Нихилизъм и любов в поезията на втората генерация на чешкия ъндърграунд през 80-те години на ХХ век | Международен филологически форум
su.forum.students@philol-forum.uni-sofia.bgСп. "Филологически форум" - хуманитарно списание за млади изследователи на Факултета по славянски филологии е вече в CEEOL!

Нихилизъм и любов в поезията на втората генерация на чешкия ъндърграунд през 80-те години на ХХ век

Posted in: Библиотека, Идентичност и трансформации (Славянски литератури) Started by

Нихилизъм и любов в поезията на втората генерация на чешкия ъндърграунд през 80-те години на ХХ век

Александра Александрова

СУ „Св. Климент Охридски“

 

Резюме

Специфики на чешкия музикален ъндърграунд през 80-те години на 20 век. Определението „втора генерация“. Ъндърграундът като социокултурен феномен. Ъндърграунд рок-поезията като сеизмограф на настъпващата промяна. Мотивите за нихилизма, любовното чувство, дома, родното, солидарността. Актът на писане. Авотбиографизъм и автоирония.

Ключови думи: ъндърграунд, Чехословакия, рок-поезия, нихилизъм, любов, втора генерация, 80-те г. на 20. в.

Abstract

1980s Czech music underground specifics. The definition of „Second Underground Generation“. Underground as a social and cultural phenomenon. The rock poetry as a seismograph of the future social changes. Motives of nihilism, love, home, homeland, solidarity. The act of writing. Autobiographism and self-irony.

Keywords: underground, Czechoslovakia, rock poetry, nihilism, love, Second Generation, 1980s

 

„Втора генерация на ъндърграунда“ е определение, с което Егон Бонди и Иван Мартин Ироус назовават новата вълна на чешкия ъндърграунд, запълваща поопразнилото се подземно субкултурно пространство в края на 70-те и началото на 80-те години на ХХ век. В рамките на настоящия текст ще се обособят посоките на развитие на чешкия ъндърграунд през последното десетилетие на тоталитарния режим, ще се очертаят социокултурните параметри на поколението, ще се потърси отговор на въпроса възможно ли е то да бъде третирано като хомогенна художествена група, и не на последно място ще се проследят нюансите на мотивите за любовта и любовното изживяване, в това число фигурата на жената, както и нихилистичното отношение към света в поезията на ъндърграунд поколението на 80-те.

Интересното в назоваването „втора генерация“ е употребата на думата „генерация“, която за първи път бива отнесена към ъндърграунда и с която се легитимизира наличието на някаква цялост, която вече не е просто период или общност като „веселото гето“, а е започнала да придобива значението на културно течение. Макар че през последните няколко години проблемът за чешкия ъндърграунд като специфична част от алтернативното културно пространство преди 1989 г. се радва на особено засилен изследователски интерес, за което свидетелстват десетките монографии, сборници, антологии, биографии, публикуване на държавни архиви, досиета и др., все още изследванията са концентрирано насочени към десетилетието на 70-те. Това до голяма степен се обяснява с факта, че именно тогава се създава същинският чешкия ъндърграунд около „The Plastic People of the Universe“, DG 307 и списанието „Vokno“ и се поставя солидна манифестна основа (Егон Бонди и Иван Ироус). Освен това благодарение на дисидентството и на самите идеолози на ъндърграунда, той още тогава се превръща в митологема. Именно тази многопластовост и нееднозначност на явленията и фигурите от ъндърграунда привличат изследователския интерес към 70-те години.

Това обаче в никакъв случай не означава, че чешкият ъндърграунд през 80-те е по-малко интересен или пък еднозначен и ясен. Напротив – както пише Марек Вайхър, един от съставителите на антологията „U nás ve sklepě“[1] с поезия на второто поколение на чешкия ъндърграунд, всеки опит за обща характеристика на творчеството на тези автори достига до терминологично безсилие (Вайхър 2013: 10). Ъндърграунд творците имат усещането за принадлежност към едно цяло и носят чертите на художествена група, но никога не се превръщат в такава, защото никога не се самоопределят по този начин, нямат потребността да се назоват „група“ или да се обособят чрез манифестни текстове. Това, което ги обединява най-силно, е взаимната им толерантност и солидарност. И все пак художникът Виктор Карлик, който е един от основните представители на поколението, говори за усещането им за група и за сплотеност в смисъла на „Групата 42“.

