Речник на диалектната и остарялата лексика в белетристиката на Любен Каравелов (структура и перспективи) | Международен филологически форум
su.forum.students@gmail.comСп. "Филологически форум" - хуманитарно списание за млади изследователи на Факултета по славянски филологии е вече в CEEOL!

Речник на диалектната и остарялата лексика в белетристиката на Любен Каравелов (структура и перспективи)

Posted in: Библиотека, Езикови картини и тезауруси Started by

Речник на диалектната и остарялата лексика в белетристиката на Любен Каравелов (структура и перспективи)

Десислава Попова

Великотърновски университет „Св. св. Кирил и Методий”

 

Научното изследване констатира нуждата от речници, които да съберат и да съхранят лексикалния фонд на българския език от периода на Българското възраждане. В него се представят основните особености на създадения от нас речник върху езика от белетристиката на Любен Каравелов. Конкретно се изследва диалектната и остарялата лексика, която е ексцерпирана от Каравеловите повести и разкази. Посочват се предметът, обектът, методите на изследване, взетите решения върху конструкцията на речниковата и аудиторната рамка на подобен лексикографски труд.

Ключови думи: диалектни думи, остарели думи, речник, речников фонд, Л. Каравелов, белетристика.

The article present necessary of dictionary which are collect and safe lexical fond of Bulgarian language during the period of Bulgarian revival. Personate conception of creating by us a Luben Karavelov’s language dictionary. Research a dialect and old word, which are excerpted of investigated writer’s fiction in the article. Personate the subject, object, methods, decisions, auditory and structure dictionary entry of the scientific lexicographical research.

Key words: dialect words, old words, dictionary, lexical fond, Luben Karavelov, fiction.

В периода на Българското възраждане видни книжовници, писатели, публицисти, просветни и културни дейци оставят трайна следа с творчеството си. Между тях се открояват имената на: П. Р. Славейков, Г. С. Раковски, братя Миладинови, В. Друмев, Р. Жинзифов, Г. Пърличев, Л. Каравелов, К. Шапкарев и Хр. Ботев.

Л. Каравелов е пламенен и вдъхновен писател, публицист, поет и книжовник, който дава нов подем на българската литература, култура, история и език. За определяне на културната идентичност на българите от съществено значение е литературната дейност на писателят – „предначител” на българската художествена проза, както го нарича М. Арнаудов (Арнаудов 1972: 686). Въз основата на неговото художествено майсторство се създава белетристична традиция в българската литература, от която по-късно черпят опит писатели като И. Вазов, З. Стоянов, К. Величков, Т. Влайков, А. Константинов и др. (Радев 1997: 369).

Значението на речниците за националната култура може да се определи и като „паметник на лексиката”, и като начин за „пълното теоретично описване на езика” (Апресян 1974: 3). Съставянето на лексикографски труд върху езика на Л. Каравелов е една от стъпките за запазването лексикалния фонд от езика на Българското възраждането за бъдещите поколения. В настоящия доклад разкриваме спецификите на изготвения от нас речник на диалектните и остарели думи в белетристиката на Л. Каравелов.

За да се изгради концепция за подобен лексикографски труд, е необходимо да се почерпи от опита на други лексикографи. В българската лексикографска практика са известни три речника върху езика на отделен писател: „Речник на езика на Христо Ботев. Том 1: А – К” с автори С. Божков, З. Генадиева (1960); „Честотен речник на Вапцаровата поезия” с автори Г. Крилова, А. Азарова, Е. Захариевич, Е. Иванова, Е. Цуцкарьова, З. Шанова и М. Котова (1996); „Римно-комбинаторен речник на лириката на П. К. Яворов” с автори Е. Тодорова и Й. Трифонова (2000). Всеки от речниците е създаден с определена цел и това ги прави строго отличителни.

