Олга Савеска

Резюме

Текстът се занимава със символиката на идеализираната фигура на бащата в първите два филма на Емир Кустурица, както и с художествените похвати, използвани като наративен катализатор за детското преодоляване на мита за безспорното величие на бащата. Метафората за преодоляването на бащата е в директна връзка с политическите импликации, които първите филми на режисьора носят като алегории за състоянието на Югославия след смъртта на Тито. Прозата на Кустурица, предимно автобиографията му, се използва като фон, който позволява да се вникне в мотивацията му да създаде тези значими за югославската културна история филми.

Ключови думи: кино, Югославия, Кустурица, фигура на бащата, Тито.

Resume

This text deals with the symbolism of the idealized father figure in Emir Kusturica’s first two films, and with the artistic approaches used as a narrative catalyst of the child’s overcoming of the myth about the father’s unquestionable greatness. The metaphor of overcoming the father is directly related to the political implications of these films – allegories about the state of Yugoslavia after Tito’s death. Kusturica’s autobiography is used as literary background, which provides insight into the director’s motivation to create these films that are of paramount importance to Yugoslav cultural history.

Keywords: film, Yugoslavia, Kusturica, father figure, Tito.

Във времето след смъртта на Йосип Броз Тито, в което етнически хетерогенната Югославия се намира пред трудната задача да преоткрие собствената си идентичност, младият Емир Кустурица създава първите си пълнометражни филми – Спомняш ли си Доли Бел (1981) и Баща в командировка (1985).

Още преди да стане студент по режисура в реномираната Пражка академия (ФАМУ), младият Кустурица мечтае да направи филм за малките хора в Югославия (Кустурица 2013: 151). Прекарал детството си в бедност, без собствена стая, преструвайки се, че спи на дивана в кухнята, впечатлителният Кустурица внимателно слуша разговорите на баща си и приятелите му за политиката и живота. Tой пише: „Кухненският диван бързо стана място, от което, със затворени очи, учих големи уроци по история“ (Кустурица 2013: 49), а идеите  и доводите на баща му и приятелите му, които оставят голямо впечатление върху бъдещия режисьор, по-късно биват вградени във филмите му.

След като баща му, добър и грижовен, но също така отдаващ се на пороци човек, отклонява страха му от смъртта с думите: „Смъртта е непотвърден слух, сине мой! (…) Никой от нас не е бил мъртъв, че да провери как наистина стоят нещата с тази смърт.“ (Кустурица 2013: 72), които са повод наименованието на автобиографията му да бъде Смъртта е непотвърден слух, Кустурица осъзнава колко важна е ролята на бащата в живота на едно момче (Кустурица 2013: 74). Централната фигура в ранния живот на режисьора по-късно се превръща във вдъхновение и модел, по който се изграждат живописните образи в първите му филми.

Израснал с югославски партизански филми, той желае да прави кино, чиято централна тема да бъде животът на така наречения малък човек, пренебрегнат от духа на времето, в което Тито е толкова идеализирана политическа фигура, че самото му име се използва като суперлатив – най-красивото момиче е „красиво като Тито“, а след победа в някой футболен мач се казвало: „Голът беше като Тито“ (Кустурица 2013: 46). Въпреки преобладаващото позитивно възприятие на личността на Тито сред югославяните, има много хора, които не са му привърженици. Сред тях е и Мурат Кустурица, бащата на Емир, както и повечето негови близки и приятели. През този период, както Кустурица го представя в автобиографията си, дори и слух за изразяване на несъгласие с политиката на Тито е достатъчен човек да бъде затворен в трудов лагер. Мурат Кустурица обаче не се страхува да отстоява позицията си. Той нарича Тито „един обикновен австроунгарски мошеник“, а след предупреждението на жена му Сенка, че дори и стените имат уши, казва: „Нека имат! Аз съм свободен човек, а той е само един обикновен диктатор!“ (Кустурица 2013: 33). Мурат Кустурица е противник на Тито, защото след промяната в политическата му насока през 1948 г. много от приятелите му, симпатизанти на Съветския съюз, стават политически затворници в трудовия лагер „Голи оток“. От малък обкръжен от неприязън към Тито, Емир Кустурица успява естетически и художествено да я сублимира в първите си филми. Те изобразяват състоянието на Югославия след смъртта на Тито през 1980 г. и иронизират абсурдисткия култ към личността му, индиректно посочвайки позицията на режисьора, че е дошло време да се преодолее идеалът за безспорното величие на вожда.

