Мария Русева

Институт за литература, БАН

 

Резюме: Настоящата статия се спира върху художествения образ на Египет през перспективата на пътуващия човек от периода между двете световни войни. Изведена е тезата за Египет като пространство, в което се засрещат величието на миналото с ориенталския характер на настоящето и визионерските перспективи за бъдещето. Проследен е интересът към древноегипетското наследство, към постепенното модернизиране под знака на английското колониално влияние, както и към образа на Другия като представител на Ориента.

Ключови думи: пътуване, Египет, българска междувоенна литература, Златка Чолакова, Андрей Маркович, Андрей Андреев, Вера Бояджиева-Фол

 

Като носител на културна памет за една от най-древните цивилизации на земята, египетската държава буди интереса както на любители туристи, така и на западни изследователи през XIX и XX век. Мнозина се стремят да разбулят тайнствата и мистериите, обгръщащи строежа на емблематичните пирамиди, гробници-лабиринти, както и разчитането на египетски йероглифи и др. За това допринасят множеството френски и английски научни експедиции, които след похода на Наполеон Бонапарт през 1798 г. и по-късното превръщане на страната в британски протекторат през 1882 г., извършват редица открития, най-известното от които – намирането на непокътнатото погребение на фараона Тутанкамон през 1922 г. от английския археолог Хауърд Картър. Високите достижения на древната предхристиянска култура отличават Египет на фона на останалите колонии, като в тази връзка Едуард Саид еднозначно оценява развитието му като триумф на западния империализъм: „до анексирането му от Англия той е почти академичен пример за ориенталска изостаналост, след което се превръща в триумф на английската наука и могъщество“ (Саид 1999: 44). Египет не просто разполага териториите си на ключовия кръстопът между трите континента Европа, Африка и Азия, което го превръща в стратегическа зона на международни политики – той утвърждава своята значимост посредством обилието от непреходни исторически артефакти. На фона на културата на елинизма, възприета като люлка на европейската цивилизация, но и стъпваща върху сложен комплекс от митове и легенди, Ян Асман изтъква отликата, в която се открива превъзходството на Египет. Значението на египетските монументи, казва той, никога не е било до такава степен забравено, за да могат да възникнат на негово място легенди и митологични същества: „надписите остават четими, периодът от време е измерим, езикът на формите е познат, знае се, че това са свидетелства на собственото минало и че това минало обхваща няколко хилядолетия“ (Асман 1997: 193-194, подч. авт.). Ето защо, в очите на европейския пътешественик съвсем естествено очарованието от знаците на неоспоримото минало на Египет надделява над представата за неугледност на ориенталските нрави на една от многото държави от Близкия изток.

В българската литература от периода между двете световни войни образът на екзотичната държава се изгражда в три плана, при които се засрещат величието на миналото с ориенталския характер на настоящето и визионерските перспективи за бъдещето. На първо място, се откроява интересът към историята и наследството на древната египетска култура – туристът получава възможността да се докосне до непреходните и монументални пирамиди, паметници и гробници на фараони, които обогатяват неговия мисловен хоризонт. На втори план, в пътните впечатления се задава представата за Другия през типично ориенталското в контраст със западните култури – през разбирането за изостаналостта и необразоваността, нечистотата и „полу-животинския“ характер на местните етноси („примитивните феллахи, бедуини и берберини“, Андреев А. 1936а: 12). Трети подстъп към египетската държава се открива в нейното постепенно модернизиране и „поевропейчване“ под знака на колонизаторското влияние – водещите средища Александрия и Кайро са описани като развиващи се съвременни центрове на градски живот, в които научно-техническият прогрес не отстъпва на столици като Париж или Берлин. И още, Египет се превръща в сплав от мъдрост и мистика, в упойващ въображението оазис, който сваля всички граници, отделящи възможното от непостижимото.

Художествените репрезентации на Египет от 20-те и 30-те години на XX век ще бъдат разгледани в четири пътеписа – на Златка Чолакова „До Египет и Палестина“ (1926), на Андрей Маркович в две части – „В страната на пирамидите: Долни Египет“ (1934) и „В страната на фараоните: Горни Египет“ (1934), на Андрей Андреев „Пътуване из Египет“ (1936) и на Вера Бояджиева-Фол „Горещият Изток: пътни картини“ (1939). Подбраните книги отразяват не просто стремежа да се посети и разгледа горещата източна страна, но и да се осмисли и разкаже по интригуващ начин видяното, да се назоват свойствените елементи на историческата монументалност, египетската общественост и специфичната градска среда, оформящи се по поречието на Нил.

