделени неволи, така и през несподелени мисли и доказва, че „всеки е едно камъче/ от безкрайното колие/ върху шията на вселената”. А не се ли крие в детайла именно красотата на Вселената?