Ваня Георгиева Георгиева

 Пловдивски университет „Паисий Хилендарски“

Резюме

Този текст се фокусира върху специфичните начини, по които в Христо-Карастояновия роман „Паякът“ се пресемантизират фактологии от класическата националната художествена словесност. В работата са проследени употребите на канонични за българската култура образци на литературното „преди“ и са изследвани някои от начините, по които познати текстови реалии и смислови фиксации на националната култура се префункционализират в контекста на Прехода.

Ключови думи: Христо Карастоянов, романът „Паякът“, българска литература, идеология, префункционализация, Преход

Abstract

The present text focuses on how the meaning of some national classic literature facts is changed in Hristo Karastoyanov’s novel “The Spider”. The study traces the usage of canonical for Bulgarian culture patterns of the literature past. It also deduces some manners in which the well-known textual realia and conceptual fixation of the national culture are trans-functionalized in the context of The Bulgarian Transition to Democracy.

Key words: Hristo Karastoyanov, novel “The Spider”, Bulgarian literature, ideology, trans-functionalization, The Bulgarian Transition to Democracy

 

През 2009-а романът „Паякът“ на Христо Карастоянов излиза като „сбогуване“ на писателя с аудиторията му. Една декада по-късно е видно, че това не са били „последни страници“, че подочутото оттук-оттам за някакво оттегляне не е било истина.[1] Така или иначе обаче, изследователите рядко обръщат внимание на точно това художественотекстово осмисляне на българския свят от времето на Прехода. Критическото отсъждане, като моделиращо адекватна представа за стойностно в литературния процес, или подминава този роман, или го намества в повествователния стереотип на криминалното четиво, или го вижда като „премисления постмодернизъм на белетриста“. Толкова.

Особеното на текста обаче е, че главният герой е онзи, когото никой не вижда дори когато два пъти убива. Историята с убийствата не я нищи нито полицията, нито активните в социалната мрежа „чичовци“, „хъшове“, „байганьовци“, „каракольовци“, „бабаилийци“, „дядойоцовци“, „мильовци“, „мунчовци“, „пепиляшки“… В тъканта на текста насилствените смърти и мотивациите за тях са единствено декор от сцената на двусмислиците, игра по припомняне на централни проблеми, занимаващи българската литература и преди, и след Освобождението, актуализирани с обратен знак в националната култура преди и по време на Прехода.

Ето защо, в обхожданите страници се раздумва функционализацията на литературното „преди“ като символен капитал, от който могат да се „изваждат“ цитати, моделиращи езика на социалните действия от 90-те години на XX век насетне.

„Вече неведнъж е говорено за употребите на възрожденското в най-напрегнатите дни на Промяната от края на 80-те. Чинтуловите песни по митингите, репликите от „Под игото“, работещи в новия контекст като общоразбираем език за ставащото, появата на малко черешово топче (театрален реквизит) пред университет по време на студентска стачка – ето така един набор от събития тук легитимира себе си като Революция: „цитирайки“ познатия вербален и вещен репертоар на безсъмнено истинската (единствената, в която вярваме и с която разполагаме) Революция от 1876 г.“ (Пелева 2009: 549).

Може би тази е причината (една от причините) Карастоянов да твърди (ако наистина е твърдял), че това ще бъде последната му книга; оказва се трудно да се даде обяснение на културната „сегашност“, без на помощ да дойде езикът на „национално предание“ – единственият потвърден националноидеологически речетатив, с който сме свикнали да си служим.[2]

Съпоставено с митологизираното и свръхоценностено „тогава“, сегашното лъсва като лишено от смисъл и стойност, зее празно и оглозгва проядените остатъци от плътта на някогашното. Романът си спомня за христоматийния литературен образ на света, който обитаваме, но изиграва неговото преобръщане. Отвъд еманципаторските импулси на дискурсивна реалност, мощната промяна от 1989-а генерира и травма, създават усет за криза, за подмяна на стойностите, за свършек на един предишен свят, който не е довел моментално до въдворяването на друг, по-съвършен и справедлив от предходния. Нацията за пореден път е изправена пред множество политически, културни, социалнопсихологически проблеми за решаване и хулното говорене откъм важни емблематики на родната литературна класика е особен знак за несправяне с новосъздадената сложна социалната ситуация.

