Експеримент с паралелепипед
(или игра с въображаема Фигура)

Част 1
Досадни правила

Тази история, ако може въобще да се нарече така, има цел…
Всъщност написаното по-долу, което ще оставим и се надяваме да се самоизмисли, няма конкретна цел и не представя определени събития, подредени или заиграващи се със сюжет, фабула, перипетии, рамка и каквито там още атрибути са ни познати или не от репертоара на едно белетристично произведение. То няма претенция да бъде какъвто и да е представител на художествената литература освен, разбира се, че за да се самоотрази, използва знаковата система на езика. Но това, изглежда, е неизбежно, тъй като нещо, за да покрива условията на съществуване, трябва да е първо около, второ в и не на последно място, произтичащо от езика. Поставяйки тези предварителни и донякъде арогантни разяснения, които впоследствие е съвсем възможно да се забравят, тъй като е доста вероятно да се окажат пълна безсмислица и просто трик, за който надяваме се, няма да съдите прекалено строго използващия го, нека да преминем към следващите възникващи, огледално-отразяващи и пречупващи се през светлината на мисловния апарат знаци. Долавя се една преднамерена помпозност в изказа, но обещаваме тя да изчезне впоследствие, просто засега ни е необходима за нуждите на експеримента, който ни предстои да направим. Другото по-важно нещо, без което няма как този експеримент да бъде осъществен, е да извикаме на помощ единственото, което има значение за отмората ни от реалността, а именно въображението. То както знаем не знаем колко точно може да се разпростре, така че няма и как да предскажем какво би произлязло оттук насетне. За да разберем ще трябва да преминем по-нататък. Така, започваме. Оооо, не! Не още. Забравихме да споменем това, което по принцип няма нужда от артикулиране, но все пак. Преди да измислим, какво да измислим? Добре, преди да измислим куба или по-скоро паралелепипеда, хвърляме в хаоса две много важни думички. Думичка номер едно – пространство, думичка номер две – време! Те ще бъдат нещо като легенда, през която да четем.
Всеки има свои собствени разбирания за пространство и време. Има, естествено, и неотменими, необорими и непреходни постулати, които представляват природата на тези две екзистенциално значими величини. Ние, да предположим обаче, не ги знаем, а ги мислим колкото ни позволява мисълта и си ги обясняваме колкото можем или не можем. Ще се постараем да не влизаме целенасочено в необятната сфера на чистата философия, но ако тя, което допускаме, влезе в нас, няма какво да направим освен да се отдадем на силите, които я обезсмъртяват в т.нар. пространство и време. Или просто ще я игнорираме докрай.
За нашия експеримент, ето, и тази дума звучи претенциозно, нека го наричаме тогава игра, да, за нашата игра ни е необходимо да си представим един паралелепипед. Не можем да определим с точност неговите размери, тъй като според своеобразната му природа той има способността да ги променя. Следователно е възможно в един момент да го видим съвсем малък, колкото в него да се побере само едно човешко същество, а в следващия – много голям, колкото в него да се вместят хиляда или дори две хиляди човека. Уточнение: Тъй като предварително оправдахме себе си с липса на линейна структура и каузалност в написаното мислим, че е необходимо за по-лесното и забавно осъществяване на играта да добавим, че е твърде вероятно тя да съдържа противоречия, които да доведат до абсурдни и взаимоизключващи се проявления, на които според скромния ни опит в забавления от подобен тип, не си струва да обръщаме кой знае какво внимание.
