Христо Раянов

Софийски университет „Св. Климент Охридски“

Резюме

Дяволът-изкусител е един от най-интересните художествени образи в литературата и в киното. Генезисът на образа като най-големия злодей в историята още от зората на християнството дава множество различни гледни точки към най-популярния начин за вмешателство в човешкия живот – изкушението.

Ключови думи: Дявол, изкусител, образ, зло, роман, разказ, филм

Abstract

The Devil that tempts humankind is one of the most interesting characters in literature and cinematography. Devil’s genesis as the main villain in history since the dawn of Christianity gives us many different viewpoints for defining his main weapon – temptation.

Key words: Devil, temptation, character, evil, novel, story, movie

„Не се давай на Сатаната, този враг человечески!“
Уилям Шекспир

Векове наред образът на дявола провокира както творци, така и читатели, а впоследствие зрители, предизвиквайки интерес, емоция и размисъл за всички, свързани с изкуството на писането и създаването на кинематографски произведения. Дяволът в повечето литературни и кинопроизведения е ултимативният злодей, най-чистото проявление на злото и най-големият враг на протагонистите. Като цяло можем да твърдим, че поне що се отнася до литература и кино, можем да се доверим на шведския философ Емануел Сведенборг, който заключава, че дяволът не е просто злодей, той е самото зло (Potts 1888: 142).

За да разгледаме обаче дявола в различни негови проявления в литературни и кинематографски произведения, първо трябва да изясним произхода и същността му.

КРАТКА ИСТОРИЯ НА ДЯВОЛА

Дяволът. Изначалното зло. Онова, което буди страх. Съвременната представа за този образ води началото си от Библията. В Новия завет можем да открием редица определения за дявола. Ето някои от тях:

“Лукавият” (Матей 13:19), “Князът на този свят” (Йоан 12:31), “Змеят, старовременната змия” (Откровение 20:2), “Богът на този свят” (2 Коринтяни 4:4), “Княз на въздушната власт” (Ефесяни 2:2), “Изкусител” (Матей 4:3), “Лъжец и на лъжата баща” (Йоан 8:44).

Но може би най-точната дефиниция на същността на дявола, описан в Новия завет, можем да намерим в 1 Петрово, глава пет, стих 8, който гласи: “Бъдете трезвени, будни. Противникът ви, дяволът, като рикаещ лъв обикаля, търсейки кого да погълне.“ В случая имаме всичко, което ще характеризира този образ в християнската култура векове наред: категорично противопоставяне на човешкото, неуморно дебнене и безкрайни опити да погълне човека така, както хищник поглъща своята плячка.

Как обаче става това „поглъщане“? Никъде в Библията не виждаме дяволът да убива, да краде, да лъже (при все, че е наречен „лъжец“) или каквото и да е друго проявление на класическия злодей. Само че – както казахме по-горе – в случая не говорим за класически злодей, а за самото зло.

Онова, което отличава дявола от всички останали литературни и кино злодеи, е много простичката формула, която срещаме в Евангелието от Матей. А именно – дяволът е изкусител. Според Библията, след четиридесетдневния пост на Иисус в пустинята, дяволът се появява с три изкушения: изкушението да превърне камъка в хляб, изкушението да скочи в пропастта, изкушението да се поклони на дявола в замяна на целия свят. Обяснение какви точно са тези изкушения можем да намерим в Йоановото 1, глава 2, стих 16, който гласи следното: „Защото всичко що е в света, – похотта на плътта, пожеланието на очите, и тщеславието на живота, – не е от Отца, но е от света“.

Тоест, изкушенията на дявола са три: похот, алчност и гордост. Ето го и отговорът на „поглъщането“: дяволът „собственоръчно“ не сътворява зло, а изкушава хората да го правят. Векове наред в различни по вид и жанр произведения виждаме именно това и макар че образите на дявола могат да бъдат различни, изкушението като основна негова характеристика и оръжие остава същото. А трите форми на изкушението – поотделно или всички накуп – задължително се прояват в изгражднето на образа на дявола в литературата и киното.