В определенията на Бонди „по-младата“ или „най-младата подземна генерация“ имплицитно се появява идеята за по-стара генерация и съответно за обособяване на ново поколение (Вайхър 2013:10). То уважава своите предходници от 70-те години, но не ги следва епигонски. Един от основните фактори творците като Яхим и Филип Тополови, Вит Кремличка, Й. Х. Кърховски, Петър Плацак и др. да се стремят да се различат от пионерите, е възрастовата разлика от десет – петнайсет години. Освен това някои от поетите и текстописци на 80-те навлизат в това пространство съвсем млади – Филип Топол е едва на 13 г., когато създава групата „Psí vojáci“, което означава естествен стремеж към собствена творческа идентичност и почерк. За разлика от кръга около „Plastic People“, който е маргинализиран основно чрез политическата репресия спрямо него, поколението на 80-те навлиза в подземното пространство целенасочено и осъзнато. Тяхната житейска позиция е отричането на казионната култура и на конформисткото обществено поведение, което в същността си е протест срещу властта. При тях се елиминира парадоксалната и практически невъзможна аполитичност, която И. Ироус ревностно манифестира през 70-те.

Ъндърграунд поколението на 80-те г. интензивно черпи вдъхновение както от първопроходниците, така и от чешката субкултура на 60-те, най-вече в лицето на групи като “Aktual“, “Hells Devils“, “The Primitives” и фигури като Милан Книжак. Освен това те прегръщат някои от основните пацифистко-наивистични идеи на хипи комуните, както и моделите на битническата литература. За това поколение е характерно самообразоването чрез литературни вечери, на които се четат откъси от А. Гинсбърг, Дж. Керуак, Дж. Оруел, както и от Е. Бонди, Ф. Кафка, Б. Храбал, М. Кундера. Видима е интелектуалната амбиция, макар че повечето от тях не довършват висшето си образование.

Център на социалния и културния живот остава кръчмата. Тя се превръща в своеобразен форум за обмяна на информация, знания, идеи и дискусии. Запазва се моделът на И. Ироус за концерти под прикритието на „сватбено тържество“ и като цяло ъндърграунд топографията не се променя – частните домове, мазетата, изоставените къщи, хижите са едновременно и галерии, и концертни зали. Като основен визуален признак за принадлежност се запазва дългата коса и специфичното облекло, което задължително трябва да бъде обикновено, но да се различава рязко от обществено приетата мода. Алкохолът – най-вече бирата, също не напуска своята висока позиция на средство за вдъхновение и освобождаване на духа. Наркотиците не фигурират, както и през предходното десетилетие, а причината е единствено финансова. Психеделията през 80-те години е вече изчерпана.

В статията „Котелни помещения и библиотеки“ Яхим Топол описва поколението си като изградено от ярки индивидуалности със собствена ценностна система, с разностранни интереси и с романтична нагласа към света, които надхвърлят представата за бунтарство. Освен това не пропуска да спомене едно от основните и най-важни изисквания за причисляване към ъндърграунд средата – лудницата. Почти всеки един от тези творци прекарва определен период там. Разбира се, причината за това се корени в желанието им да избегнат военна служба, както и заради придобиването на относителна свобода сред обществото. И все пак топосът на лудницата не е нетипичен за чешкия ъндърграунд. Егон Бонди и Иван Мартин Ироус се запознават именно в една лудница и така се случва ъндърграундът изобщо.

Новата вълна по модела на предходниците си се обединява около няколко основни музикални групи – това са Psí vojáci, Národní třída“ и „Garáž. Освен това изобразителното изкуство и фотографията се превръщат в неизменен компонент от музикално-поетичното ядро на поколението. Както Франтишек Старек Чуняс и Иван Ироус създават списанието „Vokno“, което да служи като платформа на ъндърграунд творците от 70-те (през 1981 бива закрито), така и при „второто поколение“ се появява мощно списание – Jednou nohou, скоро преименувано на „Revolver Revue“ с подзаглавие „Off Ghetto Magazine. Подзаглавието манифестира стремежа на младежите да излязат извън бариерите на старото „весело гето“, да се оразличат от предходниците, и, както казва Яхим Топол, „едновременно искахме и не искахме да бъдем ъндърграунд“, „искахме да вървим напред и да стигнем далече“ (Топол 2016: 204). Новото поколение вярва, че може да подобри ъндърграунда, но в същото време осъзнава, че върви по вече утъпкана пътека. Затова трябва да положи повече усилия ида си заслужи мястото в субкултурния пантеон.

