Мила Карадакова

Софийски университет „Св. Климент Охридски“

Текстът предлага анализ на тематичен мотив с ключово значение за поезията на Т. С. Елиът и по-конкретно за „Бърнт Нортън“ – първа поема от „Четирите квартета“. Изследването е насочено към връзката между проблемите, с които се сблъсква литературната критика при интерпретацията на Елиътови поетически произведения и при интерпретацията на мащабни културни проблеми като кризата на модернизма. Изследването е свързано и със затрудненията при разбирането на литературни произведения от периода на модернизма, произтичащи от избора на само един научен подход при разглеждането на творбите – обективен или субективен – и неговата доминация.

Ключови думи: Т. С. Елиът; Четирите квартета; Бърнт Нортън, модернизъм; криза на модернизма

The paper presents an analysis of a thematic motif with key meaning for T. S. Eliot’s poetry, and particularly for Burnt Norton, the first poem of the Four Quartets. The research targets the connection between the problems literary studies are facing when trying to interpret Eliot’s poetic works and when trying to interpret issues of major cultural importance such as the crisis of Modernism. This study is also related to the difficulties in understanding literature produced during the period of Modernism, which are due to the choice of just one scientific approach – objective or subjective – and its dominance.

Keywords: T. S. Eliot; Four Quartets; Modernism; Crisis of Modernism in Literature

Дискусии и дебати относно модернистичните литературни тенденции от 20-те и 30-те на XX век се водят вече от десетилетия и макар естеството на въпросните тенденции да изглежда изяснено, те все още провокират силен интерес от страна на съвременната критика. Проблематичен остава именно прочитът на открояващите се по обем и с усложнена поетическа структура „представителни“ текстове на модернизма, сред които се вписва цялостно и поезията на Т. С. Елиът.

Като изхожда от кризата на модернизма и „мъглата“, в която попада тя, изследването на произведения като „Четирите квартета“ се сблъсква със затруднения, както в стремежа си за постигане на анализ, едновременно схващащ и обхващащ (по Кант 1993: 133-135) текста в пълния му обем, така и при определянето именно на границите на текста и на неговия обем или проследяването на интертекстуалността му. Основен проблем за литературната критика е открояването на собствения ѝ обект на изследване. Освен това затрудненията при рамкирането на текстовия обем, при дефинирането на отделните му части и техните функции, които оказват пряко влияние върху съдържанието, засилвайки впечатлението за двусмисленост на изказа разгръщат не просто различни възможни прочити, а различни възможности за текст.

Допустимо и твърде вероятно е възникването и задълбочаването на проблема да се коренят в тенденцията към научно обективизиране на света и изобщо в съвременния модел на изследване, който предполага крайно обективизиране на предмета си – възможни причини за т.нар. криза на модернизма (вж. Тенев 2006).

При „Четирите квартета“, както и при други „емблеми“ на модернизма с усложнена връзка между структура и съдържание (напр. „Одисей“ на Дж. Джойс), по-достъпен изглежда един фрагментарен, но прецизен аналитичен подход, който за жалост е застрашен от прекомерна субективност на прочита.

С оглед на неспособността на критическия поглед да схване и обхване поемата, можем да назовем затрудненията, с които се сблъсква тълкуването ѝ, проблемите при разглеждането на нейните „параметри“. Такива са колебанията при определянето на „ширината“ – граници на обема, с оглед на възможността четирите ѝ части да бъдат отделни поеми или едно цяло; неяснотата на „дълбочината“ – многозначността на съдържанието, както и проследяването на нейната интертекстуалност и разположение по линията на литературния канон или канони, в които се вписва (или цялата традиция). Разбира се, отношенията на поемата с други текстове или още позицията ѝ в литературното поле могат да бъдат сметнати за трети параметър. Можем да назовем описаните дотук аспекти на текста и негови измерения.

В случай че осмислим модела на формиране на самата литературна традиция (вж. Елиът 1920) или на всеки литературен канон, ще открием сходства с тенденциозното отнасяне на част към цяло в рамките на модернизма – т.е. вписване на автори, произведения и течения в полето на един литературноисторически контекст. Вярно е, че всяко литературно направление предлага подобен модел, но натрапваща се тенденция на модернизма и постмодернизма е именно интертекстуалността с мащабен исторически обхват, който затруднява проследяването ѝ.

Възможно ли е периодът на модернизма да бъде разглеждан като етап от културното развитие, етап на преосъзнаване на цялата предхождаща го културна традиция, която побира в себе си? Възможно ли е модернизмът да схваща и обхваща литературната традиция и в същото време да предлага един нов поглед върху нея?

