“Никакъв толеранс, само декаданс“, или привидност и (осуетена) събитийност в амбианса, обитаван от денди театрала | Международен филологически форум
philol.forum@uni-sofia.bgСп. "Филологически форум" - хуманитарно списание за млади изследователи на Факултета по славянски филологии е вече в Scholar One!

“Никакъв толеранс, само декаданс“, или привидност и (осуетена) събитийност в амбианса, обитаван от денди театрала

Posted in: Библиотека, том 9 Started by

“Никакъв толеранс, само декаданс“, или привидност и (осуетена) събитийност в амбианса, обитаван от денди театрала

Силвия Николова

Софийски университет „Св. Климент Охридски”

Милчев-Dandy, Любомир. Последният портрет на маркеза Казати. София: Арт Етърнал Синема, 2016, 102 с.

 

Приемът, който се готви да даде Луиза Казати в „шармантната фантасмагория“, озаглавена „Последният портрет на маркеза Казати“ и дело на импозантната мисъл на ексцентричния традиционалист Любомир Милчев-Dandy, е предназначен „само за благоуспели да се превърнат в най-чиста декоративна видимост“ (Милчев 2018: 18). На страниците на книгата оживяват като кукли на конци знаменити дендита от различни епохи. За кукловода, невъзмутимия и безцеремонен т.нар. Денди, изглежда, е въпрос на необходимост да имплементира култа към самия себе си чрез самовъплътяването в героя Ардженто[2], чието най-голямо завоевание из дансмакабрените проекции на въображението в наратива не се състои в интимниченето с останалите дендита, в засвидетелствания към него пиетет от самия Юсманс, дори не и в нежната целувка, която Оскар Уайлд му дарява. Ардженто до голяма степен задава хода на дискурса и посредством маниерна фраза и кокетен мизансцен, движещи се (а понякога и давещи се) във водите на надутото празнословие, извежда много от идейните и замислени като носещи функционално-естетически потенции концепти.

С особеността на овладяна претенциозност ненадейно зазвучава императивът: „Моля, въздържайте се от съблазънта на прекомерна събитийност!“ (пак там: 36), предоставяйки поле за изява на Ардженто, който в двояката си роля – на денди театрал, от една страна, и на безусловен авторов прототип, от друга – е натоварен с отговорната задача да посочи ключа към разбирането на понятието събитийност и неговото парадоксално присъствие в контекста на една абсолютна неведома несъбитийност.

В духа на вече утвърдения ексцентрично-архаичен дендистки стил на Милчев, преливащ в нюансите на строгото философствуване и едно причудливо суетене, приело словесна форма, Ардженто предлага формула за щастието – „нерешителност, укротяваща произвола на събитийността“ (пак там: 89). Да осуетиш събитийността, ще рече да се проявиш в цялото изящество и всемогъщество на своето Аз, пък било и това Аз някакъв денди театрал.

И как именно ще оповестят за себе си героите дендита? Като се подиграят с установеностите, като се отдадат на провокация и кокетство. Маски, роли, завеси, театралност. Всичко това би било една чудна събитийност, ако не беше част от естествеността, ако позата не се беше сраснала със същността, ако публика изобщо имаше. Театърът на дендито всъщност се превръща в своеобразна осуетена събитийност, която в полетата на привидностите е лишена от случване, а иначе търси начини да се самоизтъкне. Ето ги парадоксa, провокацията, типични за дендизма, във всевъзможната, всепоглъщаща, повсеместна театралност, която не просто си остава такава дори когато бива разигравана без публика, а напротив – тъкмо в тези случаи придобива върховното си проявление и самоосъществяване.

Представлява ли този чудноват прием някакво събитие? Не и за присъстващите – по силата на предопределението и необходимостта от мистификация те излизат на сцената на безсъбитийността, т.е. на сцената на собствената си странна естественост.

Естествеността на бизарното маниерно поведение е част от позата, но и погледнато от определен ъгъл – самата истина; къде свършва едното и къде започва другото, е въпрос, пораждащ съмнителни аналогии, чийто отговор се нуждае от хоризонти и перспективи, за да може успешно да засегне особения и вариращ характер на събитийността, която в контекста, представен ни от Милчев, ще се окаже поначало лишена от съдържание и a priori осуетена и подчинена на безпощадната привидност.

