Вървим напред, за да достигнем
високата земя,
и щом сме близо, тя се снишава.
И ето че тревите ѝ,
изсъхнали през късно лято,
понасят тежестта еднакво –
и на снега, и на краката ни.
И ти бе там, и аз,
и ги видяхме;
най-после да са ниски и трошливи,
а ние да сме горди покорители.
Защо тогава гледаме надолу?
Дали не трябваше да спрем в подножието,
за да остане онова пред нас голямо?

По стъпките, оставени дотук,
земята вече се повдига и забравя
минавал ли е някой и кога.

Наталия Иванова е родена през 1992 г. в гр. София. Завършва специалност „Журналистика”, а след това и магистърската програма „Преводач-редактор” в Софийския университет. Отличена в конкурсите на „eRunsMagazine“ и „Liternet“ (2014), „Васа Ганчева“ за постижения в журналистиката (2015), „Боян Пенев” в Шумен (2015), „Веселин Ханчев“ (2016), „С море в сърцето” (2016), „На слънце време” (2016), „13 века България” за литературна критика през 2018 г. Нейни стихотворения са публикувани в „Кръстопът”, „Литературен вестник”, „Liternet“, както и в двуезичната антология за съвременна българска поезия „Jamás olvidados / Hикога забравени“ и в „Зоната“ – т. 1 на антология за съвременна българска поезия (2017, „АРС“). Първата ѝ стихосбирка „Човек с бинокъл“ (изд. Scribens) излезе през есента под редакцията на Марин Бодаков и с подкрепата на Национален фонд „Култура“.

e-mail: natyivanova@abv.bg