Експеримент с паралелепипед
(или игра с въображаема Фигура)

Част 2

В първата част на този така наречен „експеримент“ ставаше дума за някакви правила на някаква измислена игра с фигура, приела формата на паралелепипед, която се движи в бог знае какво пространство и време. Тази своеобразна фигура уж трябваше да съчленява в себе си други подобни на нея, а всички, колкото и да са те, да образуват и отразяват една безкрайна геометрична проява на собственото си съществуване с присъщите траектории и взаимообвързаности. Играещите или четящите трябваше да наблюдават самосътворяващите се с всяка дума явления и така да влязат в непрестанното движение на фигурите, превръщайки самите себе си в такива. В тази част май вече няма да става въпрос за никакви експерименти и игри, или поне привидно може би е така, а просто за няколко човека, появили се в змиеподобните коридорите на едно затворено пространство. Тези хора ще вървят и ще говорят, ще говорят и ще вървят. Някои на себе си, други на някой друг. Посоката е неизвестна, съществуваща, но неизказана. Думите също. Всички те обаче няма да спират да се движат и да разказват. Защото те желаят, а и вече съществуват.

– Ееее, друже, как е? Добре е, нали. Е, нека, нека! Щом има е-та, а то май не може без тях, значи работата е добре. Те е-тата малко объркват, ама какво да се прави, в природата им е. Чакай малко де. Еее, пак се разбърза. Така като те гледам все ми се струва, че бързаш за някъде. Е-тата няма да избягат. Ако се движиш по-спокойно ще видиш. Това е…Ха,ха,ха. Е де, е, е! Чакай малко сега да ти покажа какъв фокусник съм станал. Аз обичам да правя фокуси. Ти знаеш де. Фокусът е фокус. А фокусът е най-големият фокус. Милиони фокусници с милиони фокуси. Някои си виждал, на други се чудиш за пръв път. Но всичко е във фокуса, а от него зависи и репертоара. Така де, я сега намисли си едно число, няма значение какво. Всъщност, да речем, че условни граници винаги има. В такъв случай да не е по-голямо от възрастта ти. Така, готов ли си, добре. Сега и аз ще си намисля едно число. Такааа. Ако аз успея да вкарам и двете числа на едно място има няколко възможности. Те или ще си останат две, независими едно от друго, или ще се слеят в едно общо, било то по-голямо или по-малко. Каква събда избираш на числото? А, забравих, някой път числото само избира съдбата си или поне така си мисли. Както и да е. Ти? Добре, разбрах те, оставяме фокуса да се самофокусира, така да бъде. 33 е! Ха, готино, нали. Аз ти казах, че съм фокусник, ама ти на мнителен ми се правиш. Нищо, то доказателства винаги си трябват. Ще засиля крачка сега, че нали знаеш компенсация е. Пък после, е, ще видим после какво е…
– Виж сега, всяко питие е себестойностно само по себе си. Питиета колкото искаш са измислили хората. Вярно, алкохолът е един, но красота е в производните му. Различни настроения, различни причини, различни обстоятелства, различни последствия. Чудодейно богатство, безчетно при това. Трябва да питаеш дълбоко уважение към алкохола, да изпитваш стахопочитание. Щото иначе, лошо брат. Представи си живот без алкохол. Ужас!. А сега си представи живот в свръхалкохол. Два пъти ужас! Затова, всяко нещо с пиниза си и с времето си, разбира се. Така като те гледам, още по ръба на клатеща се чаша върху нестабилна маса ходиш. Нищо, то така трябва, така разбираш какво е еквилибристика. Няма да задълбавам. Питаш ме какво да си забъркаш. Рецепти стотици ще ти дам, но ти така или иначе в момента няма да ги запомниш. Не те подценявам, но няма смисъл да се насилваш ненавременно. Великите пияници са експериментирали с всичко. Ти си далече от велик. Имаш потенциал. Всеки има. То е малко като онази приказка с талантите. Нали се сещаш. Аз Библията не съм чел, опази боже, но дядо ми беше. Че от него туй-онуй съм чувал. Бе приказки, какво да ти кажа. Та така де, по моя препоръка, ако говорим за днес, може би едно чисто, бисерно-ледено дестилатче с екзотичен привкус отстрани, разделно разбира се, не смесвай още. Красотата е в чистотата, в този случай. А иначе тя е навсякъде, дори и… да, навсякъде е. Хайде, забързвам аз пък на следващото рундче ще обсъдим пак пиетата. Опа, лапсус. Ех тез грешки на езика. Разбра ме де, питиетата. И не забравяй, че духът от бутилката е мното капризен, колкото обичащ, толкова и мразещ. Абе детска работа. Бил си дете, нали…
– Ей, много ми се живее. Rock n Roll forever! То аз си живея, но ей така. Трябва да има Rock n Roll, щото иначе то живот ли е. Чу ли преди малко по радиото Cream. Не може да не си ги чул:

Bomp, bomp, bomp, bomp, bomp
                                               Bomp, bomp, bomp, bomp, bomp
                                                                                               I feel free

Ей затова ти говоря. Особено за Клептън. Обожавам го. Така да се каже, той ме спаси. Да, истина ти говоря. Преди няколко години нещо много се бях сдухал, забатачил както се казва. Работа, вкъщи, децата, жената, работа, вкъщи, децата, жената. Безкрайна верига. Никакъв Rock n Roll. Той си беше там, винаги е там, но аз не го чувах. Няма я бандата, китарата килната срещу леглото, момчетата продължават да свирят, а аз работа, вкъщи, децата, жената. И бързам един ден с колата, ама направо хвърча, по работа естествено. Заблял съм се и баам, в последния момент виждам светофара. Кракът, спирачката, на косъм от умирачката. Поокопитвам се аз, хора псуват, бибиткат, светкат. Оглеждам се, никой не е пострадал. Светва светофара зелено, всеки продължава. Тръгвам и аз. Спрях ги, но запалих. Дръпнах няколко пъти, завъртя ме главата. Викам си я да отбия за малко. Спирам, а ръката интуитивно се насочва към радиото. И тогава баам:

Тъ дъ дъ дъ дъ дъ дъ дъ тъ тъ тъ тъ тъ тъ
тъ дъ дъ дъ дъ дъ дъ дъ тъ тъ тъ тъ тъ тъ
What`ll you do when you get lonely
And nobody`s waiting by your side?
You`ve been running and hiding much too long
You know it`s just your foolish pride
Laylа

Прожектори, светлини, екзалтирана публика. Аз и Клептън на сцената и музика, музика, музика. Метнах фаса и си казах, че повече никога няма да оставя това, което обичам, което ме съживява. Няма текста четоха, няма униване след края на надписите, щото надписи още няма. И така, започнах отново да свиря. Свиря, работа, вкъщи, децата, жената, децата, свиря, работа, жената, вкъщи, свиря. Както искаш ги върти, това е. Сега, сега съм тук, вярно, китарата е с мен, както и всичко останало. Ама нали малките взеха, че музиканти се извъдиха и ще трябва малко по-така, сещаш се, да им помогна. Да си музикант е скъпо начинание. Трябва да се плаща за всяко начинание. Айде, брат, продължавам аз и нали знаеш Rock n Roll forever!
– Абе, ти да не си някой магьосник. Гледам те дърпаш тази колона. В следващия момент виждам как тя се накланя към теб и виждам как те премазава. Мигвам и хоп, колоната отнова е зад теб, а ти си вървиш и дърпаш. Някакъв бъг все едно усетих в системата. Добре че мигнах, за да го осъзная, че ако го беше направил без да затворя клепачи, тогава вече щях наистина да се притесня. Я дай една цигара. Това с мигването, да знаеш, е шантава работа. Преди време като бях доста на юг, по на юг от Екватора, да и там съм бил. Общо взето бивам навсякъде. Но за там де, един ден мигвам и хората си стоят на площада и се чудят кой, какво, как, къде, защо. При следващото мигване вече чувам как започват и да крещат тези въпроси. Още едно мигване и вече виждам как стотици трупове лежат безмълвни на паважа. Продължих да мигам с дни, а те не изчезваха оттам. Пльоснали се някога във вече засъхналата кръв, а мухите плюят отгоре им с апетита за плът. Голямо мигане падна, докато един ден тях вече ги нямаше. Мен също. Мигам си аз и хоп на друго място. И така, продължавам да отварям и затварям клепачи. Следващият път, ако те засека да правиш някой подобен мурафет, мога да се сетя и за друго мигване. До скив.

