Йоанна Янева

Софийски университет „Св. Климент Охридски“, България

I can tell you you’ll be cursed

with bell, book, and candle!

(Doctor Faustus)

 

Да, Фауст ще се върне пак при Бога.
При Бога? Ала той не те обича.
За тебе бог е само твойта алчност,
а тя пък е любов към Велзевул.
(Marlow 1975: 39)

Ay, and Faustus will turn to God again.
To God? He loves thee not;
The god thou serv’st is thine own appetite,
Wherein is fix’d the love of Beelzebub:
(Marlow 1980: 138)

Ренесансовият антропоцентризъм, чрез който човекът преживява света като самия себе си, измества пространствата на средновековната пустиня – мястото, в което се изкупува първородният грях на прародителите. Мислен през своя хронотоп, в контекста на културно-историческото, което определя образа на човека в литературата, Ренесансът се осланя на духовното разкрепостяване, на разкъсването на религиозните вериги, но финалът отново се свежда до изначалното – „Не зей, ад грозен! Луцифер, не идвай! / Ще хвърля книгите!… О, Мефистофел!“ (Marlow 1975: 101). А след това възниква въпросът каква е цената на знанието и дали ipsa scientia potestas est[1]?

Епохата на Ренесанса е сблъсък на двете идентичности – божествената и човешката, които се борят за овладяването на света през знанието. Ако през Средновековието Светата Троица и двете природи, божествената и човешката, образуваха единството на Твореца и творението, то Новото време включва в алгоритъма си на съществуване науката – силата, която човекът е овладял и чрез която се противопоставя на изначалното си. Индивидът се отделя от множеството, пространството, обособено от божественото като общодостъпно за всички,  като „си въобразява, че се намира над Луната и тъпче небето в краката си. По причина на същото това суетно въображение той се приравнява с Бога, приписва си божествени способности“ (Монтен 1975а: 179 – 180). Монтен казва още: „Има хора, които искат да излязат от себе си, да се измъкнат от своята човешка природа. Това е безумие; вместо да се превърнат в ангели, те се превръщат в зверове; вместо да се издигнат, те слизат надолу“ (Монтен 1975б: 443). Фауст е сред онези, дръзнали да опознаят различна от собствената си личност – единственото, което е дадено на човека, единственото, което е възможно да се опознае. Макар да е овладял всички науки, амбицията на Фауст продължава да го подтиква към търсене на знание и придобиванe на повече власт, „ценности“, които външният свят, в лицето на науката – онази част от вселената, създадена и усвоена от смъртното, не може вече да му предостави. Причината за това е материята. От нея човекът създава своя собствен свят, който е част от тленното – непринадлежащо на божественото. Фауст осъзнава своята сила и автономност. Като се отдава на материално си творчество, той се чувства богоравен, с което любовта към Бога не просто е потисната, тя е несъществуваща в рамките на вече усвоената от човека „творческа ос“. С подписа си Фауст сключва договор, чрез който се отказва от принадлежността си към божественото, изискващо любов и лоялност към Създателя, в замяна на овладяването на тленния свят. В този момент двете природи – божествената и човешката, не принадлежат на средновековното си единството, а влизат в разрез с изначалната си идентичност.

Кристофър Марлоу следва изцяло сюжетиката на немската народна книга, издадена от книжаря издател Й. Шпийс във Франкфурт на Майн през 1578 година, съгласно която доктор Фауст сключил договор с Луцифер, според който оня трябвало  да му служи безпрекословно 24 години, а след изтичането на срока получавал право над душата му (Хаджикосев 2000: 651). Народната книга разказва още, че Фауст пътува из Европа, като се представя за велик учен и се хвали, че може да извърши всички чудеса, извършени от Исус Христос. Сюжетът и конструкцията на народната книга са типично средновековни. От една страна обаче те се свързват с английското моралите от този период, а от друга, влизат в противоречие с личността на трагедиографа Марлоу, който бил член на интелектуалния кръжец около сър Уолтър Роли. Тази общност била под наблюдение заради прояви на неблагочестие и атеизъм. Марлоу не само не криел своя атеизъм, но го демонстрирал публично, като се стараел да привлече повече съмишленици на своя страна (Хаджикосев 2000: 646). Оттук следва да бъде зададен въпросът как тогава функционира финалът на трагедията, съчетан със схващанията на тези две равнища – дали е морално поучение, или страх от неизбежното възмездие, като и в двата случая отново се връща фигурата на Бога, която на пръв поглед предварително беше „изключена от играта“ посредством подписания договор.