Както беше споменато, очертаването на параметри на някаква единна или поне сходна поетика на 80-те години, е сравнително трудна задача. Поезията, в това число и песенните текстове, включват широка гама от теми и мотиви, които при някои от авторите се повтарят, но като цяло представите за света и за човека имат индивуална тоналност при всеки един. Композиционното разнообразие също е огромно – от свободния стих до прилежната римовка, от по-дългите лирични форми до съвсем кратките тип епиграми: „je štěstím va naši zemí žít / a neštěstím to štěstí mít“ или „Nestanu se konvertitou / jsem si jist svou identitou“ (Вит Кремличка)[2].

Поетиката на 80-те твърде малко се доближава до характерната за предходното поколение и привнесена от 50-те години чрез Егон Бонди поезия на тоталния реализъм. Разбира се, хуморът се запазва, но вече не е толкова жлъчен и насочен към външния свят и режима, а е по-скоро авторефлексия на собствената нищожност и на абсурдността на останалия свят, в това число и на системата. Автостилизацията и автобиографизмът се появяват обикновено в сферата на гротеската и самоиронията. Чувството за упадъчност на нравите и за ограничеността на духа в културното пространство на официоза преливат в безразличие, осмиват се еднаквостта и конформизмът, търси се индивидуалността и собственото място в света. В крайна сметка философската концепция за нихилистично отношение към не е само отрицание, негативизъм или скепсис, а въплъщава идеята за някаква градивност. Животът е безсмислен по презумпция и тъкмо заради това индивидът може да бъде свободен.

В различни текстове се появява усещането за притвореност, бездвижие, застоялост, мрачни визии за битието. Поезията на Й. Х. Кърховски най-ярко въплъщава тези нихилистично-декадентски мотиви: „bylo mi dneska tak smutno z mých vlasních slov… tak jsem si podvečer zašel sám na hřbitov abych si upřesnil co je to Nežít[3]. Мотивите за гробището, безпътието, тежките екзистенциални размисли, сексуалното падение, липсата на разбирателство, дом и уют, създават представата за един „не-живот“. Особено при Кърховски, чиято ъндърграунд поезия днес е сред най-продаваните, се проявява най-силна лиризация, а неговата поетика може да се разглежда като своеобразна самобитно-автентична романтично-авангардна смесица.

От друга страна при Яхим Топол също се появяват размисли върху смисъла на дома и изобщо представата за родното. Поредицата реторични въпроси в стихотворението „Valečná lirika“ гласят: „co je domov?“,„Co se dá v téhle díře dělat? Zábijet mravence? Mouchy? Moly? Srát na hvězdy?[4]. Представата за дом и в по-широк смисъл родина се свежда до представата за дупка, в която единствените възможности са onanovat a pořád psát[5]. Изобщо обществото и държавата са еманация на несвободния дух, съответно ъндърграунд поезията се стреми да ги превъзмогне, да създаде своя различна реалност, в която всеки да може да изразява собственото си Аз без ограничения и без стремеж за какъвто и да било досег с външния свят: Na prvního máje radší jdu do háje[6] – Карел Малик.

Що се отнася до мотива за любовта, то тя бива предимно физическа, гротескна, нереална, недостижима. Любовното чувство обикновено е периферно за лирическия Аз, който има по-важни цели, едната от които е да твори. Писането се явява като акт на самоопределяне, но и като акт на самоотричане:

zatímco se moje první panna modlí v blázinci

rvu se na nádraží zkouším balit kurvy

flakám se hulím startky sedim v kině

piju pivo a úplně tuhej

dopisuju pekelnou prózu[7]

(Яхим Топол, Mý psaní bude nehezký)

Образът на жената е изграден на базата на контраста – от лека жена до девица, от самодива до вещица, тя е временно явление, периферна, краткотрайна муза. Съвсем контрастно в някои произведения лирическият Аз говори за любимата си с нежност или страда, когато тя страда, искайки да отнеме мъката ѝ:

Chtěl bych tě nějak potěšit

Tvůj dopis byl dnes tak smutný

Víš co je to rosa?