ДЯВОЛЪТ-ИЗКУСИТЕЛ

Изкушението е нещо привлекателно, подмамващо, съблазнително. Нещо, за което обаче, трябва да се наруши някакво правило. Трябва да има подмамване, или въвеждане (по Библията) в изкушението. С други думи – трябва някой или нещо да го направи спрямо човека-цел. И кой би сторил това по-добре от изначалния изкусител, от онзи, който се е опитал да накара дори Сина Божий да се отрече от праведния път.

В този смисъл за литературата и киното дяволът е благодатен образ и затова не е чудно, че присъства като герой в стотици филмови и литературни произведения. И защо не –  дяволът има вече готов, описан, вкоренен в културата, архетипен образ. Кели Уаймън е един от големите изследователи на образа на дявола като филмов персонаж. В статията си „The Devil We Already Know: Medieval Representations of a Powerless Satan in Modern American Cinema“ тя прави едно интересно разделение, което помага за изследването на дявола като изкусител. Уаймън категоризира образа в четири основни категории: дяволът като човек, дяволът като звяр, дяволът като комедиен герой, фаустови сделки (Wyman 2016: 2). Подобен тип разделение е напълно приложим и в литературата, още повече, че филмите, които Уаймън изследва, са в огромната си част екранизирани романи и разкази.

След като е пределно ясно, че няма как човек да бъде изкушен от антропоморфен козел, например, категорията „дяволът като звяр“ отпада от по-нататъшно разглеждане. За сметка на това „фаустовите сделки“ е най-доброто място, където можем да намерим подходящ за разглеждане образ на дявола-изкусител: измислен като литературен, а впоследствие превърнат и във филмов герой. Най-малкото защото е в човешки образ.

Екранизираните романи и разкази „Адвокат на дявола“, „Дяволът и Даниел Уебстър“, „Майстора и Маргарита“ са едни от добрите примери за филмова адаптация в духа на литературното произведение и обогатяване на персонажите. И в трите произведения можем да говорим за схема, която – заради дяволския образ – се повтаря, макар и в различна форма. И в трите произведения дяволът изкушава определени герои по един или повече от трите начина, за които стана дума по-горе. В „Дяволът и Даниел Уебстър“ става дума за класическа алчност – там главният герой е мизерстващ материално човек, който в безизходицата на собствения си провал сключва сделка с дявола. Гордост е пътят, през който пък главният герой в романа на Андрю Нидърман „Адвокат на дявола“ се превръща в заложник на собствените си погрешни решения. И отново има сделка. В „Майстора и Маргарита“ дяволът използва целия си арсенал от изкушения – нещо, което най-добре се вижда в Глава 12 – „Черната магия и нейното разобличаване“. Там цялата публика бива жестоко разобличена: някои като похотливи, други като прекалено горделиви, а всички вкупом – като алчни за материални придобивки и пари.

Нека видим как във всеки един от романите и екранизациите им дяволът-персонаж успява да отведе героите до поредица грешни решения, в основата на които стои изкушението.

Разбира се, първото, което другите персонажи виждат, е външния вид на дявола.

„Литературният дявол“, пише проф. Валери Стефанов, „постепенно изоставя чудовищното си телесно убежище и трайно се нанася в нормалния човешки лик. Край на рогата, на двойните и тройни лица, на могъщите крила, на предизвикателната голота“ (Стефанов 2007: 72).

Впоследствие описанието на външния вид на литературния дявол е посредством дрехите – най-често цветът при тях е сив или червен. Сив, защото се доближава до незабележимото, създава усещане за притворност, нещастно затворен в себе си човек. Сив, защото според Стефанов това е предизвикателство на празнотата към пълнотата на човешкия свят, или разобличаване на празнотата в човешкото (Стефанов 2007: 73).