Фауст (пробождайки ръката си)

Виж, Мефистофел, от любов към теб

Ръката си пробождам и с кръвта си

Предавам своя дух на Луцифер –

На главатаря на нощта всевечна.

Как блика от ръката ми кръвта!

Дано сега копнежът ми се сбъдне!

Fau.

Lo, Mephostophilis, for love of thee
Faustus hath cut his arm, and with his proper blood
Assures his soul to be great Lucifer’s,
Chief lord and regent of perpetual night.
View here this blood that trickles from mine arm,

And let it be propitious for my wish.

Мефистофел

Но, Фауст,

Пиши го като дар и завещание.

 

Meph.

But, Faustus,

Write it in manner of a deed of gift.

Фауст
Да, знам!
Но виж – кръвта ми се съсирва

И аз не мога повече да пиша.

* * *

Фауст
Защо ли спря кръвта ми? Туй е знак!
Нима дарението не харесва?
Защо не рукне, за да го допиша?
„Душата си ти давам“ – тук прекъсна.
Защо пък не! Душата ти е твоя!
Опитай пак: „Душата си ти давам“

Fau.
What might the staying of my blood

portend? Is it unwilling I should write this

bill? Why streams it not, that I may write

afresh? ‘Faustus gives to thee his soul’:

O, there it stay’d. Why shouldst thou not?

Is not thy soul thine own? Then write

again: ‘Faustus gives to thee his soul’

* * *

 

Фауст
Тъй. Consummatum est. Написах всичко
и завещах на Луцифер духа си.
Ама какъв е този странен надпис
на моята ръка? Как! ‘Homo, fuge!’
(„Човече, бягай!“) Но къде да бягам?
При Бог? Той ще ме низвергне в ада.
Игра на сетивата – няма нищо!
О, ето – виждам ясно! Ето тук!
Пак: ‘Homo, fuge!’ Не, не ще избягам!

(Marlow 1980: 139-140)

Fau.
Consummatum est: this bill is ended,
And Faustus hath bequeath’d his soul to Lucifer.
But what is this inscription on mine arm?
Homo, fuge! Whither should I fly?
If unto God, he’ll throw me down to hell, –
My senses are deceiv’d, here’s nothing writ.
O yes, I see it plain; even here is writ,
Homo, fuge! Yes shall not Faustus fly.

(Marlow 1975: 40-42)

С бликаща от ръката кръв доктор Фауст подписва своето завещание, в което обещава душата си на Луцифер в замяна на новото, ренесансово отношение към знанието, което се приема не като самоцел или като средство за духовно усъвършенстване, а като оръдие за овладяване на света. До последно стихията на средновековната безгранична, но в същото време оковаваща любов се бори с разширяващия се хоризонт на хуманизма, който предлага енергично действие, а не просто съзерцание. Доброто прави отчаяни опити да надвие злото под формата на образите на злия и добрия ангел, а също и чрез символа на съсирващата се Фаустова кръв, която се явява като пречка за подписването на завещанието, и най-сетне, белегът – „Homo, fuge![2]“ – не, не ще избяга. След трите безуспешни опита божественото да надделее над тленното целта е постигната – Фауст, средновековният човек, търсещ пътя към ренесансовата хуманистична свобода, чрез привлекателността на материалните блага е подмамен да се отрече от своя Създател и безусловната си любов към него, като погуби душата си. Обрекъл се на книга и написал дарението си с кръв, Фауст се отрича от Бога посредством Словото – „Аз нямам страх от словото“ (Марлоу 1975: 34), а „в начало бе Словото; и Словото беше у Бога; и Словото бе Бог.“ Йоан (1:1). Consummatum est.[3]