Емир Кустурица още от малък се вълнува от многопластовостта на човешката душа и индивидуалната човешка съдба. Той смята, че поради „изтощението от героичните начинания“ в Югославия „не е изграден митът на обикновения човешки ден“ (Кустурица 2013: 154). Интересува го дотогава непроучваната и недокосваната драма на градската периферия. За филма Спомняш ли си Доли Бел казва, че, гледайки го, жителите на Сараево за пръв път могат да се идентифицират с видяното на екрана и да се наслаждават на уголемената картина на собствения си живот. „Жителите на Сараево намираха най-голяма наслада в съзнанието, че тяхната драма, портретите на техните бащи, майки, сестри и житейски ситуации могат да бъдат разбрани навсякъде, където филмът се показва.“ (Кустурица 2013: 198)

Фактът, че във филмите му семейството заема централна роля (Ilić 2008: 516), намира потвърждение и в Спомняш ли си Доли Бел, и в Баща в командировка. В Спомняш ли си Доли Бел се преплитат две наративни линии: семейната драма, която кулминира със смъртта на бащата, както и личната драма на сараевския тийнейджър Дино, който се влюбва в Доли Бел, селско момиче, доведено в града и принудено да проституира. Въпреки великолепното изпълнение на Славко Щимац, който играе главната роля на Дино, вероятно никой не би отрекъл, че същинската централна роля във филма се изпълнява от Слободан Алигрудич – бащата. В автобиографията си режисьорът посочва, че първоизточникът на литературното вдъхновение и за Алигрудич и за него представлява бащата на сценариста Абдулах Сидран, който е бил политически затворник, докато Мурат Кустурица „от живота директно инжектира в Доли Бел онова, което литературата не може да направи за киното“ (Кустурица 2013: 201). „Мурат обогатява с детайли образа на бащата като жив модел, който забравя за пробития покрив и не предприема нищо, за да го поправи, а говори за световната несправедливост, вярвайки, че комунизмът ше успее да завладее света до 2000 г.“ (Кустурица 2013: 201) Еднакво впечатляващи и темпераментни като модела, по който са създадени, бащите в Спомняш ли си Доли Бел и Баща в командировка са архетип на патриархалния югославски баща. И в двата филма съществува дисхармония между „емпиричния баща – по същество несъвършен индивид, който е „само човек“ – и Бащата като всемогъщ авторитет, който управлява чрез закона на собственото си Име“ (Levi 2009: 134).