Учебната лексикография също допринася за моделите на изготвяне на подобен тип речник. С учебна цел са създадени още три речника (познати до момента): „Малък речник на редките и остарелите думи в българския език” (1999 г.) с автори П. Радева и Н. Радева; „Речник на трудните думи и изрази в литературата от 4 до 9 клас” (2000 г.) с автор В. Минчева; „Речник на непознатите думи в литературната класика” със съставител М. Гинев.

Целта на настоящата статия е теоретично да констатираме съставения от нас речник, в който е събрана диалектната, диалектната и остарялата и остарялата лексика [1], ексцерпирана от повестите и разказите на Л. Каравелов, които са написани и публикувани лично от писателя на български език, и да представим нов модел на речник върху език на автор. За подобен лексикографски труд са от значение целите на речника, аудиторната му рамка, обектът на изследване и предметът на изследване.

Целите на настоящия речник са да разкрие лексикалното (речниковото) богатство на белетристиката на Л. Каравелов (диалектните и остарелите думи); да помогне при проучването на лексикалните особености на езика през Възраждането; да илюстрира развоя и произхода на изследваната остаряла и диалектна лексика; да улесни възприемането на текстовете на писателя от съвременния читател, за когото създадените от Л. Каравелов белетристични творби се оказват трудноразбираеми; да подтикне съвременните лингвисти към изследването на лексиката в произведенията и на други писатели, творили през периода на Българското възраждане.

Предложеният от нас речник има широка аудиторна рамка. Той е предназначен както за читателите на Каравеловото творчество; така и за разнообразен кръг от учени, които са специалисти в областта на хуманитарните науки[2]  – основно лингвисти, историци, педагози.

Обектът на изследване на речника не е избран на случаен принцип. От богатото жанрово разнообразие в Каравеловата белетристика е систематизирана лексиката в повестите и разказите на писателя[3], които са създадени и издадени лично от Л. Каравелов на български език. Проучени са 23 на брой прозаични творби: „Българи от старо време”, „Слава”, „Стана”, „Стоян”, „Войвода”, „Маминото детенце”, „Прогресист”, „Извънреден родолюбец”, „Главчо”, „Хаджи Ничо”, „Богатият сиромах”, „Децата  не приличат на бащите си”. „Неда”, „Турски паша”, „Сирото семейство”, „Що е грях?”, „Ще ли им се върне?”, „Нено”, „Дончо”, „Мъченик”,  „Отмъщението”, „После отмъщението” и „Тука му е краят”.  Изключени се онези от тях, които са написани на сръбски език  („Крива ли е съдбата”, „Сока”, „Наказал я бог”, „Горчива съдба”), на руски език („Разказ на една няня”) и са преведени по-късно от други лица.

За съставянето на подобен лексикографски труд предметът на изследване е от съществено значение. В речника се проследяват само онези диалектни, остарели и диалектни думи, остарели думи, които са различни по форма и значение с оглед на лексикографски единици в съвременния български книжовен език. В състава на настоящия речник влизат следните типове думи:

Диалектните думи

Проследяват се общодиалектните думи (народните и простонародните[4]), тъй като Л. Каравелов не употребява лексика, характерна единствено в конкретен географски ареал. Тези думи могат да имат синоними в книжовния език или да бъдат тълкувани описателно. Те се отбелязват с бележка диал., напр. звя`кна удрям нещо така силно, че издава звек, звън; кабадайлъ`к надутост, напереност; кат етаж на сграда.

Важен факт от биографията на Л. Каравелов е този, че писателят по една или друга причина се свързва с народното поетично творчество, като съставя малка антология – „Нова песнопойка”[5]. Чрез тази своя дейност Л. Каравелов се запознава с диалектното лексикално разнообразие на българския език и го влага в повестите и разказите си. Трябва да посочим, че лексиката, която Л. Каравелов вмъква чрез откъсите от народните песни в своите повести и разкази, не е проучвана. Причината е, че не е изяснен въпросът доколко тези откъси от народни песни са авторски и съответно лексиката (диалектна и остаряла) в тях.

