Хората не предполагаха, че домашните котки са застрашени, когато преди години започнаха да забелязват, че животинските видове са повлияни от тяхната дейност и измират. Ние се размножаваме бързо, а и хората винаги са се грижили за оцеляването на вида ни. Но аз станах свидетел на намаляването на улични котки към късната есен на 2027-ма, въпреки че липсата ни по улиците беше типична за зимния сезон, по принцип, в който с дни наред не можех да срещна никого. Подозренията ми, че нещо не е наред, се появиха в пика на зимата, след 31-ви декември. Няколко дена след новогодишните празници хората изхвърляха всякакви храни, дадени им от роднини и останали от препълнените новогодишни трапези – цели тенджери със старо, мазно месо и сухи сладкиши. Котешката нова година е на 3-ти януари, когато миналогодишната човешка храна започне да се разваля: най-щастливият ден за нас, макар и да е кучешки студен. Тогава всички котки се събирахме около казаните или чакахме пред терасите на панелните блокове и се радвахме да разменим по някоя дума след дългата пауза от индивидуално зимно оцеляване.

На 3-ти януари 2028 се събудих рано. Измъкнах се от калника на остарялата кола, в която спях последните дни, и застанах пред терасата на семейство Киркови, които живееха на първия етаж. Миришеше на вкиснало и на месо, нямаше сняг, въздухът беше студен, но плочките бяха поносими за ходене. Започнах да мяукам настоятелно, докато някой не излезе на терасата и пристъпвайки от лапа на лапа, загледах момичето на прозореца право в очите. Тя постоя така няколко секунди, каза нещо на майка си и се скри в апартамента, след което излезе по домашни чехли с няколко кутии храна. Празникът беше истински пир, имаше от всичко, и по много. Момичето ме наблюдава известно време, докато ям, а после, изгубила интерес и измръзнала, се прибра в блока. След като се стъмни към 16-17 часа, осъзнах, че не съм видяла нито една котка и не бях чула нито едно “За много години”. Започнах да се притеснявам. “Ако умра от преяждане, това ще е предателство от собствения ми вид” си мислех, след като бях изяла храна, достатъчна за 5 като мен.

През следващите дни започнах да търся котки под калниците на колите, под колите, зад казаните с боклуци, в казаните. Безуспешно. Взе да ми омръзва и скоро – дали от скука, дали от студ, или от надежда за някаква промяна – реших да вляза в апартамента на семейство с котка и да се информирам къде са изчезнали всички. Интуицията ми подсказа, че Петрови на улица “Цар Симеон“ 15 са мили и грижовни хора, наблюдавах ги известно време и избрах подходящ ден и час да осъществя плана си.

Когато видях госпожа Петрова да се прибира в петък вечер от работа, беше тъмно, но поне денят не беше много студен и се надявах, че няма да ме подмине. Когато тя наближи входната врата, скочих от храста и седнах точно пред вратата, без да мърдам. Загледах я в очите.

– Ох, миличкото, гладно ли си? И ти е студено сигурно, а?… Ох, Светослав кой знае какво ще каже, ама тук да те оставя… хайде, хайде горе с мен!

Апартаментът на Петрови миришеше на котка, бях сигурна. Усещаше се лек аромат по възглавниците и дивана, космите, останалите по килима, бяха меки и гладки. “Домашните котки миришат по-малко, различни са от нас, по-специални са.” Дано не е много надменна, си мислех с леко притеснение. Но след като обиколих целия апартамент и не я намерих, в мен се появи някакво усещане за неудобство, примесено с вълнение: дотогава не бях била в апартамент.

– Мяу?

– Ох, да, извинявай, ето, ще ти отворя консерва, много консерви ми останаха и нямам какво да ги правя… поне ти да намажеш, а? – Г-жа Петрова постави на земята близо до мен метална купичка, пълна с кафеникава на цвят, пихтиеста храна, и започна да ме наблюдава, докато ям. Храната беше странна, липсваше ѝ вкус, хапнах малко, но не успях да изям и половината.