Търсейки връзки между представените явления и проблеми, настоящият анализ ще се концентрира върху един тематичен аспект от творчеството на Т. С. Елиът със силно присъствие в „Четирите квартета“ и по-конкретно в „Бърнт Нортън“, но не и в други произведения на автора – темата за времето и формирането на представа за него.

Едно от основанията за избора на обект на изследване е годината на публикуване на „Бърнт Нортън“ (1936 г.), която предхожда останалите три поеми от „Четирите квартета“ – „Ийст Коукър“ (1940 г.), „Драй Салвиджис“ (1941 г.) и „Литъл Гилдинг“ (1942 г.). Поради значителния времеви интервал, както и структурирането на творбите по аналогия с музикални произведения, би следвало, като хронологически първи сред квартетите, „Бърнт Нортън” да отваря тематична рамка и да поставя смислово-съдържателните основи на цялата композиция.

Необходимо е да отбележим, че, ако субективността доминираше във всеки прочит на Елиътовата поезия, би означавало, че налице е празно съдържание, а поетическият език генерира безброй конотативни значения, което не отговаря напълно на действителността. Дори и „отворени“ за интерпретации, поетическите текстове на Елиът притежават послание отвъд субективността и отвъд опита на читателя – идея, която при „Бърнт Нортън“ е закодирана в структурата на текста, както и в отношението между структура и съдържание.

Първите стихове от поемата въвеждат в структурните ѝ особености – многогласие, както и в съдържателните – формулировка на представата за време. Началото на произведението е единственият участък, където, благодарение на подредбата, най-отчетливо личат отделните „гласове“ с фините разлики помежду си, въпреки че  съществуването и броят им могат да бъдат и оспорвани.

Въведението в структурните особености представлява последователно вмъкване на всеки един от четирите гласа във вид на градация. Всеки следващ глас се усъвършенства и обогатява чрез изразни средства, фигури, ритмика и устойчивост на словосъчетанията. За връзката между музикално и поетично произведение Елиът споделя в есето си „Музиката на поезията“ от 1942 г.:

Изграждането на стихотворение може да наподобява изграждане на една музикална тема от различни групи инструменти; възможностите за преходи в едно стихотворение могат да се сравняват с темпата и частите в симфония или квартет; съществуват и възможности за контрапункти в сюжетното развитие. (Елиът 1942: 47)

Ако скицираме бегло основните характеристики на гласовете, ще проследим интересен възход на езика: първи глас (първо петстишие) – беден като художествени средства, лексика, съставена от понятия, и употреба на прости глаголни форми; втори глас – усложнена синтактична и граматична конструкция, усложнени глаголни форми; трети глас – художествени картини и образи, стилистични фигури; четвърти глас – ритмика и рима, музикалност на стиха, а обемът му (три стиха) контрастира с този на останалите гласове. В рамките на абстрактната стълбица последният глас функционира като върхов етап в развитието на поетическия език.

След прегледа на някои стилистични особености би следвало анализът  на „Бърнт Нортън” да се съсредоточи върху съдържанието на поемата, макар и спирайки се само на отделни нейни пасажи.

Time present and time past
are both perhaps present in time future
and time future contained in time past.
If all time is eternally present
all time is unredeemable.

(Eliot 1952: 5)

При разглеждане само на фрагмент от текста би следвало обектът на настоящото изследване да бъде ясно различим, както и неговите т.нар. измерения, но двусмислието на ниво език, както и абсолютната неяснота на контекста, възпрепятстват опитите за обективизиране. От направените изводи за стилистиката и характеристиките на отделните гласове в поемата може да се заключи, че разглежданият цитат наподобява условие на задача или теоретично-научен текст. Подобно твърдение служи като основа за обективизиране на съдържанието на подбрания пасаж, а впоследствие и за неговото анализиране. В търсене на подходящ метод за изясняване на съдържанието, както и на причинно-следствената връзка, на която се основава то, настоящият анализ ще разгледа текста като уравнение, на базата на неговите стилистични особености, заменяйки понятията му със стойности.

