Александър Христов
ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“

Панайотова, Камелия. Човекът, който си тръгва. София: „Арс“, 2021 г., 54 с.

През последните месеци се появиха редица стойностни дебютни поетически книги. Издателската група на „Арс“ и Scribens е отговорна за немалка част от тях. Отговорна е и за появата на „Човекът, който си тръгва“ (редактор е Валентин Дишев, художественото оформление е на Анна Лазарова). „Човекът, който си тръгва“ (2021) на Камелия Панайотова се откроява с прецизност при композиционните решения, със стиловата си монолитност и тематичната си единност.

Стихотворенията, поместени в книгата, са неозаглавени. Включени са в три цикъла (всеки от които съдържа по 11 текста): „Не е тъга, разбира се“, „А дядо много вярва в залеза“, „Животът упорито изоставаше“. Читателят е „свидетел“ на разделянето на тъгата от нейното отсъствие, на непреодолимата загуба от вярата и миналото, които остават, на статичната ни представа за живота от динамиката на живеенето. Разделянето им е само условно, тъй като е въведено така, че да се възприема едновременно като преживяване и като осъзнаване, което „струва двойно“. Осъзнава се, че и думите „пробождат“, че нищо не е изолирано и не приключва в момента, в който се случи, тъй като не е безответно, че от следобеда и залеза до тъмнината стои само едно премигване, че има надредни правила, които не зависят от нас, че приемането на обстоятелствата не означава задължително, че човек се примирява, а само че възприема по-ясно, че всичко, което не определяме ние и по навик смятаме, че ни разделя, всъщност ни обединява поради собствената си природа, че нищото и безсмислието понякога обземат, но и че не всичко се окончава в „невярващо нещастие“, че съществува „крехката наслада, // че си жив // за съвсем малко“, че обикновеното има какво да ни научи („аз и незначителната ми тъга // по онова, което никога // не би се сбъднало“), че всичко има своя ритъм.

Аз бих решила, че името ти има този ритъм
на нещо отминаващо, на нещо спряло само
колкото да пренощува днес и да си иде.

Динамиката в „Човекът, който си тръгва“ произтича и от подреждането на емоционалния и идейния свят, от стремежа да се постигне и баланс изобщо, но и от контраста между тръгването и оставането. Контрастът прониква и там, където не е заявен. Личи отчасти дори и при надсловите на циклите. Всъщност циклите взаимодействат помежду си по поне три начина: диалогизират – на принципа на негласния отговор, разграничават се – заради ненатрапчивата промяна в ракурса, дописват се – чрез връщането към по-рано поставен смислов акцент. Извън циклите остават четири стихотворения, които функционират като две огледални една спрямо друга рамки: първото и последното по страниците на книгата; и двете миниатюри, поставени върху „крилата“ (подгъвите) на кориците.

Първият поетически текст очертава посоката, като маркира засилената роля, която играе сетивността, а тематично ни изправя пред неотменимото и пред обичайното (изтъкало животите ни), предоставя възможност за разчитане на знаците, открива просъществуването в докосването – признак, който сякаш само външно разделя живия от неживите. Последното произведение завършва с обръщането към очакваното, което също изчезва, към утрешното, което предстои, за да ги отхвърли като оправдания, за да се прекъсне движението в кръг. Завръщането и дотук, до финала, многократно е представяно като невъзможно, тъй като никога не довежда обратно загубеното. Завърналото се никога не е същото като напусналото ни. А в края на третия цикъл вече четем:

Едно съвсем естествено завръщане
към изначалната идея на живота –

да бъдеш дом за себе си,
без да е нужно да се връщаш
повече.

Различно рамкират двете миниатюри (от „вътрешната страна“ на кориците). Те могат да бъдат четени като предисловие и епилог не само заради местата, на които се намират. Единствено те са и изцяло безсюжетни (доколкото „разказното“ се проявява с различен интензитет и на места само набелязва, скицира, щрихова). Отличават се не толкова заради формата и краткостта си, колкото заради идейната си концентрация, обобщителния тон. Така книгата се оказва „затворена“ между осъзнаването, че умелото писане е „порив на съмнението, // че съществуваш“ и питането:

От какво е направен
този свят,
щом се побира целият
в една дума?

„Човекът, който си тръгва“ дължи единността си не само на двете рамки, но и на подбора и подредбата, на липсата както на излишни (спрямо единното цяло) текстове, така и на твърде резки преходи. Само на пръв поглед поантите прекъсват постъпателния ход, заложен още при заглавието на книгата. Постъпателният ход е преди всичко следствие от внимателната работа по ръкописа, от изказа, от въпросите, които служат като ориентири, а по принцип – съпровождат всяко истинско и истинно вникване в същностното. Не се откриват нито еднообразни идейни дублирания при иначе близките тематично произведения, нито ескалиране заради ефектност, нито преекспониране на чувствеността – дори и тогава, когато се отнасят до усещането за безсилие или до загубата и смъртта. „Човекът, който си тръгва“ не е и резигнация, движение към предизвестен край, а порив на приемане, взаимност, състрадание – за всеки, който напуска, както и за всеки, който остава, за да отпътува на свой ред, макар и понякога само навътре в себе си или в ритъма на обикновеното, ежедневното, тривиалното:

 

с такива тривиалности усещам, че спасявам
малкото, което ми остава от самата себе си.

 

Спасението е упование, „всичко е изпепеляване“, търсенето на всевечна сигурност е отменено, тъй като е непостижимо. Категоричните „твърдения“ произтичат от „пулса“ на книгата и се отразяват едно върху друго: илюзията за бъдеще е празна, неподвижността – оправдание, „невъзможността за действие“ – опит, а сбогуването остава невъзможно, „защото вечността е по-голяма // от раздялата със тялото“. С натрупването на моменти от рода на цитираните и перифразираните органично се достига и обобщения като:

някой е държал нечия чужда ръка
(в това докосване се крие
цялата загадка на човечеството).

 

Както се долавя, обикновеното действие се отнася към надредното, всеобщото. Така, ако се фокусираме при прочит само върху „умозаключенията“, рискуваме да не забележим, че постигнатото чрез стила, превърнатото в поетика на „Човекът, който си тръгва“ произтича от непрекъснатия диалог между моментно и присъщо, мигновено и изначално, ежедневно и изконно, между множеството варианти на тръгването и на оставането (на човека, но и на черта на личността, на идея или представа, на тъгата или меланхолията, на живота от неговото собствено движение, когато е погълнат от загубата, на умирането, когато смъртта настъпи, но и на щастието, когато тъгата си е заминала).

Предстои да видим към какви въпроси и „загадки“ ще се насочи втората книга на Камелия Панайотова, след като дебютната заявява, че има защо да очакваме достойно продължение.