Водещата мотивация за отправяне към Египет може да бъде разпозната в началните думи на героинята на Вера Бояджиева: „Египет! Не е ли това мечта на всеки, който е видял Запада, неговата култура?“ (Бояджиева-Фол 1939: 3). Египет е „друг свят“, „потънал в самата вечност“, който се явява естествено продължение след опознаването на западните култури, асоцииращи се с модернизацията и скоростта. Еуфорията от главните мегаполиси на запад – Париж, Берлин и Лондон, Ню Йорк и Чикаго, в които смелите мечти на бъдещето се догонват и превръщат в реалност, отстъпва на заден план пред бавността на едно минало, което обаче вместо да възвеличава живота на древноегипетското общество, насочва своята почит посредством комплицирани погребални ритуали към смъртта. Заставащата в центъра на древноегипетските вярвания „Книга на мъртвите“ ориентира вниманието не толкова към обичаите и бита на египтяните, а преди всичко към обредите по преминаване на човека в отвъдния свят. С тях се свързват както пирамидите, превърнали се в основна атракция на Долен Египет, така и Долината на царете и Долината на цариците, намиращи се в Горен Египет.

Образът на пирамидите буди непрекъснати асоциации във фантазията на нетърпеливия пътешественик. В книгата на Златка Чолакова поетапното скъсяване на дистанцията до едно от седемте чудеса на Античността се маркира от нарастващата мащабност на селектирания от погледа обект. От влака, пътуващ към Кайро, героинята оприличава пирамидите на детски играчки („Колко малки, като играчки ни се видяха те нам“, Чолакова 1926: 17); в трамвая от Кайро до Гиза ги асоциира със съдове („жълто-кафяви неголеми купи“, Чолакова 1926: 19), а в самото им подножие „сякаш някой магьосник ги измени“ – „Те бяха огромни, дори страхотни каменни планини, набръчкани от старост“ (Чолакова 1926: 19). Смяната на перспективата променя и отношението на наблюдаващия субект към наблюдавания обект. Далечината не просто заблуждава окото за истинските размери, но и не позволява на пътника да се подготви за същинската среща с огромните монументи. Пирамидите се оказват старинни колоси, останали от младостта на цивилизацията, а не просто атракция („играчка“) за погледа на туриста, чийто екзистенциален опит бледнее пред хилядолетната им възраст. Пирамидите на Гиза са описани като грандиозно зрелище, което мени своя изглед в зависимост от часа и деня – надвечер „всичко бе покрито в злато и пурпур“ (Маркович 1934а: 111), докато сутрин „гледана при ново осветление, тя [картината, бел. М. Р.] приема като че ли друга красота“ (Маркович 1934а: 114). Пирамидите са израз и на геометрично съвършенство, оценяват се като връх в развитието на древното общество:

…всички завоевания на модерната наука се намират във великата Хеопсова пирамида. Така напр. меридиана, който минава през върха на пирамидите, дели делтата на Нил на два равни сектора. Страните на пирамидите са насочени точно към четирите точки на хоризонта. Основата ѝ е 1/27 милионна от дължината на екватора. Входът, по който се влиза в подземието на пирамидата, е като зрителна тръба, насочена точно към север, така че през нея се вижда само полярната звезда. (Бояджиева-Фол 1939: 39)

Математическата точност на строежа мотивира божествените основания за съществуването на Хеопсовата пирамида, която на свой ред се превръща в изразител на цивилизационния напредък на египтяните – както на строителната им мощ, така и на научния им потенциал. А изкачването на пътника върху пирамидата вместо да придаде усещане за ликуване пред откриващия се хоризонт, провокира към размисъл за краткотрайността и незначителността на човешкия живот: „Бях на върха на пирамидата и се чувствах като песъчинка от пустинята при спомена за вековете и всичко онова, което са видели тия […] пирамиди“ (Чолакова 1926: 21). И ако туристите идват, разглеждат и отминават, пирамидите са немият статичен свидетел на смяната на времената, за които човек чете и разсъждава, но няма как да докосне и пропътува.