– А така, ти да не си наядена? Не си много слаба… или си свикнала да ядеш боклуци и прясната храна не ти е вкусна! – засмя се Петрова и цялото ѝ тяло започна да се клатушка в ритъма на доброто ѝ настроение. После стана да се занимава с разни чинии в кухнята и да ги разнася от стая в стая, докато не ѝ хрумна нещо и подскочи. Върна се бързо при мен и ме вдигна във въздуха, разглеждайки ме обстоятелствено и хектично.

– Абе ти откъде се взе? Хич не ми хрумна, ама ти да не си избягала отнякъде? Да не би да си имам проблеми заради тебе?! – загледа ме ядосано и питащо и държайки ме близо до себе си, сякаш ме принуди да вдишам миризмата ѝ: смесица от храна, дъха ѝ и силен сладникав парфюм. – Да кажат после, че крада рядка собственост? Добре, пускам те, добре…няма да драскаш така!

– Мяу…

Когато господин Петров се прибра, започна да ме разглежда с още по-голям и растящ с минутата ентусиазъм. До тоя момент вниманието ме ласкаеше донякъде – внимание, което до тогава като улична котка никога не бях получавала – обаче, имайки предвид изначалната причина за посещението ми и неуспехът да намеря информация, заедно със странното поведение на хората, започнах да се чувствам неудобно. И тогава ми хрумна странна мисъл: може би аз съм последната котка на Земята – рядък екземпляр. Започнах да обмислям десетки сценарии за това, какво ще стане с мен, и осъзнах, че дори да избягам и да изляза отново на улиците, някой друг ще ме прибере, може би полицията, и тогава не ме чакаха добри дни. Тук беше толкова топло и всичко беше меко, имаше безвкусна, но в изобилие храна, нямаше нужда да ходя никъде. Сгуших се в мекия ъгъл, омотана в одеяло, и не усетих как съм заспала.

Когато се събудих, Петрови бяха пуснали телевизора и гледаха новини.

“…В днешната емисия…Протестите  продължават вече 49-и ден в столицата и в по-големи български градове…”

“…В село Трън беше открит таралеж, обитаващ изсотавена къща, заедно с домашна котка. Мистерията ще бъде разследвана…”

“…Кризата с котки продължава да изненадва населението. Все повече семейства съобщават, че домашната им котка е изчезнала, докато българските улици мистериозно се опразниха от улични котки…”

– Ами, нищо чудно – забеляза Петров – с тия моди да ги експлоатират животните, разбира се, че ще бягат. Те усещат, да не са толкова глупави:  та ги разнасят в чанти, в клетки, по метра, по автобуси, на ръце… правят йога с котки, лечение на психози с котки… ее, всичко си има граници…

– О, ама ти не си чул! Сега има програми да сертифицираш котката си като твое спиритуално животно, така ще имаме право да ги взимаме на работа с нас. Даже се вярва, че ще се повиши трудоспособността – каза Петрова разпалено. – Ама нашата Фани изчезна…

– Тя да беше само Фани – изцъка Петров. – Не чу ли, няма останала жива котка в България, а тази откъде се взе, не знам… Какво ще я правим?

– Не знам – изпуфтя Петрова. – Ако я продадем, ще направим доста пари, ако я дадем на полицията… а, безсмислено, ще ни я вземат и те ще я продадат. Да я крием, а?

– Да, аз също мисля – кимна мъжът ѝ.

– Светославе?

– М?

– Ами ние сме големи късметлии, бе! Дошла ни е на крака сама, тя е искала да ни помогне! Да си я пазим и да се лекуваме с нея, Господ ни я праща, след като Фани изчезна…

– А да! С твоите спиритуални глупости и това животно да изгониш… моля ти се!

Слушайки разговора им, най-накрая започнах да разбирам, но не бях по-малко объркана. Свих се на топка в ъгълчето и реших да чакам, докато намеря начин да избягам.

През нощта Петров се събуди и по пътя наобратно от тоалетната се спря до мен и започна да ме гали по гърба. После започна да ме търкаля от страна на страна и да ме разглежда, пусна си фенерчето на телефона и продължи инспекцията.

„Разделяй и владей“, бях чувала.

– Мюуу, мюууууу, мюуу…

– Тихо, бе – изсъска Петров.

– Светославе, какво става?

