Ирена Димова-Генчева
БУ “Проф. д-р Асен Златаров” 

Манова, Габриела. Навици. Пловдив: „Жанет-45“, 2020 г., 40 с.

Книгата на Габриела Манова „Навици“ започва с не-начала, със забравяне, с остаряване. Стиховете ѝ зачеват от есента на живота, за да изговорят една възможна ретроспекция към невъзможното за връщане минало. „Компромис“ отваря книгата – компромис с нагона за бунтуване, довел вече до търсеното осъществяване, компромис със загнездените смесени чувства, изместени от раздробяването на света с цел себенамиране и себеутвърждаване. От там нататък следват процес на преодоляване чрез завръщане и надежда, че доброволно избраната не-събитийност на битието няма да се окаже ерзац на спомнената като въставаща младост.

Три са пространствата, в които се вместява архитектониката, създадена от лирическия свят на Габриела Манова. Затова три са и начините на съществуване – в собствената си заключеност, извън себе си сред другите и в диалога с другия и неговата „противотежест“ – и на изразяване – затворена монологичност, всепроникваща полифоничност и непостижима диалогичност. Лирическата ѝ героиня е разтроена между жиците и кабелите, които „бесят София“ („Момичето в трамвая““), по далчевски овещественото пространство на стаята, в която нищо „не се променя, не помръдва“ („Хроника на птицата от парка „Заимов“), и дълбоките бездни на вътрешния свят, от който изтръгва навици. Трима са и минувачите из градското пространство, участващи в случващото се в текстовото тяло на „Навици“ – тя-жената от настоящето, тя-детето от миналото и той, обладал времето ѝ. Лирическата героиня на Габриела Манова застава пред огледалото и анафорично, четирикратно сама си повелява да разкаже, за да опита да се самоизлекува („В огледалото“).

Началото на стихосбирката е привеждане на тялото в процес на собственото си писане, защото, както пише Елен Сиксу, „тялото трябва да бъде чуто“, за да „бликнат от романите ресурси на несъзнаваното“[1]. Преломна точка в книгата е осъзнаването на проблема, който „не е в мотива за вечното завръщане,/ а в реципрочното му вечно чакане“ („По Маргарет Атууд“), понеже застиналото очакване на другия отъждествява и надминава мъчителността на неговото самотно одисействане. Моделът е преобърнат, сведен до гледната точка на женския субект, отказващ да бъде Пенелопа. Одисеята е „по Маргарет Атууд“, т.е. вписваща се в изключително женския си вариант. Вариант, от който античният сюжет има нужда, за да се остранности и погледне към другостта, и в крайна сметка – да признае съществуването на тази различност, непозната нему и непредвидима в своето себеотстояване. Азовостта на Габриела Манова се издърпва сама от дъното, словесно, изчиствайки се от задължаващото минало, за да ампутира от женското си битие онези вредни навици, които се събират в монопола на „навика по теб“ („Навици“).

Интимната лиричност на книгата предполага откровеност на четенето и субективно разчитане на създадения в нея инхерентен свят. Затова смятам и прочита си за неизплъзващ се от примамливата уловка на едно женско четене, при което „дипломатичните предложения“ на лирическия Аз са усетени близки, свои. „Навици“ е обрамчена от ословесяването на човешки слабости и наследени суеверия, държащи всички нас като в клопка на фона на монополизиращото време, докато не тръгнем „с куфар и половина“ от себе си, докато не се превърнем в „превръзката, и ножа“. Текстовете, които книгата събира, се отличават с висока вътрешна интертекстуалност, взаимно обуславящи се и допълващи се и по този начин резултиращи в едно самоизпълняващо се пророчество, понеже:

Това, което съм написала, се сбъдва…

[1] Сиксу, Елен 1997: Смехът на медуза. – Времето на жените, София: УИ „Св. Климент Охридски“, 1997, с. 177.