И сякаш думите на Ардженто „… афектирала събитийност е крайно съмнителна и пренеприятна за лица като нас!“ (пак там: 89) се завъртат в шеметен вакханически танц, чиято обсценност заиграва в полето на прекомерната нескромност и високите критерии за естетическото като мяра за извисеност и достойнство, като белег за безусловна отличителност.

Приемът на маркезата съживява необходимостта на дендитата за пореден (и/или последен) път да оповестят на света за себе си, или по-точно – да разиграят някоя и друга привидност, носеща претенция за събитийност, когато всъщност безподобното (не)действие се развива в тесния кръг на посветените. Бидейки отдавна отвикнали от тривиалната всекидневност, белязана с печата на баналната събитийност, гостите театрали са неслучайно попаднали на сцената на привидността – те са посветените в пасивното случване и активното бездействие. Още приживе са се самозахвърлили в непоклатимата самота на отдалечеността и безмилостната бездна на безвремието, защото са презрели пошлостта и обикновеността на простото събитие.

Събитийността предполага случване на нещо нетипично и невсекидневно. Никаква събитийност няма в един такъв прием, присъстващите на който, макар до последния псевдоденди да са изкусни театрали, сега не разиграват парадоксите си самоцелно, а приемат позата на естественост в своята денди същност.

Събитийност също така е и онова простичко, презряно от денди естетът, случване, възторгът за което е присъщ на делничния безличен човек.

За да осъществи култа към себе си и за да се извиси над обикновеното и посредственото чрез силата на позата и маниерното, денди театралът трябва да служи с привидности. Привидността е необходим фон, но и ключ, който ще засвидетелства превъзходството на личността, посветила се на духовен аристократизъм и естетизъм под всякаква форма; който ще осуети събитийността.

Като лайтмотив, кокетиращ из цялото произведение, звучи провокативното верую, първоначално изведено в „Приемът“[3], ала съвършено манифестиращо философията на невъзмутимия денди, роден, за да угнетява и за да бъде угнетен: „Никакъв толеранс, само декаданс!“ (Милчев 2010: 35). Макар приложен в текст с различна образно-концептуална насоченост, този безцеремонен императив ни най-малко не променя смисъла си, бидейки поставен в контекста на това последно представление на дансмакабрения естетизъм, което заплашва на места да затъне в собственото си безгранично надуто великолепие и в собствения си бизарен парадокс. Не без основание може да се каже, че тези провокативни думи изразяват един от основните принципи в дендистко-декадентската идеология.

Та какво друго е дендизмът, ако не триумф на привидностите, капризно осуетяване на събитийността, „игра, в която няма надвишаваща самата игра значимост“ (Милчев 2018: 67), която нерядко и се окачествява като неестествено претенциозно, упадъчно проявление само защото остава неразбрана или се оказва трудна за понасяне от прозаика. Какви ли не високопарни празнословия насочват безпощадните си порицателни остриета към един обикновен анахронизъм, към последния опит да се спазят формите и привидностите…

Épater la bourgeoisie![4]

Завеса![5]


[1] Мотивите за събитийност и привидност, разгледани във взаимозависимост, са възможни преплитания на значения, които в никакъв случай не изчерпват идейното ядро на текста (тъканта), нишките на който носят потенциал за битуване на различни концептуални равнища най-вече благодарение на множеството иносказателни алюзии и словесни „намигвания“.

[2] Сребро (ит.). – Б.пр.

[3] Милчев-Dandy, Любомир. Приемът. Moralite / Kapuzinergruft. Символ верую на неведомия. Сиела, 2010

[4] Смайвайте буржоата (фр.). – Б.пр.

[5] На очевидния фон на представлението в „Последният портрет на маркеза Казати“ оповестяването за спускане на завеси, бележещо край на действие, изглежда иронично и пресилено в опита си за внасяне на някаква събитийност, но и твърде естествено като способ за изтъкване на позата на театралността.