– Трябва да мисля за нещо, да, трябва да мисля, да, трябва, да… ако не мисля, не ако мисля, инакомисля, всичко в единомисля. Барон Мюнхаузен! Какво? Защо? А, да, ще изчезна! Особено тук, не, не само тук. За какво, за какво да мисля? За някой, нещо, за конкретно или отвлечено. Няма значение. Спирам да мисля, ще говоря. Не ме интересува, ако някой ме чуе. Искам да се чуя. Прима виста, опа, пистааааа! Хрумване. Безумно хрумване. Да, търкаля се по пътя. Всяко нещо е едно безумно хрумване. Цел? Каква е целта? Стяги. Какво беше стяги? Нещо, което стяга, свързва, неизменно прокъсващата се мрежа от съществуването на някой, или никой. Как се беше представил Одисей на Полифем. Аз, аз съм Никой. Стремежът към разбиране и неговите проявления в света на това и това и това, да, в света на материалното са в по-голямата си част една жадно усвояваща се от съзнанието анестезия, която дава временно успокоение на обладаният от страх от пропадането човек. Ако в действителност отражението на живота в битието остава невидими контуроподобни следи в едно друго пространство и време, то може би несъзнателната идея, която свързва битието на един с битието на друг, трети, четвърти и така нататък е самият стремеж някак интуитивно да се запълва това празно пространство от едната до другата линия, за да се избегне пропадането в хаоса на нищото някога или винаги. Всеки, независимо от естеството си опит, в подобна насока е достоен, тъй като това е начин, през който се проявава нестихващото желание за живот. Или може би страхът, сподирящ отплаването му. Така в драмата на вечното тук и там, на реалност и илюзия, на забравено и мигновено припомнено, на вродено и придобито, на прислоено и отлюспено, някой някъде си по свой собствен начин се стреми да не изчезне безследно, сякаш никога непоявявал се от звездната карта на необозримото. Дали става въпрос за религия? Не, не мисля, или може би да, доколкото едното хрумване се преплита с другото. Дали всяко хрумване е свързано с друго? Дали и хрумванията са като човека, причина – следствие, причина – следствие? Дали е възможно? Кое? Да се изчезне безследно, да те няма все едно никога те е нямало, въпреки че си бил. Е …
Охх, че ме стресна! Как си приятелю? Защо ме гледаш така? Ааа, аз просто си говоря тука, че, абе знаеш. Да ти имам еднообразието, ще се побъркам, ако не си ги блещя някакви тъпотии на себе си… Малко неловко така, като чуеш какво си говори другия, ама голяма работа. Продължавам да бачкам, че нещо са ме нарочили последно време. Ще се видим в почивката, между двете прави.

