Бял е този петък тринайсети.
Уплахата е в погледите на всеки.
Кажете ни, че е лъжа!
Слънцето безметежно отдъхва.
В паниката на хората
се крие усмивката му
пареща, но тъй приветлива.
Душите ни се развличат
от смеха пред затишието на века.
А земята диша и кашля.
Хората ридаят безспирно
зад белите си
скъпи медицински маски,
носещи им надежда за живот,
онзи живот, за който милеят.
По улиците плачат
и не гледат никого в очите,
хем безчувствено,
хем със страх в сърцата.
И стискат ли, стискат
няколко хляба в ръце,

бленуват за бъдеще,
и млади, и стари.
А поколенията вечер
не за филм се събират,
забавна история или празник,
а за поредната тв емисия,
която се излъчва
на малкия екран.
Там са всички големи мравки,
които говорят и спорят
по този световен проблем.
Говорят за защитата
на нашата велика колония.
Всеки се чуди на кого да вярва.
А някои от нас,
хванати в капана на врага,
на километри от дома,
слушат притихнали,
с въпроси в устата,
със страх в гърлата,
гледайки смъртта в очите.

Мона Вълкова е родена на 29 ноември 2000 г. в гр. Видин. Пише първите си стихотворения още на 9-годишна възраст. Следват периодични прекъсвания. През 2019 г. завършва Професионална гимназия „Проф. д-р Асен Златаров“, специалност „Икономика и мениджмънт“ във Видин. Многобройните ѝ участия в олимпиади по икономика ѝ дават да разбере, че това не е нейното призвание. Всестранно развита личност е. Обича постоянно да се занимава с различни дейности – кара лонгборд, свири на укулеле, чете книги, рисува. Единствената дейност, която никога не ѝ омръзва, е писането. В момента учи българска филология в СУ „Св. Климент Охридски“. Поддържа страницата си във фейсбук “7без15”, където качва свои стихове. Готви следващи проекти.

e-mail: monavulkova@gmail.com