„КЪЩА ОТ БУКВИ“: ДУМИ, ДОМОВЕ И СВЕТОВЕ

РЕЦЕНЗИЯ[1]

Надежда Стоянова

Софийски университет „Св. Климент Охридски“ (България)

A HOUSE OF LETTERS: WORDS, HOMES, AND WORLDS

Nadezhda Stoyanova

Sofia University  St. Kliment Ohridski (Bulgaria)

Монографията „Кръгът „Стрелец“ и идеята за родното“ (2010) на Иван Христов е една от онези приносни книги, които имат силата да моделират дълготрайно представата за своя автор и за неговата дейност. Самият Иван Христов обаче също има заслуги за изграждането на тази представа, тъй като през годините след това със завидна изследователска преданост той доразгръща своите наблюдения върху междувоенната българска литература, върху ролята и значимостта на литературния кръг „Стрелец“, а свидетелство за това са както неговите научни статии,[2] така и втората му монография „Българският литературен модернизъм. Проблемът за времето и идентичността“ (2022). През 2024 г. обаче Иван Христов изненада своите читатели с нова книга, с която напомни, че той е и есеист и оперативен критик с лек стил и ефектна фраза, в която се разчита и поетическа интуиция, и музикален нюх и която е разпознаваема още от хубавото заглавие на изданието – „Къща от букви“.

Книгата съдържа есета, рецензии и интервюта, публикувани в периода от 2005 до 2020 г. Както авторът отбелязва в предговора, на пръв поглед текстовете изглеждат разнолики, но и аз като него съм на мнение, че това е само привидно впечатление, породено от жанровата им разнородност и времева отдалеченост. Иван Христов определя като спояващ елемент личния характер на отделните публикации, а в следващите страници ще опитам да откроя още няколко аспекта, които придават единност на  изданието.

На първо място това е заглавието, което подсказва вътрешната съгласуваност и постройка на книгата. „Къщата от букви“ не може да бъде конструкция от винаги вече готови значения, които биха направили познанието ни за света тавтологично. Напротив – буквите всеки път могат по различен начин да се съчетават, за да строят нови и различни значения. Затова и заглавието говори за възможностите да се създава смисъл, който да превръща къщата в дом, в лично пространство, което осмисля битието. Така насловът „къща от букви“ може да се разчита като открита възможност да обитаваме езика и неговия смисъл.

Думите, от своя страна, в тази непрестанно пренареждаща се къща могат да се превръщат в стени, които да съхраняват в настоящето субекта от попълзновенията на клишето, на масовата култура, на различните ни поведенчески стереотипи. Това са стени от думи, но извадени не от ежедневната ни реч, а от литературния текст, защото съхраняването на човешкото през литературата и в частност през поезията е един от големите залози на книгата на Иван Христов. И макар в „Къща от букви“ да се откроява авторовият глас през различни фигури –  на поета, фланьора, музиканта, читателя, на организатора на обществени събития, обединяваща за всички тях е пристрастността на гласа, неговата категоричност и директност в отстояването на културните каузи и най-вече неговата романтическа преданост на поезията.

Общ фокус за книгата е и желанието на автора да разчертава пространството и да задава опорните точки на културната география на София, на България, на Балканите като част от културната география на Европа и света. В първата си част тази книга изоставя добре познатите траектории на културната карта на миналото, за да ни напомни за съвременните софийски топоси – книжарници, кафенета и за площада „Славейков“. Авторът вижда тези места като оазиси, които могат да предложат гостоприемство, приятелство, уют на читателите в диахронен план – чрез книгите, но и в синхронен – чрез възможността за среща с хората, които споделят общи четива. Есетата за софийските топоси са писани още през 2005 година, но в по-късните интервюта на Иван Христов по повод фестивала „София: Поетики“ се открива сходно отношение към културното пространство на града, защото в тях се изразява желанието София и България да се превърнат в гостоприемно средище за споделен разговор за съвременната поезия, което да е видимо и на картата на Европа. Така културната карта всъщност се превръща в културна мрежа, събираща не толкова и не само различни книги и текстове, а най-вече поетически съдби и олитературени житейски истории.