С не по-малък интерес туристите разглеждат фигурата на сфинкса, намираща се непосредствено до пирамидите. Тя е описана не като застинал паметник, а като живо същество – притежава „загадъчна усмивка и величественост“ (Маркович 1934а: 111) и напомня на „дремещо чудовище, което чува с големите си уши и чувства всичко наоколо си“ (Чолакова 1926: 21). Сфинксът излъчва спокойствие и мъдрост – „седи на своя трон тих, замислен и безпристрастен“ (Бояджиева-Фол 1939: 40), както и надмощие и застрашителност – „Само с повдигането на единия си пръст би ни сплескал като мухи“ (Бояджиева-Фол 1939:40). Човешкото присъствие избледнява покрай импозантната загадъчност на статуята. В контекста на това усещане за превъзходство поставените ограда и арабски полицай за охрана на Сфинкса са определени като подигравка с него: „Тая ограда е най-голямата човешка безпомощност, каквато съм виждала досега и най-голямата обида за тоя великан“ (Бояджиева-Фол 1939: 41). Оградата не би представлявала никаква спънка пред пустинята, чиито пясъци неколкократно са заривали Сфинкса, тя единствено загрозява картината на неговото великолепие.

Сходна роля на намеса от страна на модерния човек изиграва музеят в Кайро, който приютява намерените при разкопките съкровища, артефакти и мумии. Всяка от тези археологически вещи и останки се оказва извадена от своето предназначение и символика, заложени от древноегипетското общество, и се превръща в експонат, който приковава погледа на туристите и удивлява със своята дълготрайност и запазеност. Изложената колекция от скъпоценности, колесници и саркофази на Тутанкамон стъписва наблюдателя: „Свят ми се замайва, а не мога да отмахна поглед от това богатство. Никога не ще видя толкова много блясък, толкова много злато, което заслепява очите“ (Бояджиева-Фол 1939: 47). Събраните съкровища от гробницата на младия фараон насищат погледа на туриста: „Сядате да си починете за малко, да дадете на мозъка да се успокои, но напразно се мъчите да започнете наново да разглеждате […] паметта е претрупана с толкова много впечатления“ (Маркович 1934а: 68-69). Изобилието и пищността надхвърлят всяка представа за заможност на междувоенния пътешественик, който се оказва неподготвен за предложените музейни експозиции. Ако се вземе предвид и времето, когато пътешественикът на Андрей Маркович пътува – началото на 30-те години, хилядолетното злато на Изтока изпъква още повече на фона на Голямата депресия, разразяваща се в Европа.

Отчетливо впечатление в съзнанието на посетителя произвежда сбирката от мумии в египетския музей. Мумията, чийто вечен покой в гробницата е отнет, едновременно възхищава предвид консервиращите умения на древния египтянин, и плаши със своя външен изглед: „Кожата е жълта, спечена и главата е намалила обема си. Очите, полуотворени, гледат втренчено и страшно, а зъбите се белеят“ (Чолакова 1926: 24). Мумиите сякаш не спят, те са „събудени“ от „нахалството“ на археолога: „Много от тях са тъй добре запазени, та като че ли ще ви заговорят. Бързах да напусна тази зала, за да успокоя нервите си“ (Маркович 1934а: 70). Мумиите тревожат съзнанието със своя старинен образ, запечатал тайнството на един отминал, друг живот: „В техния поглед като че ли долавям насмешка за суетността на човешкия живот и израз на дълбоката мъдрост на вечността“ (Андреев А. 1936а: 28). Мумията е праобраз на далечния Друг, който се отличава не само по расови белези и културни обичаи, но и по своята по-голяма близост до първоначалата на света.

Гробниците, превърнали се в последен пристан на фараоните, сформират единствените по рода си Долини на царете и цариците. Всяка гробница „представлява лабиринт от коридори, стълби, стаи, зали“ (Маркович 1934б: 47), в който всеки простосмъртен, дръзнал да наруши съня на покойника, би могъл да се загуби. Героят от пътните бележки на Андрей Маркович акцентира върху трудностите „да се ходи и разглежда“ – от една страна, високите температури и силното слънце уморяват туриста, а от друга, тъмнината на гробниците обърква неговия ориентир. Ентусиазмът да се разгледат грандиозните храмове и гробници обаче замъглява преценките за личните възможности: „тогава аз усетих как сърцето прави големи усилия, за да поддържа живота“ (Маркович 1934б: 51). Предложените гледки в покрайнините на Луксор трудно могат да бъдат обходени за един ден, а човешкият организъм се нуждае от адаптация към климатичните предизвикателства на египетските пустини.