В този роман прозвището „паяк гигант“ се прикрепя към провинциален пишещ „келеш“, който е успял да „пробута“ стихотворение или разказ в младежки вестник; докопалият публикация в окръжен вестник носи титлата „паяк титан“, а „Когото пуснеха в „Пулс“ ставаше вече гениален паяк (пък за „Литературен фронт“ дори и не мислеха)…“ (Карастоянов 2009: 20). Литературното приложение към в. „Народна младеж“, изданието на Съюза на българските писатели, „широките връзки“ на литературната периодика се оказват заплетени в мрежата на една цензура, която не преплита онези момчета с литературната слава. Героят – такъв, какъвто е в началото, се увлича по Рилке („Аз ви обичам, но това не е ваша работа!“) в една псевдолюбовна история на разпознаването – тя, случайно съзряната непозната, е видяна като една от нашите, т.е. като паяче. Така наблюдаващият изплита наратив, съчинява жената по литературному, защото и той, като останалите герои-паяци, е четящ човек, който обаче не пише, а си пише сам, за да не бъде винаги самотен (този път по Далчев). Онзи, който се има за паяк, тръгва да раздава възмездие на мъжете от списъка с абонати в телефонния указател на забелязаната. „Само той – не“ е лайтмотив в недоимъка на с нещо сбъркания човек (само той никога не е заговарял непознати жени[3], само той не е бил на правилното място в точното време, само него никой не го вижда, само неговият номер го няма в нокията…). Обажда се, среща се с „последния контакт“, убива – „И тогава усети как не той, а тялото му си спомня за наученото от двамата руснака в лагера край Сребреница“ (Карастоянов 2009: 23). Между обаждането и убийството читателят попада ретроспективно в спомените за една война, чието насилие се отляло в тялото на героя (тялото помни, налива се със зъл адреналин, напада). Тогава в кого е вината? В насилието, което е влязло през тялото? Или във волята тялото да отлее насилието си, при това с особена жестокост?

„Още преди обяд целият град знаеше и всички само за това приказваха – как предната нощ е бил убит Петър Драголов, бизнесмен, собственик на три или четири фирми за търговия и транспорт, съдружник в тухларната фабрика и в някаква фирма за компютри от Тайван и Китай, щедър благодетел на читалища (според както отдавна го бяха определили в тукашния „Свободна трибуна“) и просто плейбой (според другия вестник – седмичника „Факт“). Години наред не се бе случвало нищо такова, градът си беше унил, но спокоен, бандите кой знае защо го заобикаляха отдалеч, и това убийство беше колкото неочаквано, толкова и смайващо с жестокостта си: Петър Драголов беше намерен с изтръгнат гръклян“ (Карастоянов 2009: 53).

Във форумите с чичовска наслада се наддумват приказливци, настървено спорещи за всичко сред уютната анонимност на провинциалния блог (Всеки все знаеше повече от другия, а в резултат в чата настъпи караница. Гюнтер Грас, „Рачешката“). Размножени под различни антропоними-прякори тези всезнайковци са персонажни припомняния на винаги вещите люде от Джаковото кафене, но претворени в бездействащи и неспособни на героизъм интернет тролове. Цялата галерия от типове е като „заразена“ със синдром на Турет – заради автоматизираното изстрелване на ругатни, натрапчивото скудоумство и показната непочтителност към всичко, което някога е имало стойност за общността. Неуместните коментари и псевдопоборните монофиксации – малките човешки истории отново вземат превес над „голямата“ история – показват недостига на сили за истинска съпротива и отсъствието на адекватна реакция спрямо новото в действителността. Вече не можем да гледаме снизходително на куриозните чешити, не можем да им се любуваме така, както им се любува Вазов; липсата на храброст не буди благосклонни усмивки, нито се компенсира от (някаква форма на) истинска революция, защото, както знаем, чичовците не стават и не биха могли да станат революционери. И тези от форума не се превръщат в герои; върху арената за словесните битки всички са взискателни към обществения живот, но само когато са пред екрана, а не „пред живота“, само когато между тях и самохвалствата им за живота има вход с парола.[4] И все пак, това невъзможно реално, което никнейм тайфата обитава (в което всички се познават и си знаят номерата), функционира, поражда ефекти, изкривява едно и също символно пространство.