– Нищо не става – намуси се Петров. – Котката галех. То път не дава да го пипнеш…

През следващите дни загубих апетит и енергия, започнах да мисля само за едно нещо и колкото и да се опитвах да се разсейвам, не успявах да забравя, че съм последната котка на Земята. Ние сме индивидуалисти, нямаме нужда от други котки, нямаме постоянни партньори, но веднъж осъзнала, че никога повече няма да се скарам с някого за парче стара риба, се почувствах ужасно самотна.

Минаха седмици и докато аз залинявах, Петрова беше на седмото небе. След като се прибереше вечер от работа, си пускаше видео, което ѝ показваше коя йога поза да заеме и къде да ме постави, за да има максимален ефект дейността ѝ. След това си вареше някаква отвара с мента, от която ми ставаше още по-лошо, и скоро осъзнах, че умирам. Особено след като бях сигурна, че  нещата нямаше как да се подобрят, а шансът за бягство беше минимален, тъй като Петрови свирепо пазеха външната врата и внимаваха да не изляза. Започнах да се чувствам спокойно примирена и да се надявам, че има рай, в който ще бъда свободна отново.

Но Петров за разлика от Петрова забеляза, че съм болна, и реши да спаси положението, преди да е станало късно. Една вечер, докато тя се къпеше, ми направи няколко снимки и се зае с компютъра си, поглеждайки припряно към вратата на банята.

В тоя момент някой звънна на вратата им, нещо, което досега не се беше случвало.

– Оо здрасти, Мими, как е?

– Абе започнах да пека едни сладки и видях, че брашното ми е свършило… имате ли да ми дадете 200 грама?

–  А тя жената ще знае, ама сигурно имаме, влез де…

Когато Светослав Петров отвори вратата, усетих, че от апартамента отсреща се носи аромат на котка и без да мисля, се шмугнах през краката на двамата.

– Ние сме последните котки на земята! – побързах да извикам.

Пред мен стоеше голям, сив, пухкав котарак със сини очи. Беше най-красивата котка, която бях виждала.

– Аха.

Загледах го учудена, останала без думи.

– Ние сме, може би, едни от последните котки в Пловдив, но не и последните котки на Земята.

– Къде са всички? От Нова година насам не съм виждала никого, улиците са празни – осъзнах какво съм казала и добавих – тоест, виждала съм през терасата, че улиците са празни.

– Знам, че си от улиците, личи ти, няма нужда да замазваш.

В тоя момент така бързо появилото се вълнение и щастие се потушиха, че сведох глава, почти готова да легна на персийския килим и да се оставя на съдбата. Обаче ми хрумна друго:

– Това е, защото съм болна. Тук много ме измъчват!

Той остана мълчалив, но в погледа му усетих неочакван лъч топлина.

– Не знаеш къде са другите, тоест нямаш си никава идея?

– Не – отвърнах тихо.

-Е, разбирам… Ами… не е твоя вината, но ще те разочаровам, че щом си била последната улична котка, това значи, че никой не те е избрал.

– Как така? Петрови ме взеха преди седмици!

– Да, рано или късно…

– Кой е избрал другите котки, къде са?

– Взети бяха от семейства като Петрови – каза той и добави – Основната причина е, че домашните котки се отказаха от статута си на домашни вследствие на скорошната им еволюция, дължаща се на дългогодишния им опит с хората. Съществува общоприето недоразумение, че просветлението се дължи на йогата, с която хората ни измъчват, но не е така. По-скоро става дума за разочарование от човешкия вид и от суетата, с която се гордеят с нас и ни използват за уж спиритуални цели. Това накара много от нас да поемат отговорност. Всъщност много котки стигнаха до извода, че хората се концентрират върху грешните неща, над егоистични цели. Личностното спиритуално развитие, за което ни използват като инструмент, е просто обсебване от собственото им съществуване, а това ги разсейва от истинските проблеми, с които трябва да се занимават.

Нямах идея за какво говори.

– Разбираш ли?

– Да – кимнах и се усмихнах.

Той ме загледа изпитателно и попита.

– Чувала ли си за глобалното затопляне?

Не бях.

– Да – отговорих.

– За замърсяването на океаните с пластмаса, за микропластмасата във водите, която ежедневно поглъщаме?

