Николай Илиев
Софийски университет “Св. Климент Охридски”

Маринов, Никола. „Изход на видовете“. Пловдив: „Жанет 45“, 2021, 104 с. 

Първото нещо, до което се докосва читателят на сборника с разкази “Изход на видовете” е нейното лице, дело на Люба Халева; кориците са се слели с текста така добре, че смисловите им нюанси не могат да се различат без доброто запознаване със сюжетите на разказите. Вече преминал през тях, човек изведнъж съзира и отчленява частите, вижда връзката и осъзнава общата атмосфера, която заедно с рояк от ярки образи и идеи преминава през целия сборник, за да създаде добре оформен цикъл.

Именно цикличността е от голяма важност за света на макротекста на книгата, изграден от преплитането на мрежовите ѝ микротекстове. Разказите като че ли създават общ фикционален свят, който следва собствена мистично-сънищна логика, с която странните герои трябва да се справят. Един от тези герои е рекурентен; той се появява в по-голямата част от текстовете и за име му е дадено само енигматичния знак „?“. Тази въпросителна е графичен зев, празнота и по този начин чисто езиково представлява прекъсване и пауза в потока на речта; тя е нещото, което донякъде може да се оприличи на главен герой. Говоренето за главен герой обаче е проблематично, защото (наред с много други причини) тъкмо заради тази главна особеност (особеността на името) може да се приеме, че книгата обозначава не един отделен персонаж, а множество хора. В някои случаи този или тези въпросителна/въпросителни фигури се оказва/т част от някаква безкрайна приемственост, пореден изпълнител на привидно безсмислена дейност или задача с онтологична значимост – като запаметяването на съдържанието на том, написан на непознат език („Неочаквана буря, случаен вятър“) и предаването му на следващия реципиент, който на свой ред трябва да го предаде на следващ, който трябва да го предаде на следващ, и така нататък. Тук, както и в много от другите разкази, е използвана рамката на съня и случилото се е по особен начин поставено под въпрос. Едновременно с това то е утвърдено и като истина. В други разкази отново се развиват подобни, нека да ги наречем, философско-мистични сюжети, но там те са усъществени в откровено фантастична или приказна, дори научнофантастична среда. В тези случаи светът и действието работят отново според логиката на съня (или видението), но тук тя не е поставена под никакво съмнение. Много съществен и повтарящ се елемент от нея е образът на светлината, благодарение на която се открояват (видимо) топосите на разказа: катедрали, храмове, пещери, библиотеки, а също отдалечени и недостъпни места, като джунгли, острови и Антарктида. Важна допълваща функция играят и отраженията, които са тясно свързани със сънищното и виденията, характерни за цялата книга.

Никола Маринов успява с ярки образи да представи и опише неописуемото и непредставимото, умело използвайки техниките на оксиморона. Чрез изплуващата сякаш от нищото картинност, бележеща сборника, се създава свят в който полюсните крайности са едновременно противопоставени и уеднаквени. Текстът е наситен, плътен и налага нуждата от дистанциране при четене, засилвайки по този начин усещането, че сънищата биха могли и да не бъдат по-малко реални от нашата така „привидно” устойчива и стабилна, истинска реалност „наяве“.