„Появи се Baba Iliytca и написа: „Както е извест­но, от богатите по-алчни са единствено бедните. Едвард Радзински!“ Diado Yotzo моментално от­говори: „Тая наивна и трогателна концепция беше разплаквала всичките баби и невести в града. Иван Вазов“ – на което Baba Iliytca отсече: „Мъже, вие никога не можете да бъдете толкова подли, колко­то аз мога да се правя на наивна. Сръбски графит!“ „И аз знам един – не ѝ остана длъжен Diado Yotzo. – „Не съм гинеколог, но мога да хвърля едно око…“ Ко ш‘кайш, а?“ (Карастоянов 2009: 66).[5]

Дядо Йоцо е чел „Под игото“, многострадалната Геновева си жали за мъките, трогателните концепции са излезли от мода, Баба Илийца плюва алчността на бедните, а онова, до което сме се докарали, не е за гледане, не е за слушане, не е за четене. „Наивен изумял старец!“ – ще речем ние с думите на Стаматов – „Що ли господ не си го прибере!“ (Стаматов 1983: 141), да не би видял по-добре, но него да го мисли „българския Бог“. „Нали уж Господ се водеше българин бе, другари?!“ (Карастоянов 2009: 69), провиква се някой в чата. През 1994-а това е най-култовата футболна реплика, но да не забравяме, че преди Мичмана Вазов „сътворява“ „Българският бог“ в „Песни за Македония“ от 1913 година в една щедра самовъзхвала на националната ни изключителност. В стихотворението въвежда цитат-мото от Ботев, а позоваването в края на творбата звучи като „О, жив е, жив е българският бог!“ Да не споменаваме „Пророк“ на Траянов[6] („Български балади“, 1921) или „През вековете“ на Дебелянов[7] („Димчо Дебелянов. Стихотворения“, 1920)…

„За Господ не знам – отговори му Vsi4ki_sa_prestupnici, – ама Едип цар със сигурност е българин. Защото си е ебал майката“ (Карастоянов 2009: 69). И този виц завършва с псувня. Щедрото непочтително говорене е симптом на сериозен разрив с дългосрочни последици. „Всичко знаем“, но „нищо няма да направим“ е специфичен отказ на защитения от мрежата аноним да се съпротивлява срещу изоставилия го местен господ („мутренската“ наративна типология също е важна за този роман). Защото в отечеството всичко става с връзки в паяжината на пребоядисаните същи, които никога няма да дадат властта, нито да обеднеят. А и какво съдържание има печалбата – „централната банка пускала банкнота от петдесет хиляди лева, а пък след нея щяло да има и от сто хиляди и на нея щял да е образът на Христо Ботев. (…) Ето че станахме Африка!… И защо Ботев? Ботев поне не бяхме осирали!…“ (Карастоянов 2009: 134).

Чатещите във форума уж влизат да обсъждат убийството на Петър Драголов, но бързо забравят за смъртта му. Разговорът се завърта около червените куфарчета, които никой не е виждал, но за които всички знаят отлично и все от първа ръка. „Едни се качиха на борда на яхтите си, а всички останали – на валутния! Шегичка!“ (Карастоянов 2009: 70). През онези смутни години не се срива само валутата. Срива се цял един свят. Ботев е привикан да помага от банкнота, която не струва нищо и няма реално покритие. Великите имена, идеалните човешки поведения на националната идеология, митологемите, конструиращи националната идентичност, се превръщат в евтина разменна монета на проваления, тотално грохнал и обезценен роден свят.