Преди всичко въшният вид на дявола в литературата и киното изпада в крайности. В зависимост от характера на героя, който трябва да бъде изкусен с нещо, образът на дявола трябва да е привлекателен. В този смисъл за горделиви кариеристи като Кевин (Тейлър в романа и Ломакс във филма) не е никак чудно, че дяволът се появява като богат, влиятелен, успял. „Тъмносив копринен костюм с рубиненочервена връзка и същия цвят кърпичка в малкия джоб.“ Сиво и червено – описанието в книгата, което кореспондира с написаното от проф. Валери Стефанов. Във филма нещата са малко по-различни – там костюмът на дявола е черен.

Сивото срещаме и в „Майстора и Маргарита“. Там Воланд носи скъп сив костюм и сива барета. В екранизацията от 2011 г. обаче костюмът отново е сменен на черен. Тук и в двата случая черният заместител е по-скоро за подчертаване на необикновеността на героя спрямо другите в сцената.

В двете екранизации на „Дяволът и Даниел Уебстър“ – филмите „Шеметна сделка“ от 2000 г. и „Пряк път към щастието“ от 2003 дяволът се появява в червено. И не е мъж, както в оригалния текст. Актрисите носят ярък цвят, на фона на студена гама в сцените, което отново акцентира върху изключителността на персонажа.

В тези случаи имаме налице едно – привлечено е вниманието на героя или героите към дявола. Следва, разбира се, лицето.

Лицето на Джон Милтън от „Адвокат на дявола“ съчетава едновременно черти на млад и стар човек (препратка към непреходността на образа). Най-характерното в литературния образ е именно невъзможността да се определи възрастта на персонажа. Във филма това е отлично пресъздадено, заради характерния външен вид на актьора – Ал Пачино, чиято възраст също е трудна за определяне. От друга страна Воланд има вид на „чужденец“, което пък е доказателство за отличаване. Актрисите, превъплатили се в ролята на дявола в комедийните филми, от своя страна пък излъчват сексапил. Тоест, и в трите случая тук имаме интригуващо облекло, съчетано с интригуващи черти на лицето и форми на тялото.

След като интересът е събуден, дяволът-персонаж се насочва към целта. Следва разговорът. В случая на „Дяволът и Даниел Уебстър“ и филмите по него, дяволът спечелва доверието на главния герой с остроумие в диалога и прелъстителен тон (особено във филмите). На сцената на „Вариате“ пък излиза човек, който говори удивително тихо, с тежък бас. Адвокатът Кевин пък е приятно изненадан от гласа на своя нов шеф – ясен, дружелюбен и успокояващ. Тоест, налице е още една обща характеристика на дявола-изкусител, а именно: начинът на говорене предразполага другите герои към комуникация.

В някои произведения дяволът твърде късно разкрива истинската си същност. В други – още от първия миг на запознанство с героя, който трябва да бъде изкушен в нещо. Но винаги следва схемата на това, което в сценарното писане се нарича „фалшива победа“. (Snyder 2005: 125).