To jsou slzy andělů

A ty slzy do rána ztvrdnou

a z nich se stanou kameny

takové ty bílé

co jsou jako slzy andělů – [8]

(Филип Топол, Maele)

Подобни прояви на любовното чувство са периферни и почти изолирани. Като цяло любовта е представена като безмълвна, неразкайваща се, греховна, ревнива, илюзорна, липсваща. Често се появява мотивът за първи май, върху който са се насложили несъвместимите представи за деня на труда и деня на любовта. Кърховски ще го нарече „šilený lásky čas“[9]. Върху цялата болнавост на любовта се прибавя и усещането ѝ за лудост. В стихотворението на Яхим Топол „Miluju tě k zbláznění“[10] жената може да предизвика вихрушка, тя е фатална, вещица, физически плътна (ona do sebe lila jedno pivo za druhým[11]), почти маскулинна, разменила е мястото си с мъжа, който мие прозорци, пере и е женствено суетен и чистоплътен.

В своята същност ъндърграунд поетиката на 80-те години на ХХ век заслужава изследователско внимание с оглед на своята многопластовост и на назряващото в нея чувство за социална и културна промяна, а тя ще настъпи с края на „нежната революция“, която ще обезсмисли функцията на чешкия ъндърграунд във формата му от 70-те и 80-те години като културна опозиция и остров на свободата. След 1989 г. чешкият ъндърграунд намира нови посоки на развитие, превръща се в антитеза на мейнстрийма, но и много негови знакови фигури от двете предходни десетилетия (Яхим Топол, „The Plastic People of the Universe“, Й. Х. Кърховски и др.) избират пътя на публичността.

Използвана литература

Вайхър 2013: Vajchr, Marek. Ke sklepu klíč. – In: Karlík, Viktor, Vajchr, Marek aj. U nás ve sklepě. Antologie poesie druhé generace undergroundu. Praha: Revolver Revue, 2013, 10-11.

Карлик 2013а: Karlík, Viktor, Vajchr, Marek aj. U nás ve sklepě. Antologie poesie druhé generace undergroundu. Praha: Revolver Revue, 2013.

Карлик 2013б:Karlík, Viktor. Nehledě na to , co se smí a co nikliv. – In: Karlík, Viktor, Vajchr, Marek aj. U nás ve sklepě. Antologie poesie druhé generace undergroundu. Praha: Revolver Revue, 2013, 8-9.

Топол 2016: Topol, Jáchym. Kotelny a knihovny. – In: Kudrna, Ladislav (ed.). Reflexe undergroundu. Ústav pro studium totalitních režimů, 2016, 204-210.

Холински 2015: Cholinský, Jan. Stojíme u ždi. K českému hudebnímu undergroundu 80. let. – Paměť a dějiny, 2015/01, 78-91.

[1]„У нас в мазето“. Преводите до края са мои, бел. А. А.

[2]„щастие е да живееш в нашата страна / и нещастие да притежаваш това щастие“, „няма да стана конвертируем / сигурен съм в своята идентичност“

[3]„Днес се разстроих от собствените си думи… затова привечер отидох на гробището да си изясня какво значи да не се живее.“

[4]„какво е дом?“, „Какво трябва да правим в тази дупка? Да убием мравка? Мухи? Молци? Да се изсерем на звездите?“

[5]„постоянно да се онанира и да се пише“

[6]„на първи май по-добре да ходя по дяволите“

[7]Докато първата ми девственица се моли в лудницата

Аз се бия на гарата свалям курви

Размотавам се пуша цигари седя в киното

Пия бира и съвсем твърд

Дописвам адска проза

(Яхим Топол – „Няма да пиша хубаво“)

[8]Бих искал да те зарадвам

Писмото ти от днес е толкова тъжно

Знаеш ли какво е роса?

Това са сълзите на ангелите

До сутринта те се втърдяват

И от тях стават камъни

Такива едни бели

Които са като сълзите на ангелите.

[9]„време на безумна любов“

[10]„Обичам те до полуда“

[11]„Наливаше се с бира след бира“