За да разчертаеш пространството обаче, трябва да го изминеш. Затова и „Къща от букви“ е книга за пътуването – из града София и градовете на света, из Балканите и Америките; книга и на почит към болките на човеците по света, а добър пример за това се явява посветеното на войната кратко есе „Косово“[3].  Пътуването има много посоки и различни мотиви, но нито един от тях не е свързан с бягството, защото няма бягство от себе си, няма бягство от драмата с близкия човек, а единственото решение е вглеждане в себе си и в него – решение, което най-вече принадлежи на поезията. В коментар от рецензията за книгата на Галина Николова „Азбука на завръщането“ Иван Христов обобщава важна и за собствените му текстове идея: „Ако емигрираме от мястото, хората и дори езика, дали ще успеем да емигрираме от тъгите си, от миналото си, от страховете си, от нашата история? Така, колкото повече куфарите ни олекват, обратнопропорционално на гравитацията ние натежаваме. Пълним се с опит, знание, познание, бегъл смисъл, черна мъгла.“ (с. 121).

„Къща от букви“ събира още текстове на пътувания до и между човеците – това са истории за приближаване до хора, предали своята аура на топосите, които обитават – Дьорд Сонди, Бояна Петрова; до приятелите поети, които със своята емоционална отзивчивост се превръщат в своеобразни домове – Пенка Ватова, Владимир Левчев, Едвин Сугарев и др.; до авторите, които се появяват през творбите си, но и през личните си пристрастия към поетики и към места по световната карта.

„Къща от букви“ е и книга, която събира и сговаря различни прочетени текстове. Но изборът на рецензирани издания също е симптоматичен – „Родина“ на Едвин Сугарев, „Кой сънува моя живот“ на Владимир Левчев, „Кого живея“ на Костас Монтис, „Кристо и свободната любов“ на Георги Тенев, „Азбука на завръщането“ на Галина Николова и др. Преобладаващо това са книги за разкъсването на света между родното и световното, между Балканите и Америка – два свята, служещи като двойни огледала, като увеличителни стъкла, които не замъгляват, а правят още по-видими белезите, болките, емоционалните товари, които ни съпътстват. Читателят, запознат със споменатата вече първа монография на Иван Христов, веднага ще открие отглас от онова сложно и нееднопластово осмисляне на родното, което предлага българската междувоенна мисъл и в частност авторите от кръга „Стрелец“. Като един съвременен „стрелец“ Иван Христов вижда езика, литературата, културата като моста между балканското (не толкова славянското както е при „стрелците“) и световното, като пътя от балканското към световното, но най-вече като онази нишка, която съшива разпиляващия се отделен субект, положен в междината на времената и пространствата, между наследените травми на източното битие и изкусителните мечти и утопии за Запада. В рецензията за книгата на Едвин Сугарев „Родина“ Иван Христов прави следния проницателен коментар, който може да се каже, че идейно обединява и част от собствените му текстове в „Къща от букви“: „Тук става въпрос за разбирането на Родината като дълбока рана, като кош­мар, предизвикан от късните ни европейски бълнувания, като взаимно вричане. Стихосбирката прави един опит да говори за „род­ното“, като пренебрегва географските му измерения и се насочва към траекториите на духа и разяждащата съвест.“ (с. 83).