Героят – съзнателно или не – е сключил сделка с дявола. Джейбез Стоун го прави напълно съзнателно. Кевин Тейлър и хората от театър „Вариате“ – не. Всички те обаче за кратко получават точно това, което са искали. Поне на пръв поглед. Джейбез Стоун става богат (в книгата) и успешен писател (във филма „Пряк път към щастието“). Кевин Тейлър се захваща с истинско предизвикателство, тъне в лукс и се радва на благоразположението на шефа си. А хората от театър „Вариете“ се обличат с луксозни дрехи, пръскат се с маркови парфюми и събират падналите от тавана пари. Възползвайки се от т.нар. „блага“ или онова, което са си мислели, че искат или заслужават, героите  изповядват сделката си с дявола. В случая изразът „фалшива победа“ намира своето най-точно приложение. Победата не просто е фалшива, тя липсва. Но сделката с дявола-изкусител е сключена. Моментът на осъзнаването е болезнен. Горките московчани така и не разбират какво се е случило, но и Кевин Тейлър, и Джейбез Стоун се срещат с друг образ на дявола – изначалното зло. И дори тук, вече разкрит за своята измама – защото той е предложил абсолютно кухи материални придобивки или покачване на самочувствието – дори тук дяволът продължава да изкушава. Този път обаче директно и без тих, мек глас, безупречен външен вид и добри обноски. Монологът на Джон Милтън в края на книгата „Адвокат на дявола“ спокойно може да се тълкува като адвокатска реч пред съдебни заседатели. Дяволът, изигран великолепно и от Ал Пачино, се гордее със своите постъпки, оправдавайки се с това колко е лош всъщност светът, колко е бездуховен и пр. И по този начин отново изкушението за героя е налице: в този зъл свят дали не би било по-добре поне да се избере познатото зло. Тук обаче по Аристотел – героят вече е преминал през своя катарзис (Аристотел 2016: 36), очистил се е от вероломните чувства, научил е своя урок и решително отклонява последното предложение (изкушение) на дявола. По подобен начин стоят нещата и с дявола в „Дяволът и Даниел Уебстър“ и с Воланд в „Майстора и Маргарита“.

Образът на дявола-изкусител безспорно е един от най-завладяващите и непреходни антагонисти в литературата и киното. През него редица писатели, сценаристи и режисьори успяват да изкарат своите виждания за обществото или за отделния човек, защото през изкушението най-добре се открояват човешките слабости. Джейбез Стоун можеше да бъде по-търпелив, обществото на Москва можеше да бъде по-добросърдечно, а Кевин Тейлър можеше да бъде по-скромен. В този смисъл образът на дявола-изкусител помага на зрители и читатели да възприемат по-ясно посланията на автор, сценарист и режисьор. Блейк Снайдер отбелязва, че колкото по-зъл е антагонистът, толкова по-голям герой е протагонистът (Snyder 2005: 212). Дяволът-изкусител в литературата и киното прави така, че да изправи героя срещу самия себе си. Фалшивата красота на обещанията, на външния вид на изкусителя се противопоставя на истинската красота на героизма и доброто. В този смисъл образът на дявола-изкусител е вечен и въпреки козметичните трансформации, които преживява заради социо-културни особености на времето, можем да твърдим, че ще продължим да изследваме този злодей и занапред.

Библиография

Аристотел 2016, Аристотел. Поетика, София: Изток-Запад, 2016.

Булгаков 2012, Булгаков, М. Майстора и Маргарита. Прев. Татяна Балова. София: Дамян Яков, 2012.

Нидърман 1998. Нидърман, А. Адвокат на дявола. София: Атика, 1998.

Стефанов 2007, Стефанов, В. Дяволът : Опити върху възмутителната история на злото. София: УИ „Св. Климент Охридски“, 2007.

Шекспир 1998, Уилям. Събрани съчинения Том 2. Прев. Валери Петров. София: „Захарий Стоянов“, 1998.

Benet, Stephen Vincent. The Devil and Daniel Webster. Project Gutenberg of Australia [прегледан на 10.11.2018] <http://gutenberg.net.au/ebooks06/0602901h.html>.

Potts, John Faulkner. The Swedenborg concordance. A complete work of reference to the theological writings of Emanuel Swedenborg. London, Swedenborg Society, 1888 [прегледан на 11.11.2018] <https://archive.org/stream/swedenborgconcor02pott/swedenborgconcor02pott_djvu.txt>.

Snyder, Blake. Save the Cat! : The Last Book on Screenwriting You’ll Ever Need, Michael Wiese Productions, 2005.

Wyman, Kelly J. (2016) “The Devil We Already Know: Medieval Representations of a Powerless Satan in Modern American Cinema,” Journal of Religion & Film: Vol. 8 : Iss. 3 , Article 7.