– Ехе, здраво бе, братленце. Ами, какво да ти кажа. Ей ме на, пак съм тука. Като стар татус. Сега като споменах, ми хрумна, че отдавна не съм се шарил. Ама то и място няма много много. Колко имам ли? Кой ти ги е бройл, братленце. Много са, навсякъде, както виждаш. Тази на фасадата е една от първите, при това сам си я направих. Бах в панса още, келеш бледен, а в кръвта ми бълбукаха една шепа добавчици от особено естество. Dazed and Confused, както се пее в една песен. Застанал съм прав срещу огледалото и се гледам, какво да правиш срещу огледалото иначе. И изведнъж, хоп, иглата в ръката, мастилото на върха и бод-тропоска-бод-тропоска. Стана каквото стана, то се вижда. И после, хм, то като потече една мътна, гнила река. Отвън и отвътре! Тече ли тече, всико тече. Така от едната игла, че на другата. Бод – тропоска, бод – тропоска. Или по-скоро брод – труп – опоска, брод – труп – опоска! И като се закучи работата, мале, че бегай, ама няма накъде. Схеми, лъжи, ченгета, мама, татко, ой на батко-батко. Граници, мулета, нервен стомашно-чревен тракт, смърт, приятелчета, смърт, колапс, колапс, колапс. Тотален нокаут! Пандизи, борчове, илюзии, светлинка няма, братленце, само мортал и спуснати кепенци. Като бях дете веднъж, сега като се замисля не съм сигурен помня ли го това, измислил ли съм си го, но как да е, в главата ми е. И съм там на брега на морето – синьо, огромно, осветено, а напред хоризонта, невъзможно чист в онази безкрайна линия на най-неопетнетото докосване между два еднородни свята. Влизам аз примамен от тази неземна красота и започвам смело да се далдисвам. Мятам се отгоре, отдолу, досущ като подивял делфин. Да, ама делфин не съм, а те, както знаеш казват по едно Шалом, благодарят за рибата и газ натам откъдето са дошли. А аз, оставам си във водата. А тя изведнъж, какво й стана, като се разпени, като се разбушува. Напред, назад, наляво, надясно. Като се вдигна този пясък от дъното, като се заподмятаха кафявити водорасли, като ме завъртя тази сила във всички посоки, блъска, тръшка, а въздух няма. Въртиш се като космическа отломка във вакуумната бездна и спиране: йок. А всеки миг ти е последен и се молиш единствено следващият наистина да е краят. И изведнъж една ръка. Опа, въздух, светлина. И така де, благодарение на нея не се удавих. Не съм много по разказването, ама дреме ти, лаф да пада. Вече пет години откакто съм чист. Вярно, това любовта голяма работа излезе. Силна толкова, че и повече от всички други стихии. Да, знам, знам вече аз, не съм толкова залюхан, че и тя с материята е свързана, а тялото, както ме виждаш и мен, си изчезва точно така, както се е и появило. Но веднъж докоснал ли съм се отвъд, вече вярвам. Е, няма какво да те лъжа, всеки шибан миг продължава да е изпитание, такава си му е идеята. Тегава борба, щото иглата, илюзийката, не спират да си търсят отплата. Но каквото-такова. Бой напред и това е. Ще засилвам аз, братленце, че трябва си. Ей, забравих да ти обадя, баща ще ставам. Така де, аз откъде тръгнах, то какво излезе. Това исках да ти кажа в началото, ще ходя да се татуирам по случая. Да знаеш някой надежден драскач наоколо, че сам повече не се пипам.

– Здрасти! Как сме? Щом е добре, добре. Ааа, абе нещо не ми се говори днес. Ще си вървя тука и, и май само това ще правя. Друг път ще белим приказките. Но проблемо, нали. Ок. Ами чао тогава. Чао!

---

За автора: Любен Димитров е роден през 1989 година в град Силистра. През 2014 г. завършва право, през 2016 г. курс по творческо писане в Творческа академия “Валери Петров” и през 2020 г. магистърска програма “Литературата – творческо писане” в СУ “Св. Климент Охридски”. Негови разкази са публикувани в сборници “Алманах на новата българска литература”, “Литературен вестник” и редица електронни и интернет издания. Дебютната му книга с разкази “Рибите не виждат бяло” на издателство “Скалино” излиза през 2017 г. Отдаден на пътувания, фотография и непрестанна промяна.

e-mail: lyuben.b.dimitrov@gmail.com