Политическата, социалната, финансовата кризи се транспонират в кризи на духовността, на човешкото, на авторитетите, на литературата. „Българският лев“ излиза сбор от празни нули; националната хералдика девалвира в ловен трофей. Драголов е бизнесмен, женкар „на едро“ и политик само защото баща му някога е бил полковник от Държавна сигурност. Предизборният му плакат, вече в новото време, показва как добрият син (омоним с намек за политическа окраска) на своя червен баща е клекнал гордо до убит от него лъв на сафари в Африка. Въпросната картинка цели да трупа гласоподаватели с рекламния слоган „И това го мога!“. „Ходи си в Африка, маймуно!“ (Карастоянов 2009: 152–153) ще отвърнат анонимните в цялата таза криворазбрана цивилизация, придавайки ѝ нова тежест в общия баланс на паметта. „Не съм свършил –изстреля тутакси другият. – БЪЛГАРСКИТЕ ПОЛИТИЦИ МИЛЕЯТ ЗА БЪЛ­ГАРСКИЯ НАРОД ТАКА КАКТО И ТУРЧИН НЕ Е МИЛЯЛ а препинателни знаци си имам недей бра кахър просто бързам да ви кажа какви сте нещастни­ци и не ми се занимава с точки и запетаи“ (Карастоянов 2009: 66). В паметта на общността са запечатани неотменните думи на Антон Страшимиров от позива „Клаха народа, както и турчин не го е клал“ след краха на Септемврийското въстание. Когато чергата отново гори, пишещите в чата не се церемонят с фонетиката на еровете (тях да ги наместват специалистите).

„След това се появи и някакъв Mun4o, който рече: „И друг път съм ви го казвал: железните мъже ръждясват първи, защото работят на влажно!… Дет са вика – всички животи си приличат: до един завършват със смърт. Включително и половият“ (Карастоянов 2009: 68). В „Под игото“ психически непълноценният е способен да прояви човечност в най-страшното време – той е единственият, който се осмелява да протестира. Статутът на всички участници в интернет комуникацията не може да им придаде ценност – в Мрежата идиотът си е идиот, а доброто и красивото не идва откъм отхвърления от социума. Аутсайдерът остава встрани от всички, вади гръкляни и дори не се крие, убеден, че е никой и некадърната полиция и без това няма да го намери, докато повтаря безпомощните си „разузнавачески“ клишета („Карат я сладурите като по книга…“ (Карастоянов 2009: 84). Новите времена налагат по-първобитни техники и стереотипи – българският психопат с неустановена самоличност напомня по нещо на Джак Изкормвача (и тук наднича трафарет). В чата някой пуска идеята, че и ние като англичаните можем да направим тур на лобните места: „Идиотизъм без граници: по местата на разпраните гърла!“ (Карастоянов 2009: 67) и от това да се завърти бизнесче някакво. Нейсе. Или найс, а?

В средата на 90-те главният герой тръгва да се бие в една война, която не помага с нищо нито на него самия, нито на родината му, нито на народа, за който се е загрижил – бие се на „страната на сърбите, преди да разбере, че онова, което е подозирал и светът е твърдял – че сърбите са кривите – се е потвърдило и за него самия“ (Камбуров 2011). Бие се, но не убива (това ще дойде по-късно и по съвсем различни причини). Войната в Босна и премеждията в лагера край Сребреница обаче носят нещо от хъшовската неосъщественост в чуждата земя[8], а обиколките през Европа, когато границите най-сетне падат и се раздвижват разните търговии на дребно, несъмнено помнят доста от шетанията в „Бай Ганю“.[9]

Югославските войни дават повод да се рече нещо и за вечните делби и разпокъсвания (и за нашите си, и за онези, решавани от големите сили). Добре че битките са при съседите, внушава текстът, защото „…и нас можеха да ни разпарчосат…“ На Източна Румелия и Княжество България, например…“ (Карастоянов 2009: 121–122). Захари Стоянов гледа навъсено от банкнотите с номинал пет хиляди лева, защото ако ни разкъсат на парчета няма кой да ни обяви съединението. А и Сърбия вече си има своя война, няма отново да дойде да се занимава с нас.