– За микропластмасата не съм чувала – казах, надявайки се да ми разкаже и за другите проблеми покрай пояснението за микропластмасата.

– Синтетичните дрехи, брокатът и слънцезащитните кремове за хора при допир с вода отпускат микропластмаса, която става част от водната система. Микропластмасата е много вредна за живите същества – обясни котаракът спокойно.

– А хората не знаят ли, че е вредно това, което правят?

– Някои знаят, други не, повечето подценяват проблема. За това ние основахме дружество за освобождение на домашните котки, чиято цел е да ни обедини в започването на независим устойчив начин на живот.

Загледах го с надеждата да продължи.

– Тоест да живеят, без да използват пластмаса в ежедневието си, например, без да ядат котешка храна от пластмасови опаковки. Но това е само пример.

Защо не бях чувала за тези проблеми? Може би защото бях домашна от само няколко седмици и самата аз не бях еволюирала като другите. Но това не отговаряше на въпросите ми.

– Ти каза, че ако съм бил последната, значи никой не ме е избрал. Какво значи това?

–  След като домашните котки си тръгнаха и хората със седмици не можаха да намерят любимците си, се стигна до очевидното: уличните котки започнаха да изчезват, тъй като хората искаха да продължат с йогата и леченията си.

– Тоест всички улични са били откраднати?

–Един вид… да…

– Но те са избягали също?

– Да. Рано или късно почти всички избираме да тръгнем. Разбираш ли защо?

– Да. А ти защо си тук?

– Заради теб. И други котки като теб.

– Други? – учудих се, нали уж бях последната.

– Ами да, други заблудени в района, които си мислят, че са последните. Аз направих срещата ни възможна, исках да ти кажа, че имаш право да станеш част от дружеството, стига да искаш.

Помислих. Знаех, че искам, но най-вече, защото исках да съм част от нещо, да не бъда сама по празните улици или в Петровия апартамент. Но изобщо не разбирах нуждата от това, да не ядеш от пластмасови опаковки, аз до сега винаги ядях боклуци от опаковки и ако ми беше отнето и това, щях да умра от глад.

– Виж, всъщност ти вече си живяла тоя живот, най-екологичния, и сигурно не разбираш защо домашните котки са толкова против това, да живеят в апартамент, и особено защо са против опаковките – сякаш беше прочел мислите ми. – На практика няма смисъл, ако не знаеш някои неща, но аз живея тук от 4 години и съм виждал що за глупости хората използват и изхвърлят, без да мислят какво става с боклуците им. Пластмасовите опаковки не се разграждат, никога. Някои хора се надяват на това, че се рециклират, но всъщност това е много, много малък процент от цялата използвана пластмаса и дори в случаите, в които пластмаса може да се рециклира, никога не се рециклира на 100 процента. Към всяка рециклирана пластмаса трябва да се добави още много пластмаса, за да се получи нова опаковка. А скоро, след няколко цикъла на рециклиране,  качеството на пластмасата намалява и тя става просто отпадък, който трябва да се изгори или изхвърли в океана. Тук, в Европа, е донякъде лесно да се игнорира проблемът, защото не виждаме къде отиват боклуците, а именно в развиващи се страни срещу пари. Не само че замърсяват с физическото си присъствие, но процесите на производство на опаковки, транспортът им, изгарянето им и дори самото рециклиране допринасят с всеки изминал ден за глобалното затопляне и за замърсяване на водите с микропластмаса, защото при тези процеси се отделя въглероден диоксид. Ние решихме, че не можем да чакаме повече, особено след мъченията, на които ни подлагат хората. Засега няма големи поражения и те не виждат накъде отиват нещата, но ние комуникираме с котки от цял свят и те вече няколко пъти докладват за миграция на котки от едни държави в други, защото условията за живот, особено в Югоизточна Азия, стават непоносими. Последните лета бяха най-горещите, а водите са мръсни и често отровни.

Започнах да разбирам, въпреки че самата аз не бях виждала доказателства и може би другите преувеличаваха, но нямах какво да губя тук, а и какво, ако бяха прави?

