Николай Генов
Софийски университет “Св. Климент Охридски” 

Христов, Александър. До първата сянка. Велико Търново: Дар-РХ, 2021, 72 с.

Втората поетическа книга на Александър Христов – „До първата сянка“ – не е вторично копие на вече създадената от него поетическа действителност, макар че добре познатата ѝ образност може да даде заявка за едно такова опасение. Движението, което е заложено в текстовия фундамент и е същностно градиво на организационната логика на стихосбирката, е, ако не друго, то обратно на Платоновата философия, присъстваща в книгата повече чрез своето отсъствие, чрез спонтанния контраст на интуицията, отколкото чрез пряката си реализация като назоваване и конкретно осмисляне. Всъщност сложното и многопластово метафорично наследство тук прокарва много тунели и пречупва светлината в тях по специфичен начин; конфигурира една особена метафизична зримост (възприятие), която не се отнася до метастазите на симулакрума в съвременната българска поезия, а по-скоро посяга към безпорядъка на творческото съзряване, характерно за всяко поколение творци. Това ще си проличи след малко.

Александър Христов завършва българска филология и магистърска програма „Литература и култура“ във ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“. В същия университет той записва докторантура и работи върху книгата „Черни рози“ на Елин Пелин. Неговата дебютна стихосбирка – „Крайпътна обител“ (2017) – е удостоена със съпътстваща награда от Националния конкурс за поезия „Христо Фотев“ (2018), но отвъд това Александър е носител на редица други отличия от национални конкурси, сред които „От заник-слънце озарени, алеят морски ширини…“ (2020), „Добромир Тонев“ (2019), „Пурпурно перо“ (2019), „Боян Пенев“ (2018) и др. Награждаван е също за белетристика и за литературна критика. „До първата сянка“ излезе едва в началото на април, така че тепърва ѝ предстои да се сблъска с широката оценка на публиката. Книгата е разделена на пет части, озаглавени „Невидими рамки“, „Портрети на сенки“, „Изначални лъчи“, „Чужди сенки“ и „Затворени светлини“, като всяка част лежи в сянката на някакъв епиграф. С това обаче се изчерпват формалните показатели и започват сериозните съдържателни питания, тъй като епиграфите са хетерогенни по очевидни параметри; сред цитираните автори фигурират имената на Добромир Тонев, Георги Рупчев, Биньо Иванов, Атанас Далчев, Карл Густав Юнг и Чеслав Милош. Те притеглят или объркват четенето в перспективата на един пъстър хоризонт на очакване, който се удържа с различна степен на успех. Но дали присъствието на тези фигури е наистина толкова арбитрарно, колкото изглежда на пръв поглед?

Този въпрос може да бъде отнесен и към други равнища на поетическото тяло, което претърпява странни метаморфози и се ползва свободно от своите дефекти. Това са дефекти на материята, от една страна, и на перцепцията, от друга; едно недовиждане, недовъзприемане, недозапомняне, умишлено недоразпознаване и щрихиране на обектите; доразмазване на техните контури, имена, етикети. Лирическият свят на книгата е половинчат („Когато пътуваш привечер, / виждаш наполовина / как пилеят карти по улицата, / сякаш всичко е заменимо“), приглушен („Вярно, не чувам, че часовникът е паднал / отдавна може би, преди секунда вероятно“), несубстанционален („Приличам на чужда скица / в изхвърлена книга … И ето – няма ме“), ликвиден. Опитът да се калцира неговият отпечатък е печално неуспешен – паметта и самото битие са увредени от психическите деформации на един непълен възприемател. В този ред на мисли липсват и онтологични гаранти на биването, което се излива в морски търсения и градски пътувания. Пътят става посока, но посоката все още не съумява да стане път; сянката не успява да се материализира и въплъти в стабилна (сиреч добре координирана) структура.

и после – самотно превръщане,
което не спира,
реч, която не заглъхва,
език, който разбираме
наполовина

И все пак изходът не е предзададен, а стихът не е там, за да придаде реалност на изолирания смисъл. Болезнените преходи на състоянията (дъждовете и вълните стават камъни, земя и пръст, остров и суша, а пръстта опитва да се издигне до небето, преработва се чрез духа и изгаря „в нощта на Дедал“) се уповават на една непоклатима вяра в трайността, на едно предчувствие за колективно, сиреч за споделено, време, което в констелацията на езика би могло да се задържи.и ще се срещнем,

когато
очакването не е отпечатък
от истинското време.

В някакъв вариант всичко това предполага неизбежен антитезисен прочит – рязко и задълбочено разколебаване в сърцевината на иначе подозрителната увереност, която може да бъде доловена на неравни интервали в предходната „Крайпътна обител“. Това е и колебанието на сетивата, несъстоятелността на сянката, която се губи и се появява, която не търси сигурността на обекта, от който зависи, и не успява да го опознае в неговата ненужна цялост, защото – за разлика от него – тя няма автономност.

Не трябва
да научиш всичко
за човека,
за да му позволиш
да заплита улиците
в градове,
градовете – в кълбо
от минало.

Съвсем възможно е една трета книга на поета Александър Христов да постигне очаквания синтез и да се справи с въпроса за времето, който толкова силно го вълнува. Дали обаче резултатът ще бъде едно подредено, дефинитивно време, очистено от карнавалната лудост и патологичната болезненост, или ще се окаже удължение на накърнената сетивност, не може да се прецени, тъй като „… все още е рано – / рано за изплуване“. При всички положения обаче тази втора книга е заявен попътен вятър.