„Пак тогава изчезна хлябът, пред магазините се извиха опашки, за които хората вече си мислеха, че са отдавна забравени, а отгоре на всичко настъпи ужасна жега“ (Карастоянов 2009: 132). Няма го и насъщния, свършил се е заводският хляб на българския бог. Принадлежността на субекта към трапезата на държавата преминава през търсене на частна ситост, заплатена с „хвърковати“ купони и с „образа“ на Захари Стоянов[10] (колкото и далече да е „Гладната Луканова зима“ от „Зимата на нашето недоволство“, бедността и в двата случая никой не я иска). Романът обаче не проследява как недоволството на общността кулминира в действия срещу системите и режимите (липсва разказ за групов отпор срещу „привършването“ на хляба, продуктите в бакалиите, достойнството на гладните за правда…). Анонимните не се намесват в действителността с насилие, а обръщат насилието срещу себе си, преплитайки острите си езици в умението да изопачават литературния облик на света, с който всички са заквасени (словесната мая шупва в езика срещу държавните бедствия до „втасахме го“). „Но не само държавата е виновна за тежкото положение на българския човек. Злото започва, но не свършва с нейните институции, то е като зараза, плъзнала навсякъде – във всеки дом и у всеки човек“ (Кирова 2016: 289). Омразното е като ротационно движение на нагоните, заплитане в нишките на другия, когото да мразя, епидемия на усукването в общата безизходица.

Обградени сме с неизброими организми, с които делим света – като акарите – онзи незабележими паякообразни, които са плъзнали навсякъде и съжителстват с други невидими твари в постелите ни. Всяка част от света има своите скрити обитатели, с които живеем, с които делим темпоралните дялове от ада си без да ги виждаме (адът не е място – адът е време“ (Карастоянов 2009: 109). Много от тези „обитатели“ обаче не са външни – невидимите микроби на омразата трептят невидимо в човека, живеят в „оловна мъгла от обида“, развъждат се, хранят се от плътта му и от телата на „ближните“.[11]

Самотникът от хотелските стаи замахва, но се прицелва извън точката на умиротворяване, не изтръгва вътрешното си напрежение, не прощава на другите отчуждението си, не се разкайва за стореното. Недоволството навлиза подобно на паразит, който колонизира живото същество, отлива се в чудовищното поведение на „паяка“ и нишките на гневните му трептения от „сам съм, мразя се“ до „важен си за някого, мразя те“. Защото онова, което преминава през тялото му и го кара да убие два пъти, е омраза – хладна, чиста, осъзната: „…сам нямаше да може никога да се измъкне от това прокълнато място. И разбра, че няма какво да се лъже повече: беше напълно прецакан, а онова, което се беше трупало в мръсните нощи на лятото, беше омраза. Просто омраза. Мразеше всички. Време беше да им го върне“ (Карастоянов 2009: 170). Убиецът си няма никого освен „жертвата“ (Самира – наричането ще рече „забавна и приятна събеседница“), набедения за насилник (Драголов) и другия, когото убива, без дори да се крие (Димитър). Няма ги.