Пустинята е неразделна част от образа на египетската държава, тя се асоциира с тайнственост и магнетичност, които непрекъснато държат човека нащрек: „усещаш като че ли около теб витаят страшни невидими духове, нещо като че ли те дебне и всякой момент може да се случи нещо“ (Маркович 1934б: 79). Безкрайната пустош, в която привидно всичко се вижда, е пясъчно море, което мени своя образ: „тя става бледолика, с разхвърляни по нея тъмни петна от сенките на камъните“ (Маркович 1934б: 79). Нейната мъртва тишина изостря слуха до краен предел: „Най-малкият шум, що може да достигне до теб, възбужда до невероятност твоите нерви“ (Маркович 1934б: 80). Пустинята е осмислена като антипод на градското пространство, характеризиращо се с движения, шум и светлини. И ако градът е творение на човешката ръка, което създава усещане за относителна сигурност, то пустинята е необятна мистична местност, чиято тайнственост е заплашително чужда, неподлежаща на контрол от страна на човека.

И ако каменните долини и пустинни пясъци приютяват древните египетски забележителности, които съхраняват културната памет за далечното минало, то градските съсредоточия по поречието на Нил оформят актуалния облик на египетската общественост през 20-те и 30-те години на XX век. Пъстрото население на Александрия и Кайро се характеризира с представители на разнообразни раси – араби, копти, фелахи, бедуини, бербери, европейци и мн. др. При тяхното описание прозира класическата опозиция ориенталско – европейско. Според стереотипните разбирания, от една страна, „Ориенталецът е ирационален, покварен, като дете, „различен“, а от друга страна, „европеецът е рационален, добродетелен, зрял, „нормален“ (Саид 1999: 50). В пътните бележки на Андрей Маркович тази опозиция е допълнително усложнена чрез употребата на снизходителното название „туземци“, „туземно население“, „туземен квартал“ (Маркович 1934а: 36-42) по отношение на местните, които са описани като нецивилизовани и некултурни слоеве на обществото. Арабинът е представен като „темпераментна натура“ (Маркович 1934а: 34), но това определение не е израз на човек с характер, който умее да отстоява себе си, а описание на невъзпитано, тромаво поведение, при което общуването се осъществява на висок глас и с множество ръкомахания: „Глъч, шум, викове и ръкомахания на араби, с една дума чисто ориенталски град“ (Маркович 1934а: 34). Представата за суматоха по тесните улички в арабските квартали на Кайро е уловена и от героинята на Златка Чолакова: „Един крясък, един вой те следва […] Черни очи все нещо се блещят, мургави ръце се махат из въздуха“ (Чолакова 1926: 27). Образът на арабина може лесно да бъде разпознат по кафенетата: „Седят вътре арабите с кръстосани крака по турски, сърбат от големи чаши кафе и пушат наргиле“ (Чолакова 1926: 29). Но експресивната жестомимичност в описанието не е съчетано с бодрост и трудолюбие, а тъкмо обратното – с леност и хитрост:

На някои места из улиците, върху голите камъни, са налягали окъсани и мръсни араби, необезпокоявани от мухите и съвсем безучастни към това, което става около тях, тананикащи някаква тъжна ориенталска мелодия. Погледне ли човек такъв бедняк, щастлив във своето фаталистично безгрижие, той веднага показва белите си зъби и протяга ръка за бакшиш. (Андреев 1936: 31-32)

