Илия Точев
Пловдивски университет “Паисий Хилендарски“

Иванова, Зорница. Хроники на сходствата. София: „Арс“, 2021, 64 с.

Всеизвестно е, че книга с поезия може да се чете едновременно бързо и бавно. При по-внимателно четене обаче са нужни паузи, поемания на дъха, връщане назад… а при всяко връщане човек открива по някой забравен плод в градината. Понякога откъсването на плода прави биографичните справки неизбежни; например, ако читателят иска да провери дали пишещият има медицинско образование.

Зорница Иванова е родена във Варна, възпитаничка е на Велстфалския Вилхелмс университет в Мюнстер, където е завършила медийни и комуникационни науки. Продължава образованието си в Нов български университет, в който записва магистърска програма „Бизнес комуникации“. „Хроники на сходствата“ е дебютната ѝ стихосбирка (за ръкописа Зорница е получила отличие за дебют на издателска група “Арс” и Scribens), но името ѝ към момента не е непознато на любителите на поезията. Нейни стихотворения са публикувани в „Кадър 25“, „Нова асоциална поезия“, „Подслон“, „Иначе писано“, „Филологически форум“. През 2021 г. печели наградата за поезия в конкурса „Пурпурно перо“.

И все пак тези сведения не обясняват изобилието от медицински метафори, разпръснати из стиховете. Къде са корените на тази обсесия? Един възможен отговор: в болката. Тъкмо болката и справянето с нея, раната и заздравяването, са два от идейните центрове на първия цикъл в книгата; именно на тях е подчинена неговата организация. Като се вземе за отправна точка ключова метафора от „Промъквам се в телата…“[1], може да се направи изводът, че самите стихотворения са онези хапчета, които неусетно се промъкват в телата и умовете ни и ни въздействат с лечебната си сила. Процесът на приобщаване към света неизбежно причинява болка, както внушава стихотворението „Следобедите на село…“, а начинът за справяне с нея е поезията, както се досещат читателите. Стихотворението „Искам да съм меката част на лепенката…“ може да бъде разчетено като любовно послание (това тълкуване се подсказва от общата тема на следващия цикъл „След заздравяването“, от който е част разглежданата творба), но и като изповед на пишещия човек за неговата роля спрямо другия. С оглед на второто тълкуване поантата настоява, че функцията на поезията не се изчерпва само с премахването на болката; изкуството на словото не е обикновено лекарствено средство. Най-често лекарството бива забравено и захвърлено, след като болестта отмине, лепенката се отлепя, след като вече няма нужда от нея. Лирическата героиня обаче не иска това: тя вижда смисъл от своето присъствие и „след заздравяването“. Поезията е балсам за раните, но и закрила от бъдещи удари.

Сродяването със света е извор на болка, но и сродяването със самия себе си е не по-малко мъчителен процес. Вглеждането навътре е буквализирано запомнящо се и дори откровено стряскащо в една от творбите: „извърти очите с палеца навътре / да погледнат кухината“. Това е един от възможно най-въздействащите начини да се намери израз на болезненото усещане, което съпровожда себеопознаването. Труден процес, който може да прерасне и в самоподменяне. Като обръщане с хастара навън, за да излезе на показ някаква друга същност. Придобиването на този вид познание няма как да не носи болка, а при това положение е очевидно, че то няма изцяло рационален характер. Ако имаше, то би трябвало да не предизвиква никакви емоции – нито положителни, нито отрицателни. Опознаването на себе си и на света обаче се постига колкото с помощта на логиката, толкова и по емоционален път. Този стремеж към съчетаване на рационалното и емоционалното намира лирически израз в една от творбите, отправяща следния призив: „Не пришивай чувствителността / като аргумент / срещу критично мислене“. Стихотворението търси равновесната точка между двете противоположни начала и внушава, че истината е постижима само при едновременното им наличие.

Вглеждането в света и в себе си е немислимо без вглеждането в другия. В стихотворението „Има дни на сила в земното ми съществуване…“ е намерен сполучлив предметен израз на отношението към него: в кулата от карти – една крехка и нестабилна конструкция, която някой подреджа и която при най-лекото потрепване може да се срути. Без другия не може, защото именно той създава материалното цяло, но същевременно застрашава и вече постигнатото; неговият чужд допир е минималното условие на съзидателността, а общуването не значи непременно ословесяване, тъй като за контакта са достатъчни само близостта и „общата тишина“ („Ако се влюбваш, то нека да е в онзи, който спи…“, „Понякога няма да има какво да си кажем…“). Без паузи музиката, както и литературата, са немислими; според “Хроники на сходствата” това се отнася до или, по-точно, е сходно на любовта.

За съжаление, хапчетата поезия на Зорница Иванова не вървят с листовка за възможните странични ефекти, но един от тях може лесно да бъде предположен: пристрастяването. Този ефект вероятно се дължи на причудливите образи, които се вгнездяват в съзнанието и понякога поразяват със своята конкретност и физическа осезаемост. Налага се впечатлението, че поетиката на тази книга е силно вкопана в телесното, материалното. Поантата на стихотворението „Все по-често ще срещаме страха на родителите си…“ дори заявява, че тялото „е всичко, което познаваш“. И наистина: ако я има, душата би трябвало да е нематериална същност, която е непознаваема за сетивата. Човек се стреми да улови неуловимото, да придаде конкретен образ на безплътното. Да бъде облечена душата в плът, безспорно е огрубяване на нейната природа, но и единствен начин тя да стане достъпна за сетивата. Направеното в книгата се отличава именно със своята конкретност. Намерен е сполучлив израз на неизразимото.

Сред достойнствата на книгата е и стройната ѝ композиция. Тя беше засегната мимоходом по-горе, когато се обсъждаха тематичните ядра на първите два цикъла, но не е излишно да се даде в обобщен вид и тук: стихосбирката започва с едно самостоятелно стихотворение, което не е част от никой от циклите, но пък съдържа в кондензиран вид собствена визия за писането. Следва цикълът „В реката на своя страх“, фокусиран върху въпроса за опознаването на света и за себепознанието, болката, която го съпровожда, и възможните начини да ѝ се противодейства. Вторият цикъл, „След заздравяването“, обглежда темата за другия и по-конкретно за любовта. Център на заключителния цикъл, „Последните следобеди“, логично и закономерно е краят, завършекът, смъртта. Тавтологията в заглавието се превръща в стилистичен похват, който на чисто лексикално равнище внушава идеята за финалност. Последното стихотворение обаче е поглед към самото начало на човешката история, поне според библейската книга “Битие”: то е повторно завръщане към райската градина и детството на човечеството. Явно именно поезията е способна да ни заведе обратно там. Така усещането за окончателен завършек е разколебано в самия край на книгата. Темата, заложена в първия цикъл – за спасителната роля на поезията – отново се припомня във финалното стихотворение.

Дебютът на Зорница Иванова оставя читателя в очакване на следващата доза от чудодейното лекарство, което вече му е било поднесено чрез тишината. Това е колкото книга, толкова и свежо утро, което “обещава слънце”; една смела и решителна първа крачка към бъдещите успехи.

[1]              Стихотворенията в книгата са без заглавия, затова тук са цитирани според началния стих.