Характерно за Доли Бел е отстояването на вярата в собствените ценности – бащата вярва в марксизма и мечтае за настъпването на комунизма, докато синът Дино силно се интересува от хипнозата, за която вярва, че ще промени света. Това несъответствие на ценности предизвиква основния конфликт между тях. Бащата е изключително противоречив, защото е обсебен от идеята да бъде идеален социалистически гражданин, мечтае за равенство и справедливост, но въпреки това се държи като типичен патриархален баща – склонен към пороци и често пиян, той не позволява на останалите членове на семейството да бъдат наравно с него или да му се опълчат. Въпреки факта, че повечето му реплики включват Маркс и неговите теории, той оставя впечатлението, че разбира и знае най-малко точно за това, което най-много го вълнува. В няколко от сцените, в които семейството му го поправя в криворазбраното му тълкуване на Маркс, той избухва в ярост, непозволявайки на никого да го „учи какво Маркс е имал предвид“. Този конфликт е отлична база за политическите импликации на филма, защото във вербалните двубои между бащата и сина се стига до извода, че за установяването на комунизъм е нужен опитен хипнотизатор. За съжаление, когато Дино, след много опити, успява да докаже силата на хипнозата, хипнотизирайки един заек, бащата, тежко болен, напуска дома си и отива в болница. Не след дълго той умира, примирявайки се с възгледите на сина си, което слага край на конфликта между тях. Важно е да се отбележи, че и в двата филма бащата си отива чак след като напълно е „конституиран като жива и комплексна личност“ (Levi 2009: 133). Той е раздвоен между нуждата да бъде уважаван и собствената си несигурност, но „нито в един от двата случая не е представен като отчужден и брутален, а като харизматична, най-често добронамерена, но и строга авторитетна фигура“ (Levi 2009: 133). Много са паралелите, които могат да се направят между образа на бащата на Емир Кустурица в автобиографията му и бащата в Спомняш ли си Доли Бел. И двамата работят в държавна служба, недоволни са от живота си, обичат да спят следобяд, за тях „големите исторически идеи са по-важни от „дреболиите“, каквито са апартаментът, отоплението и подобни баналности“ (Кустурица 2013: 86). Бащите и в двата филма, както и Мурат Кустурица, са еднакво склонни към пороците, колкото и към добродетелта. Губят някои важни битки, но не спират да се борят за семейството си и за убежденията си, като при това са безкрайно нежни и човешки. В опит за обяснение на това състояние на раздвоеност, Сенка, майката на Емир Кустурица, обяснява: „Моят Мурат е толкова добър човек, че се отдава на пороци, за да си почине от добрината си“ (Кустурица 2013: 34).

Метафората за преодоляването на фигурата на бащата в Спомняш ли си Доли Бел не е толкова експлицитна като метафората за преодоляването на бащата във втория филм на режисьора. В Спомняш ли си Доли Бел семейството започва нов живот благодарение на усилията на бащата да им осигури апартамент преди да почине, но някои членове преодоляват смъртта му по-бързо от очакваното. В същия ден, в който бащата умира, малкият брат на Дино получава дълго желаното колело от чичо си. Той се усмихва триумфално и за малко забравя за траура, който се струва по-скоро предизвикан от драматичността на външните обстоятелства, отколкото от вътрешната детска мъка.

Разделянето с бащата от Баща в командировка е еднакво драматично както във филма Спомняш ли си Доли Бел. За разлика от Доли Бел обаче, Меша, бащата във втория филм на режисьора, е преодолян по съвсем различен, много по-символичен и експресивен начин. Тук не се преодолява загубата му във физическия свят, а смъртта на детската наивност поради унищожаване на идеализирания образ на бащата. По думите на Кустурица филмът Баща в командировка е продължение на Доли Бел, но „наобратно“ (Кустурица 2013: 225), тъй като, исторически гледано, действието на Баща в командировка предхожда времето, в което е поместено действието на първия му филм. Филмът изследва вътрешния живот на Малик, който живее с майка си и брат си, докато баща му е, както детето мисли, „в командировка“. Истината е, че той е политически затворник в анти-сталинисткия трудов лагер „Голи оток“ и е невинен. Когато Художественият съвет на Босна и Херцеговина се опитва да блокира създаването на този филм, Кустурица твърди, че неговото намерение не е да изследва фактографията на събитията, свързани с Голи оток, а как те се отразяват върху психиката на момчето Малик (Кустурица 2013: 225).