Несполучливата комуникация на двойния убиец със семейната памет не го обвързва в мрежата на спомените за предишните свои.[12] Родовото, също, оказва се, не може да отреагира адекватно, не може да се справи с травмите от социалното настояще и да даде опора на оплетения в омразите си човек. Когато идва време героят да получи наследството си, един негов братовчед, който се е запилял на другия край на света, му оставя всичко с думите: „Айде сега, няма да се правим на Гераците, я!… Защото – каза – ако седнем да се делим като Гераците, следват Андрешко, Белчо и Сивушка, а накрая и Септемврийското въстание…“ „Да, бе – му отвърна той. – И братчетата на Гаврош…“ Посмяха се и това беше“ (Карастоянов 2009: 127). Но вече не е смешно. Няма разумни ходове срещу епидемично плъзналото зло – знаем как завършват всички тези текстове. Както знаем, че в света, който обитаваме, разпознаваеми от всички сюжети имат потенциала непрестанно да се обновяват (самите ние ги „принуждаваме“ да го правят).

Оплитането на литературното „преди“ в мрежата на Прехода тук показва, че индивидуалното не утвърждава ценността на човека, националното не му обещава колективната утеха, патриархалното е отдавна отречено и нишките, върху които се е крепял традиционният свят, се разплитат. В Мрежата обаче коментарите не спират. Анонимните предъвкват литературния фон на „омразата към тиранията“, отвращението към живота и неговите „виртуални“ пот, болка и кръв, които в „реалния“ свят са истински пот, болка и кръв. Затова паякът продължава сам да залага мрежата, в която се надява някой да го хване, да го повика по име или поне да го забележи. В някой форум например?

Библиография

Гърдев 2010: Гърдев, Б. „Паякът“. – Литературен вестник, № 16, 28.04–4.05.2010, 5. [прегледан 02.01.2019]. <http://www.bsph.org/members/files/pub_pdf_1091.pdf>.

Дебелянов 1970: Дебелянов, Д. Съчинения в два тома. Том първи. Стихотворения. Преводи. София: Български писател, 1970.

Камбуров 2011: Камбуров, Д. Паякът: печено, но сурово. – Култура, № 4 (2622), 04.02.2011, 7. [прегледан 02.01.2019]. <http://www.kultura.bg/bg/print_article/view/17979>.

Карастоянов 2009: Карастоянов, Хр. Паякът. Пловдив: Жанет 45, 2009.

Котев 2010: Котев, Л. С. Премисленият постмодернизъм на белетриста. – Дума, № 126, 5–6.06, 2010, 22.

Пелева 2009: Пелева, И. Българско възраждане и българска съвременност. – В: Сред текстовете и емоциите на Българското възраждане. Сборник в чест на Румяна Дамянова. Съст. и ред. Недка Капралова, Данчо Господинов. София: Изток-Запад, 2009, 548–564.

Стаматов 1983: Стаматов, Г. П. Дядо Йоцо гледа. – В: Съчинения в два тома. Разкази, очерци, драматически фарс. Т 1. Под. ред. на Николай Янков. София: Български писател, 1983.

Стойчева 2007: Стойчева, Т. Българската идентичност и конфликтът модерност–традиция в повестта „Кръстопът“ от Антон Страшимиров. – Електронно списание LiterNet, 11 (97). [прегледан 02.01.2019]. <http://liternet.bg/publish22/t_stojcheva/strashimirov.htm#6>.

Стоянов 1975: Стоянов, З. Записки по българските въстания. София: Български писател, 1975.

Траянов 2005: Траянов, Т. Български балади. София: Захарий Стоянов, 2005.

 

[1] „Дочух, че Христо Карастоянов бил разправял, че след „Паякът“ се канел да си вземе сбогом с публиката и с писането. Надявам се да се е шегувал. В прекалено добра форма ми се чини да е, че да тръгне да си тръгва“ (Камбуров 2011). Библиографският опис на последвалото потвърждава „добрата форма“, но сегашните страници са твърде ограничен терен за разиграване на припомнянето му.