– Виж, постоянно бутам това списание от рафта и го отварям на тая страница, но Мими не чете… тук има проучвания, статистики и ясни доказателства, подкрепени от много учени, че проблемът е истински. – Докато обясняваше, котаракът бе сложил лапа на списанието. Когато чухме, че Мими се прибира, той бързо изсъска.
– Искаш ли да живееш с другите, с нас? Те тайно се преместиха в село Жерка, в Родопите, обезлюдено е, няма хора, само ние!

– Но какво ядат котките там?

– Главно полски мишки, проучихме, че там има много от тях, също така наблизо има консервена фабрика, от която изхвърлят остатъци от храна, можем винаги да ядем там.

В този момент чух стъпките на Петров и осъзнах, че идва за мен.

– Маше, къде отиде бе? Машее…

– Скрий се тука – посочи ми котаракът едно кюше между рафтовете на стената и тъкмо когато се бях наместила, Петров нахлу в стаята.

– А, ама ти не си Маша! Мими, ти не каза, че имаш котка.

– Е, барабани ли да бия! Моят още не е избягал, аз си го гледам добре, защо да бяга?

– Е искаш да кажеш, че ние Фани не сме я гледали ли?

– Не, бе, как! Не знам какво става с тия животни. И какво казваш, че на улицата сте я намерили… и кога?

– Преди 2-3 месеца вече и оттогава наистина повече нито една котка не съм виждал, дали не ги прибират някъде да им правят разни експерименти… кой знае, а?

– Знам ли и аз, нищо няма да ме учуди вече…

– Маше, айде, айде да се прибираме! Айде, че стана късно! – и без да се церемони, ме дръпна за опашката и ме измъкна от ъгълчето, в което се бях сгушила.

В следващите дни ми стана ясно, че Петров ще ме продаде на някакви хора, които не бяха от Пловдив. Купи ме някакъв мъж от Велинград, който дойде да ме вземе в един пролетен топъл ден с кола. Беше краят на април и доколкото разбрах, искаше да ме направи подарък на внучката си за Великден. Човекът беше мил и за известно време забравих за котарака, за който бях мислила всеки ден след срещата ни.  Почувствах се спокойна, спяща на топло и на удобно в тихата кола, сънувайки общество от най-различни котки, помагащи си една на друга в лова на мишки, ходещи заедно на приключения и партита зад консервената фабрика късно вечер. Без хора, които ни разнасят в кашони, чанти и кутии, без да ни принуждават да лежим върху коремите им с часове, за да подобрим храносмилането им. Напротив:  на спокойствие, на въздух, както бях свикнала, но тоя път заедно, без досадното ровене в купища от пластмаса, докато намеря парче развалена храна. А и за първи път в живота си щях да правя нещо добро, щях да се боря за по-висша цел от оцеляването си. Ако котаракът беше прав, помощта ми щеше да е не просто добре дошла, но и нужна.

Събудих се от клатенето на колата и възмущенията на мъжа, след като беше минал през огромна дупка на пътя. Чувствах се рядко енергична, с бистър ум и с ясната мисъл, че трябва да избягам, защото колкото и да ми бе удобно в този момент, винаги щях да съжалявам, че не съм избрала бъдещето. Реших, че мога да оцелея, ядейки полски мишки, и при късмет, както преди, от кофите за боклук. Не знаех посоката, само знаех, че щом се доближа до мястото, щях да го позная, дори да ми отнеме месеци.

Скоро мъжът спря колата на бензиностанция и ме постави на седалката, за да слезе. Това беше шансът ми, в който неочаквано усетих смелостта да ме напуска. Бях осъзнала, че ще умра, ако бъда оставена сама да преживея на полето, търсейки невидимото. Усетих как вратата бавно се затваря. И в момента между широко отворената врата и мисълта за живот в удобния и топъл затвор на хората в мен се появи усещането за свят, който не е по-добър, а неудобен, но с бъдеще.

Скочих.

---

Габриела Димитриева е родена в Пловдив през 1996, където е завършила Езикова гимназия “Пловдив” с профил “Немски език”. Студентка е по магистратура “Сравнително литературознание и история на изкуството” в Университет Потсдам, Германия. Завършила е бакалавър “Сравнително литературознание и испански” в Свободния университет Берлин, Германия. Пише основно разкази и поезия.

e-mail: gabriela.dimitrieva24@gmail.com