Остарели и диалектни думи

От ексцерпираната лексика се оформи специфична група от думи, които са едновременно и остарели, и диалектни. Те се отбелязват със стилистична бележка Остар. и диал. В състава ѝ се оформиха две подгрупи думи.

В първата влизат думи, които се срещат и в Речник на българския книжовен език том 1 – 14 със стилистична бележка остар, диал. Ние се водим от становището в речника, че това са „думи, които по-рано не са нарушавали нормата на книжовния език, а днес се употребяват в народните говори (заборавя вм. забравя)” (РБЕ Т. 1, с. 39). Примери за такъв тип лексеми от Каравеловите текстове са: бо`жек просяк, ерменли`я арменец, ка`баница връхна груба, селска дреха с качулка, обикн. без ръкави; ямурлук, наметало.

Във втората влизат остарели думи, които имат частична промяна във формата си и все още се пазят в диалектите под тази форма. За думите от тази подгрупа в края на речниковата статия е поставена остарялата форма, която е отбелязана в лексикографските трудове, например: папухчи`я България до началото на XX век – производител или търговец на папуци (Вид меки и шити на ръка като чехли кожени обувки с тънък ток); папукчия, аркада`шин другар, побратим; аркадаш, ингили`з/ингели`з/ингели`зин/ингли`з ингли`зкиня англичанин/англичанка, ингилиз.

Остарели думи

Остарелите думи са част от пасивния речников пласт. Традиционно в лингвистиката се разделят на две групи – архаизми и историзми – с  оглед на това дали съществуват, или не лексикални съответствия в съвременния български език.

В рамките на изготвения от нас речник и в настоящата научна статия се приема становището на В. Попова и това на Л. Крумова-Цветкова  (Попова 1978: 76) (Крумова-Цветкова 2013: 114), че архаизмите са понятия както с описателна, така и със синонимна дефиниция. Те се отбелязват със стилистична бележка остар. Примери за архаизми са: со пригласяне с равен, проточен глас, истинд к съдебен разпит, съдебно следствие, разпит, базергянл к търговия; базиргянлък’.

За историзми приемаме, че това са названия на понятия, свързани най-вече с управленческия апарат на Османската империя през периода на Българското възраждане. Те се представят описателно в речника и се отбелязват със стилистична бележка истор. Примери за историзми са: бе`й в Османската империя – титла на феодален владетел или на лице от благороден произход с висш военен чин и висок чиновнически пост; бег, билю`кбашия у нас през турското робство – чин на началник, комендант на войскова част в еничерския корпус, веки`лин през турско време у нас – лице, избрано от селяните, за да ги представлява пред властта.

За подобен лексикографски труд от съществено значение е структурата  на речниковата статия.

Следва се традиционната подредба на думите в лексикографските трудове – по азбучен ред във възходяща градация. Речниковата статия включва: заглавна дума с ударение; граматична характеристика; стилистична характеристика; произход на думата (като тя се изписва  на латиница, кирилица, гръцки или турски език); тълкуване от гледна точка на контекста, в който се среща думата; илюстративен материал (за него е използвано последното пълно издание на Л. Каравелов (не е издадено от самият Каравелов) с отговорен редактор Дочо Леков от 1984 г. (том I, II, III (1966) – Любен Каравелов. Събрани съчинения. Том 1 – 2. (1984), Том 3 (1966); данни, откъде са извлечени съвременният контекст и оригиналният контекст. Където е необходимо, са представени и формите на думите от оригиналното издание на повестите и разказите, издадени и отпечатани от Л. Каравелов в „Свобода”, „Независимост” и „Знание“, Л. Каравелов „Разкази из българския живот” (1878 г.).