[2] Татяна Стойчева припомня думи на Балибар за необходимостта на различни национални култури да се връщат към разказите за най-всепризнатите форми на идентификация с един единствен по мащабността си момент от живота на общността: „Балибар развива тезата, че всяка нация има само едно основополагащо революционно събитие и това обяснява неизбежното изкушение да са преповтарят неговите форми или да им се подражава. Крайностите включват и стремеж за отричане, за да се изведе национална идентификация отпреди революцията, или да се аргументира нуждата от довършване на постигнатото (Балибар 1996: 132-133)“ (Стойчева 2007).

[3] „Мислеше си как би могъл да отиде там, на нейната маса, да я заговори учтиво, после да седне на празния стол… до нея, да ѝ каже, че очите ѝ са сиви като зимното небе… Обаче не го беше правил – не беше заговарял непознати жени. Не помнеше да се е осмелявал някога. (…) …всички мъкнеха забърсани от улиците момичета (само той – не)“ (Карастоянов 2009: 10; 20).

[4] По време на „българските въстания“ апостолите имат парола, с която да потвърждават идентичността си на поборници пред народа, сиреч да не ги помислят за душмани простите българи. „Забравих да кажа, гдето му е мястото, че във време на въстанието паролата за всичките въстаници във всяко село и пункт беше Наполеон, по която се познаваха въстаниците. Нейният автор пак Бенковски беше. Да е чел той нещо за Наполеона, не вярвам. Не зная по какви сведения му беше харесал дотолкова“ (Стоянов 1975: 460).

[5] Подчертаването в текста е на Карастоянов.

[6] „И българският бог отново/ ще слезне в тъмния Балкан,/ и там, от огнен праг, сурово/ ще сочи пътя ни избран“ (Траянов 2005: 98).

[7] „От вас навеки взор отвръща Бог,/ идете в безнадеждните юдоли/ и в мрачни окаянства и неволи/ узнайте неговия гняв жесток…“ (Дебелянов 1970: 137).

[8] Контингентът от наемници е разнороден: Валери от Карнобат псува руснаците Валера и Кузмич (своеобразни ментори на „паяка“) с „братушки и мръсни убийци“, кореецът Тико пише по стени и дувари страшни азиатски за­клинания срещу янките, французите не понасят мюсюлманите във Франция, затова идват да им шибнат по няколко шамара за „хвала!“ и „мерси!“ на Балканите, по сходни причини своеволстват и канадците, шве­дът Хонс е авантюрист, който оби­ча да стреля и да не се обяснява с полицията за екстравагантното си хоби… Личните мотивации, с които тези люде са тръгнали на война, не ги доближават до подвига на поборниците в миналото. Защо заминава бъдещият убиец, след като в него не се намира искрено желание за служене на висока идея? „Европа беше пред него и той можеше да отиде където си поиска“ (Карастоянов 2009: 100). За земята, в която отива, не знае почти нищо, не се сблъсква с книжната си представа за онова място и неговите хора: „Така и не прочете „Мос­тът на Дрина“, защото всички я четяха. Викаха му: „Не се излагай такъв бе, паяк тъп! Прочети я!“ – а той им отвръщаше: „Вие нали сте я чели – ще ми я разкажете и ще знам кой е убиецът…“ (Карастоянов 2009: 115). Не е ясно дали чрез преразказ се среща с текста на Андрич, но наистина ли не е наясно кой ще бъде убиецът? „Умът му не го побираше: в края на двайсети век, в самото сърце на Европа се избиваха хора, а той не знаеше това. Не в Африка, не на другия край на све­та, а тук. В една такава нощ внезапно си помисли, че в Босна се бият като първобитни хора. Колеха се, смазваха си главите с камъни, палеха се и се изгаряха, взривяваха се като на сараевския пазар, убиваха деца и това дори не приличаше на война – беше си някаква варварска касапница в името на различните си рели­гии, които уж отричаха насилието над другия. (…) Чак по-късно се сети, че вече няколко месеца откъм Балкана идваха чак до тук слухове за вълнения, за пожарни коли и дори за танкове, а от края на пролетта тръгнаха и приказки за това как бързи и оправни негодници шетали на­горе и си продавали грохналите коли на същите тия измъчени хорица, като вдигали до четирсет хиляди за потрошен москвич, варшава, продънена от ръжда шкода, забравила годините си варшава, скапан жълт вартбург, и как, обратно, нагло ходели да изкупуват из котленските села кравите на хората по за двайсет лева и овцете им по десет петнайсет лева за глава“ (Карастоянов 2009: 100; 111). Според националната патриотична нагласа, Балканът е неизменна част от символния порядък на революцията, топос на героичното въздигане, отварящ входа към световете на безсмъртието. В новите времена в подножието на Балкана щъкат бързи и оправни негодници, които се занимават с измами и гледат спектакъл за сараевските Ромео и Жулиета – Адмира Исмич и Бошко Бръкич (наистина „влюбени скелети“) – подправен с щипка холивудски привкус. Пак откъм блокбъстърите идва напомнянето, че режисьорът на „Рамбо“ е от български произход, тоест именно на нас са ни ясни чарковете, от които е сглобена човешката „машина за оцеляване“ – безкрайно приспособима и устойчива. Прототипът на оцеляващия ние сме го измислили. И да, някогашните обвинения, че в ситуацията „народ, който страда“ (кой е най-страдащият „народ“?) и „герои, които помагат“, има нещо гнило, че мъжете от другаде не са там, за да се борят за правдата на „братята славяни“, а са се вдигнали за собствената си изгода (пък била тя обидно малка, незначителна, боклукчийска), в новото време вече като че ли са основателни.