Като всеки обективен предмет и взетият от нас паралелепипед (едва сега усещаме, че думата е доста тромава и обвързва езика с голямо напрежение. Отсега нататък ще я заменим с по-простичката – Фигура). Та, като всеки обективен предмет и нашата Фигура трябва да е някъде в пространство. Тя ще да е в… хм! Не, не, не, по-добре така. Затворете очи и се отпуснете. Вдишайте дълбоко и не забравяйте да издишате. Правете това планомерно и усърдно. Сега покрийте с длан очи, за да компенсирате фината материя на клепачите. Светлината поетапно се абсорбира от тъмнината. Когато усетите доминантното присъствие на последната, си представете, че държите Фигурата в ръка. Няма значение дали е в дясната или лявата, само да не е в тази, с която сте закрили „прозорците към душата си“ (плоска шега). Така, завъртете Фигурата в дланта си, проучете нейното геометрично естество с шест стени, дванадесет ръба, които са два по два успоредни и осем върха. Отдайте се изцяло на това изяществото, слейте се с нея и точно когато започнете да усещате, че се превръщате в паралелепипед, хоп, хвърлете го с все сила нагоре. Не забравяйте, че едната ви ръка е пред очите. Погледнете в мрака над вас. Виждате, нали. Фигурата някак си необяснимо е увиснала в празното. Сега по презумпция идва моментът на съзерцание. Застанете неподвижно в поза лотос, ако не можете, както ви е удобно и съзерцавайте. Съзерцавайте, съзерцавайте, съзерцавайте, докато не започне да ви се струва, че се отделяте от земната си материална същност. Може да си напявате и магичното „ОМ“ или цялата мантра, позната ни от „Бхагавадгита“ „ОМ, ТАТ, САТ“, но не е задължително. След известно време ще разберете, че Фигурата всъщност се движи в неопределеността на пространството и сякаш заживява свой собствен живот. Не се отчайвайте, ако това не стане от първия път, а продължавайте да практикувате до постигане на съвършенство. Това май е достатъчно.
Така, намерихме място на нашата Фигура. Вече може спокойно да отворите очи. Сега погледнете нагоре и с облекчение установете, че тя е там и ще ви следва като същност от света на идеите. Това го е казал Платон, но май е имал друго предвид. Няма значение, Платон си е Платон. Може би по-лесно щеше да бъде, ако просто кажем, че Фигурата се движи в космическото пространство, подчинена на физико-метафизичните правила, но се сетихме впоследствие да опишем по този начин нещата. Да не забравяме все пак, че конкретна идея все още няма или може и да има, но ние не я знаем и се надяваме да се натъкнем на нея по време на играта. Дотогава ще сме хаотични и лутащи се.
Да видим какво имаме дотук. Една Фигура някъде си! Нито знаем защо е тази Фигура, дали има нещо в нея, къде точно е тя и защо е там. Също така нямаме представа къде сме ние съобразно Фигурата (макар да ни се струва, че сме извън нея) и въобще защо се заехме да се занимаваме с подобна небивалица? Ако имаме късмет може и да поналучкаме това-онова, ако ли не, е, изгубили сме време, две цигари и половин кафе. Не е кой знае какво прахосничество.
Да се завърнем отново към експеримента с имагинерния паралелепипед, така де играта с въображаемата Фигура. Поглеждаме нагоре, там е. Започваме да разсъждаваме над нея. Мислим, мислим, мислим – нищо! Отново, напъваме, напъваме, напъваме – хм, пак нищо. Не, опа, изскочи нещо! Фигурата сама по себе си е пространство. Точно така, но то обаче е условно затворено, т.е. рамкирано. Това налага своеобразна система на работа вътре в него, която функционира посредством набор от правила. Така времето в това обособено пространство се кондензира и също става разграничимо. Допускаме обаче, че това не е единственото пространство. За да кореспондира с друго пространство и време е необходима връзка. Тя съществува по природа, т.е. представлява даденост. Така между едно пространство и време и друго винаги има диалог, взаимно влияние, следователно промяна. Ако конкретен човек – хора обитават едно пространство с присъщото му време, за да проумяват друго времепространство е необходимо не само да подозират и знаят за съществуването му, но и да имат контакт с него. Макар и при наличието на такъв обаче от значение е неговата интензивност. При слаби връзки хабитатното (обитаемото) времепространството е доминиращо, наложените от него правила стават строго нормативни, а нарушаването им води до наказание. Тази ограниченост предполага стесняване и редуциране на възможностите (което е своеобразно им убийство, следователно излиза, че човек сам си е убиец, т.е. всеки е самоубиец).
