Анна Лазарова

Кирилов, Нинко. Падане завинаги. София: Scribens, 2021, 132 с.

 

„Падане завинаги“ е петата книга на Нинко Кирилов след сборниците с разкази „Двойници и животни” и „Човек сред хората”, „Три пиеси“ (сборник с драматургични текстове) и стихосбирката „По-сурово”.  Под логото на издателство „Scribens“, под редакцията на Георги Гаврилов, коректурата на Мария Куманова, с оформлението и техническата редакция на Антонина Георгиева и с корицата на Малиана НаМвари, директна препратка към един от текстовете, поместени вътре, „Падане завинаги“ започва своя творчески безпорядък или иначе казано – пътя си сред читателите.

Всъщност „Падане завинаги“ е една от най-подредените, обмислени и структурирани книги на Нинко Кирилов, но съумява да остави възможности за много и разнообрази интерпретации. Ако читателят се среща с текстовете последователно, би могъл да установи, че „Падане завинаги“ функционира като 3 отделни книги, писани в 3 различни периода, но смислово обвързани една с друга. Подялбата е ясно обозначена посредством трите цикъла, носещи заглавията „Три…“, „Две…“, „Едно…“. Още оттук се забелязва умишленият конфликт между заглавието и съдържанието на книгата. Ако падането само по себе си предполага случайност, подхлъзване, загуба на равновесие, сблъсък или във всеки случай неочаквано и необмислено събитие, то изборът на заглавия на отделните цикли в стихосбирката говори за готовност, за явно изразена подготовка за скок, напълно осъзната, навярно желана и следваща всички основни признаци на един предварително разбран летеж. Читателят не знае дали скокът се осъществява, но остава с впечатлението, че няма край. Автор на заглавието на книгата е седемгодишният Боян Ротем – Бенджи, а протяжността и безкраят се превръщат във водещи елементи в „Падане завинаги“. Но дали те са обвързани с неочакваното и болезнено падане, или с готовността за прекрачване, преминаване и скок – това са само два възможни начина за четене на втората стихосбирка на Нинко Кирилов.

Отърсвайки се от възможностите за прочит, трябва да направим такъв. „Падане завинаги“ следва специфична кръгова композиция, като едно от въвеждащите стихотворения носи заглавието „Това е любовна поема“, което ясно декларира посоката на движение, но стигайки до края, читателят остава възпрян от първоначално наложеното му възприятие от текста „Това не е любовна поема“. Как от декларативния тон, задължаващ да говорим, мислим и да четем за любов, авторът достига до категоричното си отрицание от същото? Отговорът е последователно. От чувство на чувство, от тяло на тяло, от бутилка на бутилка, от прегрешение на прегрешение, от прикритие на прикритие и така нататък. В първата „книга“ възможността за влюбване е ефирна, внимателна и нежна, стриктна в съществуването си според нейните извечни закони, има конкретен образ и позволява да бъде описвана, докосвана, да ѝ се приготвя кафе, да бъде изпращана и посрещана на вратата, да бъде събличана и обличана. Любовта в първия цикъл „Три…“ позволява да бъде реално обичана, позволява на лирическия говорител да заживее с нея, да създаде дом и семейство с нея, да я приземи и съответно да я унищожи. Сладостта и доволството, които белязват този цикъл, се израждат в цикъла „Две…“, където авторът се оттласква от идеята за уединеност на любовното чувство и започва да разглежда неговото по-мащабно измерение – от един конкретен мъж и една конкретна жена към мъжете и жените изобщо. Още по-интересно се развива тази спирала в „Едно…“, където минута преди скока вече говорим за един конкретен мъж и жените като цяло. Остава въпросът кое е онова, което толкова целенасочено измества фокуса от любовта към нелюбовта, и нима всичко това е свързано наистина и само с любов?

Разрухата и разпадът белязват „Падане завинаги“. В тази книга изглежда всяко най-съкровено чувство се разпада в усещането за безизходица, но всъщност то единствено се видоизменя, отрича се и се готви за сблъсъка си със следващата възможност за приземяване. Нинко Кирилов успява да обхване един немислим кръговрат и да го спре точно преди кръгът да се затвори и човекът да се върне към първата стъпка преди скока. Изглежда сякаш самоунищожителността в този кръговрат е единственият начин за оцеляване, но такова в „Падане завинаги“ не се търси умишлено, то се случва естествено. През цялото падане или по време на целия скок авторът е в сравнително ясно съзнание, жив е, а ако усети загуба на самия себе си, се самоизгражда от кал, от смях, от уроци, които би предал нататък, от желания, страсти, от чужди тела и от разговори и дочути реплики. Онова, което се заражда в „Падане завинаги“ или поне има потенциала да се роди, непременно е орисано да повлече след себе си погрома на нещо друго и съответно – обратното. Вулгарно, натрапчиво, реално, по Буковски, по Иван Методиев и по дяволите Нинко Кирилов сблъсква нежността с грубостта, ежедневните пособия на бита ни с мечтателните ни представи и копнения, конвенционалното с неконвенционалното и представата за днес с представата за утре. Вчера не съществува. Поне докато читателят не прочете цялата книга отново. Кирилов не пита защо се случва така, не търси причина и при последователното четене на книгата не я дава наготово.

В стихотворението „Моузес“, към което препраща картината на корицата, авторът въвежда и един друг образ – образа на злодея, който има по-особена позиция в книгата, защото „бутнал ги от покрива и побягнал нанякъде“. Това е единственият опит на Нинко Кирилов да посочи кукловода, да обособи нарушителя и причинителя на следствията. Той е „копеле мръсно“, но е и „любими мой“; появява се само когато всичко изгледа обречено, когато няма нищо за губене. Търсенето на вина обаче не е тема на „Падане завинаги“. По пътя от горе на долу и обратно е виновен само пророкът, който смее да предвиди какво следва.

Георги Гаврилов казва за „Падане завинаги“: „Втората стихосбирка на Нинко Кирилов“ надгражда „По-сурово“ и поставя сериозния въпрос какво може да предстои след нея“. Смее ли някой от читателите сам да предположи?