[9] „А един от четвърти курс се беше изтарикатил да се запише за екскурзия по Дунава. И после беше останал във Виена с две скрити под багажа си гайди, четири фалшиви икони и един изящен брон­зов шах и скоро след това се беше обадил оттам, че е продал и шаха, и гайдите, и дори и маймунските си икони, и че си били купили с гаджето или гараж, или някаква друга работилница. Хукнаха да търсят гайди и икони, но после ня­кой им каза, че тоя бил ченге и че май бил пратен. И те млъкнаха отвратени.“ (Карастоянов 2009: 115).

[10] „На другата година през лятото се появиха банкнотите от по пет хиляди лева, от които навъсено гледаше Захари Стоянов и с които човек можеше да си купи горе-долу двайсет и пет долара и пак щеше да е на далавера“ (Карастоянов 2009: 132).

[11] Първото издание на пиесата „Вампир“ от Антон Страшимиров се открива с просторен цитат от Жул Мишле, в който, по повод театъра, изпъква фразата „Хранете народа с народа…“

[12] „Дядо му беше от там – от Гюмюрджина – и самата дума беше като някаква приказка от погубените години: мрачна и загадъчна. Излезе на магистралата и там изведнъж закова спирачки. И си рече: „И къде на майната си съм тръгнал? Какъв Дедеагач и каква Гюмюрджина?“ Зад него беше Александруполис, но Александруполис, а не Дедеагач! А напред нямаше никаква Гюмюрджина – имаше Комотини. И Марица не беше Марица, тук тя имаше цели две други имена, отсам беше Еврос, оттатък – Мерич, а по средата ѝ минаваше една настръхнала граница. Тогава обърна и след час и половина мина обратно през бариерата“ (Карастоянов 2009: 183). И светът се е „разместил“ чрез преименуването си.

 

За автора

Ваня Георгиева е магистър по антропология и филология (СУ „Св. Климент Охридски“, 2010) и доктор по филология (ПУ „Паисий Хилендарски“, 2015). Работи като главен асистент по Българска литература (Българска литература от Освобождението до края на Първата световна война) в Пловдивския университет. Интересите  са в областта на историята на българската литература, феминистката теория в съвременната хуманитаристика, биографичната реконструкция.

Имейл: georg_vanya@abv.bg