Примерни за речниковите статии на диалектните, диалектните и остарелите думи и остарелите думи са:

  1. зехтинли`йка ж. Диал. Кърпа за главата в жълтозелен цвят. …ще да я накарам да хвърли старата си зехтинлийка, която, както ми се чини, тя носи още от моето рождение. („Българи от старо време”, Съч. Т. I 1984, с. 145; „Свобода” 1872, бр. 45, с. 357)
  2. конто`ш м. Остар. (тур през. перс. kontoş). Къса до пояса горна връхна дреха, подплатена с кожи, която се е носела в миналото. Контошът й беше от черна зеленикава чоха и беше подплатен с лесици… („Войвода”, Съч. Т. I 1984, с. 220; „Свобода” 1870, бр. 50, с. 395) (контошътъ)
  3. папухчи`я м. Остар. и диал. (тур. papuççu). В България до началото на XX век – производител или търговец на папуци (Вид меки и шити на ръка като чехли кожени обувки с тънък ток); папукчия. В Свищов ме зема един папухчия, който беше твърде добър човек; но имаше жена, която беше по-зла от чумата. („Мъченик”, Съч. Т. II 1984, с. 42; „Свобода” 1870, бр. 27, с. 212)

Настоящото научно изложение предлага модел за речник, който до момента не е създаван, върху езика на конкретен писател. Показва се как може да се събере и съхрани лексика от художествените произведения, която е с ограничена употреба (диалектна) и е от пасивния речников пласт (остаряла), за идните поколения чрез създаването на лексикографски труд – речник. Една от идеите на статията е да подтикне и други изследвачи към проучване на лексикалното богатство и граматичната система на езика през Българското възраждане въз основа на събиране и класифициране на думи не само от Каравеловите повести и разкази, но и от текстовете на П. Р. Славейков, Г. С. Раковски, В. Друмев, Р. Жинзифов, Г. Пърличев, К. Шапкарев и Хр. Ботев.

Библиография

Апресян 1974: Апресян, Ю. Лексическая семантика. Синонимические средства языка. М., 1974.

Арнаудов 1964: Арнаудов, М. Любен Каравелов. Живот, дело, епоха. С., 1964.

БЕР 1 – БЕР 7: Български етимологичен речник. Т. I (1971 г.) – Т. VII  (2010 г.). С., БАН, 1971 – 2010.

Божилова 2002: Божилова, М. Лексикографско представяне на език на автор (писател, поет, публицист). – В: Проблеми на българската лексикология, фразеология и лексикография: Българско езикознание. Т. III., 2002.

Божков, Генадиева 1960: Божков, С., З. Генадиева. Речник на езика на Христо Ботев. Т. I. А-К, 1960.

Геров РБЕ I – Геров РБЕ VI (допълнение): Речник на българския език на Найден Геров. Т. I: А – Д (1895 г) – Т. VI (1914 г.) (допълнение).

Гинев: Гинев, М. Речник на непознатите думи в литературната класика. http://www.petkorosen.com/Nepoznatite%20dumi.pdf (октомври 2015 г.).

Иванова-Мирчева 1957: Иванова-Мирчева, Д. Народно-разговорната лексика в творчеството на Пенчо Славейков. – В:  ИИБЕ, кн. V, 1957.

Каравелов 1869: Каравелов, Л. За езикът. – В-к Свобода, 1869, брой 16.

Каравелов 1878: Каравелов, Л. Разкази из българския живот. Изд. Георги К. Момчов, 1878.

Каравелов 2006: Каравелов, Л. Нова песнопойка. Народни песни и стихотворения. Съст. Любен Каравелов. Под редакцията на Тодор Моллов. Варна: LiterNet, 2006 //http:liternet.bg/folklor/sbornici/karavelov/content.htm (август 2015 г.).

Крилова, Азарова, Захариевич, Иванова, Цуцкарьова, Шанова, Котова 1966: Крилова, Г. В., Ал. А. Азарова, Е. А. Захаревич, Е. Ю. Иванова, Е. Вл. Цуцкарьова, З. К. Шанова, М. Ю. Котова. Честотен речник на Вапцаровата поезия. Велико Търново, 1966.