Т.е. настоящо време и минало време се превръщат в неизвестни стойности, чийто сбор (“Time present and time past”) дава като резултат едно от двете си събираеми – настоящо време (“Are both perhaps present”). Техният сбор влиза в отношение и с трето неизвестно – бъдещo време – като част към цяло: “Time present and time past/ are both perhaps present in time future”. Бъдеще време от друга страна влиза в отношение не само с вече представения сбор, а и с едно от събираемите му – минало време, отново като част към цяло “and time future contained in time past”. В края си текстът съобщава на читателя, че всички елементи са равни на стойността на настоящето. Тогава каква е стойността на настоящето? (“If all time is eternally present”)

Настоящето в сбор с миналото би могло да дава отново настояще само когато миналото е равно на нула (т.е. миналото е нищо). Миналото е известно, следва да се установи стойността на бъдещето. Тъй като то се съдържа в миналото, може да бъде само или по-малко, или равно на нула. От друга страна, бъдещето побира в себе си сбора от минало и настояще, следователно не може да бъде по-малко от нула. Остава само възможността да бъде равно на миналото (нула)[1]. Ако всички компоненти на уравнението (трите времена) са равни на настояще, както твърди текстът, то би следвало, с оглед на изчисленията, те да са еквивалентни едно на друго и равни на нула.

При превеждане на резултатите на езика на хуманитаристиката следва, че идеята за представа за време като подялба на минало, настояще, бъдеще или изобщо всяка представа за време в поемата води до пълното отрицание на предмета си, респективно – отрицание на съществуването на самото време.

Въпреки че, ако се придържаме към математиката, стойността на настоящето, според изведеното решение, би могла да бъде както нула, така и всяко отрицателно число до минус безкрайност, което би променило прочита. Все пак едно настояще с отрицателна стойност е твърде неприложимо като смисъл в по-нататъшното развитие на текста, а и не личат следи от подобна идея в други поетически произведения на Елиът, за разлика от идеята за нулево настояще и нулево време изобщо: “Do you see nothing? Do you remember/ Nothing?” – The Waste Land (Eliot 1963: 27).

Ако приемем, че разгледаният цитат от „Бърнт Нортън”, принадлежащ на т.нар. първи глас, изпълнява функцията на „теоретична“ основа за изграждането на фикционални образи в произведението, надграждана чрез различни стилистични и езикови средства от останалите гласове, то би могло, в подкрепа на това твърдение, да се анализира и пасажът, в който се явяват художествените картини и образи.

Footfalls echo in the memory
Down the passage which we did not take
Toward the door we didn’t open
Into the rose-garden. My words echo
Thus, in your mind.

(Eliot 1952: 5)

Кои са „ние“, кои са „моите“ думи и „твоето“ съзнание? Кой е „ти“ и кой е Азът? „Ние“ може да включва множество адресати – четирите гласа, лирическият говорител и читателите, лирически субект и друг персонаж от собствената му художествена реалност или друго множество. Местоименията в единствено число, „ти“ и „аз“, биха могли да поясняват предхождащото ги събирателно „ние“, а от друга страна да нямат никакво отношение към него.

“Footfalls echo in the memory” – наблюдаваме връщане към миналото, докато субектът е разположен в плана на настоящето. “Down the passage, which we did not take/ Towards the door we didn’t open” – моделът на времето се усложнява, тъй като паметта (миналото) отвежда към събития, които не са се случили, но са имали потенциала да се реализират в миналото. Спомен за възможност, но сама по себе си възможността (бъдещето) запазва своята актуалност. Т.е. независимо дали е разглеждана в плана на миналото или в този на настоящето, възможността (бъдещето) е винаги присъща на настоящия момент.

Изпъкват два основни проблема при тълкуване на съдържанието на „Бърнт Нортън“ – с раздвоеността на субекта на действието се поставя под въпрос не само броят на участниците, но и броят на действията. Въпреки че субектът като извършител на действие е разположен във времето, той поема функцията и на производител на време (на представата за него). Субектът се превръща в наблюдател, а времето в обект на наблюдение – следователно броят на моделите (представите) за време отговаря на броя на субектите.

С изчисляването на времето и включването на фактора субект в уравнението следва заключението, че представата за време и изобщо всяко нейно моделиране, според разгледаните пасажи, е индивидуално и зависимо от позицията на наблюдателя.

Ако се проследи т.нар. трети глас в „Бърнт Нортън“ до прага на розовата градина, с разгръщането художествения свят, до който лирическият субект достига посредством паметта, прочитът се сблъсква с действие, протичащо в няколко времеви плана и разколебано между пределите на реалност и нереалност. Резултатът е многопластова реалност, в която минало, бъдеще и настояще се случват едновременно, оставяйки възможността и да не се случват изобщо.