Знанието за наличието на други времепространства не е достатъчно. То наподобява по-скоро рушащ се и опасен за преминаване мост към тях.
Доминантът обаче не спира да диктува и налага, което води до неминуема промяна. Така, ако едно същество обитава прекалено дълго конкретно времепространство (Фигура), то то неизбежно става градивна част от него. Успее ли обаче да се прехвърли в друга Фигура (необходимо е да се каже, че по закона за най-малкото съпротивление тя се търси по подобие на вече познатата), той разпознава сходните и предварително зададено желани черти и до известна степен е подготвен да я обитава според новите (всъщност стари) правила. Ако обаче попадне в коренно различна от предишната Фигура, нещата се усложняват неимоверно, което ние ще спестим за по-забавното и леко протичане на играта. Поради това ще се ограничим до живот в само една Фигура (като имаме предвид, че частното е преход към общото). За пълнота ни се струва адекватно да се отбележи, че дори и попаднали в света на една Фигура обитателите ѝ все пак сами по себе си са Фигури, с всичко присъщо за Фигурата като идея. Оттук често се случва да се наблюдава едно явление на сблъсък на по-малка Фигура с по-голяма. Вследствие на тази конфронтация се освобождава енергия. В повечето наблюдавани случаи тя успява да напусне по-голямата Фигура, за по-малката се подразбира. Ние я разпознаваме като следа, възприела образа на прекъсната линия, тип контур. Той, разбира се, попада в едно друго времепространство, което позиционно бихме описали като външно както за по-малката, така и за по-голямата Фигура. То също може да е Фигура и най-вероятно е, но в това не можем да бъдем сигурни. Знаем обаче че в това всеобемащо „външно“ времепространство има безчет други разнообразни Фигури, плаващи в океан от контури и взаимовръзки. Познати са ни думи като Микро и Макро, които идват в услуга на разясняването на подобна концепция. Разбира се, всичко казано дотук е всеизвестно и представлява едно повторение. Но това е неизбежно, тъй като всяка една игра се основава на условни правила, които са измислени много отпреди, придобили са статута на неизменни и въпреки една или друга модификация, си остават все същите. Повечето правила са досадни, както и написаното, но какво да се направи, вече сме в заварено положение.
Ето че лека–полека започна да става и ясна или поне така ни се струва, целта на заниманието. Тя може би е да проследим и разчетем контурите, които ще видим около по-голямата Фигура в пространството над нас и да се помъчим да си представим, защото както вече знаем, полето на играта е въображението, какво ни казват тези контури. Всеки ще бъде свободен да си избере, който иска контур и сам да реши дали да го проследи и как да го опише. За движението по въображаемата карта ще се използват условни направления като нагоре-надолу, ляво-дясно, както и отговорите „да“ и „не“. Но това ще стане във втората част на играта. Вече можете да забравите всичко прочетено дотук и да се отдадете на упражнение по съзерцаване.

Омммммммммммммм

Край на първа част на Експеримент с паралелепипед (или игра с въображаема Фигура).

---

За автора: Любен Димитров е роден през 1989 година в град Силистра. През 2014 г. завършва право, през 2016 г. курс по творческо писане в Творческа академия “Валери Петров” и през 2020 г. магистърска програма “Литературата – творческо писане” в СУ “Св. Климент Охридски”. Негови разкази са публикувани в сборници “Алманах на новата българска литература”, “Литературен вестник” и редица електронни и интернет издания. Дебютната му книга с разкази “Рибите не виждат бяло” на издателство “Скалино” излиза през 2017 г. Отдаден на пътувания, фотография и непрестанна промяна.

e-mail: lyuben.b.dimitrov@gmail.com