Пресметливостта на дребно и измолването на бакшиш с повод или без повод е изведен като основна характерологична черта в поведението на арабите. Те са описани не само като нечистоплътни („окъсани и мръсни“), но и като щастливи „диваци“, които се забавляват с чужденците туристи и се стараят да изкопчат максимално облаги от техния непресекващ поток. За тях туристът е „длъжен да бъде богат“ и представлява безспорен „символ на бакшиш“ (Андреев А. 1936а: 37), докато за чужденеца арабинът е „по-досаден и от муха“ (Маркович 1934а: 93). В така установените взаимоотношения докато европеецът се опитва тактично да се отърве от присъствието на ориенталския търговец със съзнанието за слабата му културност, то вторият се опитва да се пазари с незнанието на първия и да му пробута „безценни“ фалшификати – на пътника „ще му се предложат различни „антични“ предмети, фабрикувани от самите араби и закопани за известно време в земята, за да добият по-приличен вид“ (Андреев А. 1936а: 37). И още, местните разчитат на високото самолюбие на чужденеца: „ще му се предложи „почетна гвардия“, която да го придружава“ (Андреев А. 1936а: 37). В сблъсъка между двете култури надделява не опитът за опознаване на Другия, какво мотивира поведението му, неговите привички и навици, а представата за лично превъзходство, при което комуникацията е сведена до необходимия (или натрапен) алъш-вериш.

Встрани от образа на арабския търговец, ориенталското се възприема в положителен план, що се отнася до сливането на „старото“ и „новото“ в архитектурата на градовете. Александрия е „светъл, широк, блестящ, богат, много богат, прехласва със съчетанието си на източното с европейското“ (Бояджиева-Фол 1939: 21). Кайро, на свой ред, „се строи модерно, като европейски град, но старата част на града е запазила своя източен характер“ (Бояджиева-Фол 1939: 32). В тази представа е изтъкнат новостроящият се квартал на Кайро Хелиополис, при който ориенталските украси се превръщат в своеобразен венец на европейското строителство: „Всяка къща е с орнаменти, кулички, кубета […] Мечтите в източната поезия за красив град студеният разум на европееца с твърда ръка е превърнал в дело“ (Чолакова 1926: 30). След докосването от рационалния ум на Запада, Ориентът се извисява над представата за примитива, извиква възхитата на чужденеца пред картината на оригинална екзотичност. И още, европейското влияние в Александрия извиква асоциации на пищност и богатство: „Тук всичко е пищно, разкошно и се чувства една охолност“ (Маркович 1934а: 28). Поетапното „европеизиране“ на египетските градове под английската опека се възприема като належащо адаптиране на изостаналия Ориент към напредъка на западните култури.

Може да се обобщи, че ако по отношение на миналото пътешественикът в Египет се утвърждава като любознателен наблюдател и „откривател“ на древните старини, то спрямо настоящето на египетската страна, неговата позиция се вписва в разсъжденията на Запада, изобретил ориентализма като концепция за необходимостта от образоване, но и контролиране на Ориента[1]. Макар да е единствен наследник на високите достижения на древните култури, над египетската държава все още тегне сянката на изоставането на Ориента спрямо Европа.

Използвана литература

Андреев 1936: Андреев, Андрей. Пътуване из Египет. София: Науч. к-т при БДЖ.

Асман 1997: Асман, Ян. Културната памет. Прев. от немски език Ана Димова, София: Планета 3.

Бояджиева-Фол 1939: Бояджиева-Фол, Вера. Горещият Изток. Пътни картини. София: Братя Миладинови.

Корм 2009: Корм, Жорж. История на Близкия Изток / От древността до наши дни. Прев. от фр. Александър Везенков, София: Рива.

Маркович 1934а: Маркович, Андрей. В страната на пирамидите: Долни Египет. София: Хемус.

Маркович 1934б: Маркович, Андрей. В страната на фараоните: Горни Египет. София: Хемус.

Саид 199: Саид, Едуард. Ориентализмът. Прев. Леонид Дуков, София: Кралица Маб.

Чолакова 1926: Чолакова, Златка. До Египет и Палестина. София: Арм. воен.-изд. фонд.

Бележки

[1] Ливанският историк и изследовател Жорж Корм е категоричен, че завладяването на Близкия изток от страна на Великите сили не се извършва толкова с цел постигане на „по-високо ниво на цивилизационен синтез“, а „почти изключително като резултат от съперничествата помежду европейските сили и на стратегическите и икономическите предимства, които Близкият изток може да предложи“ (Корм 2009: 76).

За автора

Мария Русева е доктор по българска литература (с тема на дисертационния труд „Поетика на пътя в българската литература от 20-те и 30-те години на XX век“). Завършва специалност „Българска филология“ и МП „Литературознание“ в СУ „Св. Климент Охридски“. Автор на критически статии и рецензии. Интересите ѝ се простират в областта на новата и най-новата българска литература.