Мономанията на един теолог, който се стреми към свръхчовешкото познание на света чрез неблагочестивото, дяволско занятие, надделява над любовта към Бога напълно съзнателно. Фауст не е пасивен персонаж, който става жертва на измама заради сделка с Дявола. Той сам свободно и съзнателно прави този избор. Това обаче не е решение, зависещо от човека като индивид, това е решение на времето, което, въпреки знанието за всяко свое действие, избира кръговата композиция, като отново се връща до изначалното. Въпросът е каква е цената, която трябва да се плати за тази обиколка, и дали си заслужава да се превърне в цикличност. Овладяването на света в замяна на любовта към Бога ли е най-високата цена, която ренесансовият човек е склонен да плати? Veni, veni, Mephistophile[4]?

В заключението на една от своите студии, посветени на Ренесанса, Пьотр Бицили твърди, че Достоевски гениално е изразил същността на средновековната мистерия: „Бог и дяволът се борят, а бойното поле са човешките сърца. Човешкото сърце е само сцена, „поприще“; трагедията се разиграва, така да се каже, в човека; самият той обаче не е сред нейните действащи лица. И това поприще е случайно и неутрално; характерът на трагедията не зависи от него; тя винаги си остава една и съща.“ Ренесансът рязко променя отношението на човека към света. От обект той се превръща в субект, от „поприще“ – в актьор, от „олицетворение“ – в лице (Бицили 1994: 179). Тази пасивност у човека, която предлагат Средните векове, е заменена с осъзнатата сила, придобита чрез отдаване на тленното творчество, а това подтиква към мисълта за богоравенство – черта, която човекът сам приписва на себе си. Тогава фигурата на Бога се отдръпва на втори план в съзнанието, слива се с Природата. Културата, науката, творчеството в известен смисъл са образували „надстройка“ над Природата. Те, за разлика от нея, са намирани за „по-достойни“, „по-значими“, „по-високостоящи“, но захранващата им сила е мисълта – „движение на веществото“ (Бицили 1994: 177). Културата е „производно“ на Природата, отъждествявана с „мъртвата материя“ – именно онова тленно творчество, намиращо се в опозиция на вечното, изначалното – Природното. Божествената и човешката природа, образуващи единство, биват разединени от „надстройката“ на времето. Фауст избира да се отдаде на динамиката на материалното, като притъпи пасивната си любов към Бога и като продаде душата си, в замяна на тялото и мисълта. Това решение е подплатено с увереността, придобита от науката, но времето изтича: „Е, Фауст, не храни надежди вече,/ отчай се и с небето се прости,/ мисли за ада – там ще идеш ти.“ (Марлоу 1975: 98), а след него остава само вечността, принадлежаща на Бога.

Библиография

Бицили 1994: Бицили, П. Европейската култура и Ренесансът. Прев. П. Кънева, Л. Терзийска. София: Анубис, 1994.

Хаджикосев 2000: Хаджикосев, С. Европейска литература, част първа. София: Сиела, 2000.

Марлоу 1975: Марлоу, К. Доктор Фауст. Прев. Ал. Шурбанов. София: Народна култура, 1975. Театър на Английския ренесанс, 23-102.

Монтен 1975а: Монтен, М. Опити, кн. 2. Прев. Т. Чакъров. София: Наука и изкуство, 1975.

Монтен 1975б: Монтен, М. Опити, кн. 3. Прев. Т. Чакъров. София: Наука и изкуство, 1975.

Marlowe 1980: Marlowe, C. Two tragedies. The tragical history of Doctor Faustus. Moscow: Vysšaja Škola, 1980, 126 – 183.

[1] Знанието е сила (лат.).

[2] Човече, бягай! (лат.)

[3] Свърши се (лат.)  Фауст богохулствено произнася последните думи на Христос („Евангелие на Йоан“ 21:30)

[4] Ела, ела, Мефистофеле (лат.)

 

За автора

Йоанна Янева учи българска филология в Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Научните ѝ интереси са в областта на античната и западноевропейската драматургия. Пише също така и кратка проза. През последната една година е част от майсторските класове по творческо писане на Георги Господинов и Здравка Евтимова.