Теодора Тотева

Монева, Теа. Преводачът на света. Пловдив: Жанет 45, 64 с.

 

„Преводачът на света“ е  първата книга на Теа Монева и като всеки дебют крие плахост, но тази плахост е съпроводена от силата на поезията. Думите тук са тънки като „крилце“,  „мравка“ или „мечта“. Лирическият аз опознава света през малкото, финото, неуловимото: „пропускаш законите на гравитацията покрай връхчетата на ушите/ зашиваш се за въздуха / вселената е готова да се раздаде /  като сладко от смокини.“ Още в началото читателят проглежда през очите на дете, което смело хвърля сърцето си на света и го оставя да се ожули, (както гласи първото стихотворение). После следва превод от детайлите на света под формата на: „въздух от люляци“,  „топъл тротоар“,  „паяжина от светлина“, „талк от балон“.  Детайли, които рисуват обозримото, улавят го и създават картини, на места абстрактни, с нотки на учудване: „възможно ли е слон да се смали до пеперуда, / да отлети / или да превърне хобота си в тромпет?“, на други философски:  „питаш ме / животът ли е първи / или смъртта и / след това върви животът…“, но те винаги задават въпроси, досущ като вечно търсене, вечно питане…

Светът тук е пътуване – отвежда  на близки и далечни места, наивен е, опитва се да „почисти лошото със стихотворение“. Прилича на ехо от детство, на знак за упътване към самия теб: „течеш към корените си,/ не ти трябва пътеводна звезда“.  Лирическият аз търси топоса и хроноса на порастването – въвежда  в една лична география, където е едновременно наблюдател и участник: („подслушвам мислите на вятъра,/ докато подминава насекомите“).

Чрез „Преводачът на света“ Теа Монева сякаш разказва  пътя за дебюта, поставя началото на собствения си поетичен език. Родена е през 1994 г. във Варна,  завършва фармация в Мюнхен. През 2012 г. печели “Bayern-Wettbewerb” (състезание на Баварскoтo държавнo министерство на образованието и културата). Отличена е също в литературни конкурси, носещи имената на знакови поети като Веселин Ханчев, Биньо Иванов, Никола Вапцаров, Мара Белчева и др. Публикува в сп. „Пламък“, „Везни“, „Кръстопът“, портала за култура и хуманитаристика „Литернет“ и др.  През 2015 г. започва да пише за мюнхенското студентско списание “Philtrat” и да чете свои стихове на представяния в Литературното бюро на Мюнхен. Стихотворението ѝ “Ein Marchen unter den Bergen” (“Една приказка под планините”) е изложено в Хайделбергския музей.

„Преводачът на света“ излезе в средата на юли, затова тепърва предстои да се срещне с критиката и с широката публика, да разкаже за крехкия свят, който оформя, да проговори в читателя. Лирическият аз на книгата отвежда през лично пътуване, в което срещаме полюсните величини на поетичното и материалното,  на обозримия  дом и на чужденеца в него:

 става все по-трудно
между пътуванията
на миглите
чужденец съм
най-често в себе си
моля се да не убия мравка
или мечта

Мотивът за пътя носи цялостно усещане  за напускане, за търсене на дом:  „трудно е да си пътник без багаж,/ без терминал,/ носиш се като спомен“. Проличава и един биографичен авторски момент, самата Теа е чужденец, който живее и пътува в чужбина, самият избор проговаря в стиховете ѝ.

В книгата се отличава и един градски пантеизъм с неговите: площади, плочки, светофари и тротоари. Те носят нещо отвъд ежедневното, докосват с образ и метафоричност. Символизират общуването, гласът, с който градът проговаря. Търсят читателя отвъд материалното и тихо му посочват превода на света:  „не обвинявай хората, които чакат / по спирката на трамвая / ако се изправиш и разпериш ръце /сянката на дървото ще ти покаже къде си / чуй листата му, те говорят със слънцето.“

„Преводачът на света“ проговаря езика на Космоса, разширява писането на тези стихове бавно, постепенно, както се разширява и Вселената, търси,  докосва, подобно „Космогоний“ на Иван Методиев, рефлектира върху физическото и поетическото време на човека с един детски глас:

 

 вечер преди да заспя се питам
дали черните дупки наистина са черни,
каква е религията на пеперудите,
имат ли рибите химн,
или поне един куплет за песен

и как така сред целия хаос на вселената
глас на птичка

 

В края на тази книга се разбира, че думите всъщност не превеждат света, а проговорят на свой майчин език (бавно, постепенно, както се гради същност, както проговаря дете). Майчиният език се оказва превод на най-фините и крехки неща в нас – сърце, дом, обич, път, човек… като съставни части на тази книга. И докато четеш, разбираш, за да преведеш света, първо трябва да го проговориш.

Точно това прави Теа Монева в своята дебютна книга. Заявява поезията като начин на живеене, като свят, чийто превод е спасението.