И не на последно място, макар и тези текстове да са писани в различни години, в тях се открива стилистичната яснота и поетическата находчивост на автора (както свидетелстват и приведените по-горе цитати). Езикът на Иван Христов, не само в лириката, но и в критическите му текстове, особено в ранните, гравитира към метафората и алегорията, чрез които фактологията и конкретиката изкристализират в идея, която като обърнато огледало очуднява света и превръща градовете в природи, а природите в градове; родината в свят и света в родина. За мен, познавайки добре двете по-късни монографии и академичния стил на автора, ранните есета и рецензиите са личното ми откритие в „Къща от букви“, защото в тях виждам свежото младежко осмеляване и желание с един щрих, с една метафора, с един образ да се създаде цяла картина за света; картина, освободена от тежестта на всички уговорки, които постепенно, с придобития опит, неизбежно започват да претрупват мисълта и фразите ни. В тези жестове и създадените от тях картини на света има неочакваност, мъдрост, дълбочина, защото те не са проява на случайност, на наивност или на излишен ексцентризъм, а защото, бих си позволила да кажа, са израз на онова, което наричаме талант и артистизъм. Затова и запланувана като своеобразна равносметка, книгата „Къща от букви“ не рисува с излишен патос фигурата на своя автор, а го представя като критик, който с културна възприемчивост и прозорливост скицира „къщите“, но и рисува „домовете“ и световете на нашето литературно настояще.

 

[1] Христов, Иван. Къща от букви. София: Парадокс, 2024. Текстът е четен на представянето на книгата на 12 февруари 2025 г. в Американския център на Столична библиотека, София.

[2] Вж. статиите „Българският литературен модернизъм – родно и женско“ (Христов 2011); „Дебатът „Стрелец“ – Лилиев и въпросът за края на българския символизъм“ (Христов 2012); „Сирак Скитник и Аладиновата лампа“ (Христов 2013); „Кръгът „Стрелец“: памет и идентичност“ (Христов 2014); „Концепцията за време и идентичност на кръга „Стрелец“ (Христов 2014); „Крехка ваза от най-чист алабастър – женската тема в българската литература между двете световни войни“ (Христов 2015).

[3] Есето е публикувано за първи път в сп. „Филологически форум“ (вж. Христов 2018).

ЦИТИРАНА ЛИТЕРАТУРА

Христов 2010: Христов, Иван. Кръгът „Стрелец“ и идеята за родното. София: Карина М, 2010.

Христов 2011: Христов, И. Българският литературен модернизъм – родно и женско. – В: Маргиналното за/в литературата. София: ИЦ „Боян Пенев“, 2011, 313–324.

Христов 2012: Христов, И. Дебатът „Стрелец” – Лилиев и въпросът за края на българския символизъм. – В: Литературознанието като отговорност. Сборник в чест на 60-год. на Рая Кунчева, Пловдив: Контекст, 2012, 180–190.

Христов 2013: Христов, И. Сирак Скитник и Аладиновата лампа. – В:  130 години от рождението на Сирак Скитник. Благоевград: Филологически факултет на ЮЗУ „Неофит Рилски”, 2013.

Христов 2014: Христов, И. Кръгът „Стрелец”: памет и идентичност. – В:  Езици на паметта в литературния текст. Велико Търново: Фабер, 167–174.

Христов 2014: Христов, И. Концепцията за време и идентичност на кръга „Стрелец”. – В:  Българско и модерно (към изучаването на новата българска литература). София: ИЦ „Боян Пенев“, 2014, 267–276.

Христов 2015: Христов, И. Крехка ваза от най-чист алабастър – женската тема в българската литература между двете световни войни. – Библиотека, 1/2015, 84–92.

Христов 2018: Христов, И. Косово. – Филологически форум,1(7)/ 2018, 165–166. [прегледан 10.02.2025.] <https://philol-forum.uni-sofia.bg/portfolio-item/br-7/ >

Христов 2022: Христов, И. Българският модернизъм. Проблемът за времето и идентичността. София: ИЦ „Боян Пенев“, 2022.

Христов 2024: Христов, И. Къща от букви. София: Парадокс, 2024.

За автора

E-mail: nadezhdaas@uni-sofia.bg

© Надежда Стоянова

_________________________________________________________________________________________

© Събитие и текст. Поредица към сп. “Филологически форум”, No 2, 08.06.2025 г.