Крумова-Цветкова 2013: Крумова-Цветкова, Л. Българска лексикология и фразеология. Том I. Изд. БАН. С., 2013.

Леков 1965: Леков, Д. Любен Каравелов. Събрани съчинения. Том III. С., 1966.

Леков 1984 – 1992: Леков, Д. Любен Каравелов. Събрани съчинения. Том 1 – 12. С., 1984 – 1992.

Македонска 1988: Македонска, Ц. 11 века… разказ за българския ни език. С., 1988.

Минчева 2000: Минчева, В. Речник на трудните думи и изрази в литературата от 4 до 9 клас. С., 2000.

Попова 1978: Попова, В. Видове архаизми в българския книжовен език. – Във: Въпроси на българската лексикология. С., 1978.

Радева, Радева 1999: Радева, П., Н. Радева. Малък речник на редките и остарелите думи в българския език. Велико Търново, 1999.

РБЕ I – РБЕ XIV: Речник на българския език. Т. I (1970 г.) – Т. XIV (2012 г.) С., БАН, 1970 – 2012.

РРОДД 1998: Речник на редки, остарели и диалектни думи в литературата ни от XIX и XX век.  Ред. С. Илчев. С., 1998.

РЧД 2012: Речник на чуждите думи в българския език. Отг. ред. Е. Пернишка. С., 2012.

Тодорова, Трифонова 2000: Тодорова, Е., Й. Трифонова. Римно-комбинаторен речник на лириката на П. К. Яворов. С., 2000.

Чернокожев 1995: Чернокожев, Н. Любен Каравелов и българското възрожденско време.  С., 1995.

Вестници и списания:

В-к Свобода, бр. 20 – 31, 22 март – 27 юни 1870 г.

В-к Свобода, бр. 35 – 52, 12 февруари – 10 юни 1872 г.

В-к Свобода, бр. 48 – 52, 4 ноември – 10 декември 1870 г.

В-к Свобода, бр. 5 – 12, 29 юли – 16 септември 1872 г.

В-к Свобода, бр. 7 – 8, 17 декември – 24 декември 1869 г.

В-к Независимост, бр. 23 – 37, 23 февруари – 2 юни 1873 г.

Сп. Знание, кн. 11 – 17, 15 юни – 15 септември 1875 г.

[1] Изследват се само думите, които се различават изцяло по форма и семантика от тези в книжовния език.

[2] Под словосъчетанието „специалисти в областта на хуманитарните науки” обобщаваме специалисти историци, които се занимават с периода на Българското възраждане; историци на езика; лексикографи; диалектолози; лексиколози; литератори; педагози в областта на литературното и езиковото образование.

[3] За назоваването на Каравеловите повести и разкази използваме и словосъчетанията „белетристични творби” или „белетристични текстове”, тъй като при някои от тях разграничаването им по обем остава неясно (Вж. Чернокожев 1995, с. 9-20).

[4]  Ц. Македонска определя простонародните  като „народно-разговорни”, а Д. Иванова-Мирчева – разговорни, затова се включват и те (Македонска 1988; Иванова-Мирчева 1957).

[5] Тя е разделена в две части: „Народни песни” (Л. Каравелов 2006: 3-47) и „Стихотворения” (Л. Каравелов 2006: 52-106) (Моллов 2006). На базата на песенното българско наследство Л. Каравелов съставя свои песни и представя творчеството на други свои съвременници (Хр. Ботев, С. Стамболов и И. Вазов) (раздел „Стихотворения”), като в същото време събира и отпечатва народни песни (раздел „Народни песни”).

За автора

Десислава Янкова Попова е отчислен докторант в катедра „Съвременен български език”, Филологически факултет, ВТУ „Св. св. Кирил и Методий”, Велико Търново, България. Научните й интереси са в областта на лексикологията, лексикографията, стилистиката, диалектологията, лингвокултурологията.

Е-mail: desislava_popova@abv.bg