To look down into the drained pool
Dry the pool, dry concrete, brown edged,
And the pool was filled with water out of sunlight,
And the lotos rose, quietly, quietly,
The surface glittered out of heart of light,
And they were behind us, reflected in the pool.
Then a cloud passed, and the pool was empty.

(Eliot 1952: 6)

Спомен, действителност или фантазия и къде е границата между тях? Ако приемем, че празният басейн е присъствието на настоящето, детският смях и „тяхното“ отражение в езерото би следвало да изпълняват функцията на образи на миналото, сливащи се с други нереални спрямо художествената действителност на лирическия субект картини – лотоса във вече пълното езеро. Ако, както гласяха и първите стихове на „Бърнт Нортън“, всяко време е равно на настоящето, преминаващият облак връща субекта обратно към времето на празния басейн и служи като приравнител на времената, сливайки ги в една обща реалност. Минало и бъдеще се случват и присъстват в настоящето, но като абстракция. Неяснотата по отношение на избора на време и съответно действие поставя художествения свят в позиция на индетерминираност между реалност или нереалност. Ако времето е индивидуално спрямо отделния субект и личното му поле на познание, то би следвало това да се отнася и до реалността: наблюдателят притежава индивидуален поглед върху нея, както и различна позиция спрямо нея – собствен формален модел, посредством който я визуализира. Реалност или време, а може би дори пространство, не съществуват като общи, споделени представи, а като формални, зависещи от обстоятелствата, от индивидуалното съзнание: “And the unseen eyebeam crossed, for the roses/ Had the look of flowers that are looked at.”

Идеята, заложена в първото петстишие на поемата, представлява отрицание на възможността да съществува единен модел на реалността или изобщо да съществува устойчива реалност. Подобни заключения, макар и изведени от твърде кратък откъс, но с ключово значение, биха могли да се приложат също и към контекста на модернизма, ако той бъде приет за предел на натрупване на културно познание и опит по отношение на литературната традиция и развитието ѝ. Модернизмът като обобщение на всички модели – свръхмодел, обхващащ и опита, и познанието за времето, демонстриращ отсъствието на реално познание и опит.

В светлината на постигнатите резултати от частичния анализ на „Бърнт Нортън“ и с оглед кризата на модернизма може да се заключи, че именно обективизирането на света, актуално и за съвремието, поражда дисбаланс на културно и литературно ниво. Толерирането само на субекта или на обекта би довело до непродуктивен прочит. Литературният анализ на текстове, представителни за периода на модернизма, би следвало, доколкото го позволява обемът им, да открива и изследва обекта си, но и да включва значимия за литературното изследване фактор субективност. Синхронизирането на двата съществени пласта е необходимо за един анализ, а понятия като време, реалност и свят имат нуждата да бъдат изследвани както от точните, така и от хуманитарните науки.

Библиография

Елиът 1942: Елиът, Т. Музиката на поезията. – В: Традиция и индивидуален талант. Съст. С. Игов. Прев. Л. Колечкова. Варна: Георги Бакалов, 1980.

Елиът 1920: Елиът, Т. Традиция и индивидуален талант. – В: Традиция и индивидуален талант. Съст. С. Игов. Прев. Л. Колечкова. Варна: Георги Бакалов, 1980.

Кант 1993: Кант, И. Критика на способността за съждение. Прев. Ц. Торбов. София: БАН, 1993.

Тенев 2006: Тенев Д.  Преразглеждане на кризата на модернизма в светлината на кризата на европейските науки с оглед изясняване ролята на литературата – Електронно списание LiterNet, 10 (83). [прегледан 22.10.2006]. <http://liternet.bg/publish19/d_tenev/prerazglezhdane.htm#19>.

Eliot 1952: Eliot, T. Four Quartets. London: Faber & Faber, 1952.

Eliot 1963: Eliot, T. Collected Poems 1909-1963. London, Boston: Faber & Faber, 1963.

[1]Минало: p., Настояще: pr., Бъдеще: f.

1. + pr. = pr. => p. = 0
2. ≤ 0
3. ≥ pr. + 0

0 ≥ f. ≥ pr. + 0 => f. = 0

=> pr. = 0

или  pr. = -pr.; Защото f. + pr. + p. = pr.

За автора

Мила Карадакова е завършила българаска филология и следва литературознание към Факултета по славянски филологии на Софийски университет „Св. Климент Охридски”. Интересува се от модерна и постмодерна литература, джендър теория, българска есеистика и проблеми в областта на литературния жанр.

E-mail: mila.y.karadakova@gmail.com