Развиват се отвътре вървите,
измислени,
за да поддържат телата ни
изправени.
Прокъсва се сатенът
на глъчката, блести
целофанът по устните –
разтяга се страхът, съхне,
лепне, пропуква се:
разменяме си думи
вече само според ехото на нуждите,
както се разменят
истини, посоки, пролуки,
поне според закона
на мравките. Но виж,
горе, слънцето
пълзи, гори,
развързва се, издига се,
над влечугите на стаената
паника. И като него
утихваме, свикваме
да преминаваме
през лица, витрини, улици,
да разкъсваме мрежите,
възлите, мислите:
а те – бавно
събират ни, побират ни
целите, всичките.