За да се покаже несъответствието между идеализирания образ на бащата и реалността, чието въприемане е непосилно за Малик, важно е да се обърне внимание на художествените похвати, които използва режисьорът. Филмът Баща в командировка „съчетава изтънчения усет за филмов натурализъм с пленителността на ирационалното и психо-мистичното, което има за резултат необичайното возене на лирична въртележка между субективното и обективното, между реалността и сънищата“ (Levi 2009: 132). Тук се има предвид, че докато бащата е затворен в трудов лагер, Малик, нараторът на филма, се разхожда насън из улиците и се катери по мостовете в Сараево. Режисьорът по този начин постига съществото на магическия реализъм, който е често срещан в творчеството му. „Това не е реализъм, който трябва да се преформулира чрез добавяне на магическа перспектива, а реалност, която сама по себе си е вече магическа или фантастична.“ (Levi 2009: 132) Сомнамбулизмът се появява всеки път, когато бащата загубва част от дотогава безспорното си достойнство в очите на детето. Малик става свидетел на много постъпки, които впоследствие унищожават идеализирания образ на баща му. Той вижда, че Меша е безсилен пред закона, че се интересува от други жени и че може да бъде агресивен към майка му. Неговото ходене насън може да се тълкува като отказ да приеме реалността, която свидетелства за това, че баща му изобщо не е съвършен, а приемането на това съзнание би разбило илюзията на детето за безпогрешността на неговия модел за подражание. В една от финалните сцени обаче Малик случайно става свидетел на сексуален акт между баща му и друга жена. След това настъпва окончателното преодоляване на мита за категоричното величие на идеализирания баща – последният епизод на сомнамбулизъм показва как Малик буквално трансцендира баща си, издигайки се в небесата (Levi 2009: 135). Той поглежда камерата и се усмихва, разбивайки четвъртата стена, онази, която го разделя от зрителите. По този начин Кустурица включва зрителите в произведението си и, връщайки ги към реалността, ги подканва да вникнат в смисъла на Баща в командировка и да се замислят върху нужната промяна в съзнанието си. Върху тези кадри, които показват окончателното преодоляване на бащата, се основава и ключовото политическо послание на целия филм. „Баща в командировка предлага наситена с емоции лекция за политическото съзряване: за нуждата югославяните да разбият и оставят зад себе си мита за всемогъщия Тито (който, както и бащата, е имал статуса на обичан патриарх – могъщ и понякога строг защитник, но не и тиранин).“ (Levi 2009: 136)

Политиката винаги успява, имплицитно или експлицитно, да си намери място в опуса на Емир Кустурица. Самият режисьор твърди, че тя е единственият генератор на драма на Балканите. Според него тревогите, които политиката предизвиква у образите в нашето кино, театър и литература, представляват единствената автентична драматична структура, „по-точно у нас няма драма без политика“ (Кустурица 2013: 223). Въпреки това, ако същността на творчеството му бяха само политическите му възгледи, филмите му навярно биха били забравени или биха останали незабелязани в безкрайния непрекъснато разрастващ се и развиващ се поток от художествени произведения. Те със сигурност не биха били разбрани и приети в цял свят, за което свидетелстват многобройните награди, които Кустурица получава за творчеството си. През 1985 г. на фестивала в Кан Баща в командировка печели първата Златна палма в Югославия, а първият му филм Спомняш ли си Доли Бел печели четири награди на кинофестивала във Венеция. Политиката несъмнено играе роля във филмите му, но тази роля е поддържаща, докато на преден план са поставени съдбите на неговите герои, тяхното ежедневие, техните мъки, сложният им вътрешен живот, комичността въпреки трагичността и визуалният стил, наследен от Федерико Фелини и други стари майстори на киното. Емир Кустурица познава и разбира човешката душа с всичките ѝ терзания и противоречия, а това прави филмите му универсални и окончателно потвърждава тезата, че изкуството надживява политиката.

Библиография

Кустурица 2013: Кустурица, Е. Смрт је непровјерена гласина. Београд: Штампар Макариjе, 2013.

 Ilić 2008: Ilić, M. Serbian Cutting. Beograd:  Filmski centar Srbije, 2008.

Levi 2009: Levi, P. Raspad Jugoslavije na filmu. Beograd: Biblioteka XX vek, 2009.

Олга Савеска е преподавател във Филологическия факултет към Белградския университет. Завършила е българска филология в Белградския университет и е магистър по българска филология – литература, кино и визуална култура (СУ „Св. Климент Охридски“). Понастоящем е докторант в Белградския университет. Интересите ѝ са в областта на киното, основно авторското кино, и съвременната световна литература. email: olga_saveska@hotmail.com

Редактор: Христо Бояджиев