Даниел Асенов
Софийски университет „Св. Климент Охридски“, България
Опит за реконструкция на любовта през Ренесанса според новелата за Гризелда в „Декамерон“ на Джовани Бокачо
Средновековната култура е тясно обвързана със системата на феодализма. Сеньорно-васалните отношения стават водещи във всички важни сфери на живота – политическа, социална, икономическа, военна. Този модел ще бъде трайно изповядван и в поетиката на късната средновековна литература. Това се забелязва особено в епически творби като „Песен за Роланд“ и „Поема за моя Сид“, докато в лирическите жанрове тези отношения са частично видоизменени вследствие на куртоазната култура и техническото стихотворно майсторство на трубадурите. Темата за любовта тук е шаблонна – тя е асиметрична, еднопосочна (винаги от васалното, мъжа, към сеньорното, жената), неосъществима и прелюбодейна. Почти няма емоционална уплътненост, всичко е проява на афект. С възникването на първите ренесансови тенденции и творци тази тема ще претърпи трансформации под влиянието и на философията на новото течение – на хуманизма.
В едно от най-известните си произведения Джовани Бокачо представя една такава любов, но в много отношения тотално преобърната спрямо сеньорно-васалния модел. В последната новела от Бокачовия magnum opus „Декамерон“ разказвачът Дионео (а може би и самият Бокачо чрез него) ни казва, че героят му първоначално не смятал да се ожени, за което трябвало да се смята за разумен мъж (Бокачо 1970: 827 – 838). Важно тук е определението „разумен“, което не се схваща в просвещенския му смисъл, а по-скоро се обвързва именно с любовта – тя е проява на разум, а не на чувство, като каквото започва да се разглежда повече през Романтизма. Благородникът Гуалтиери е притиснат от своите васали да се ожени, но успява да тушира натиска и заявява, че женитбата ще е по негови условия и ако бракът му е неуспешен, васалите няма от какво да се оплакват. По този начин сватбата, а с това и любовта, е видяна през призмата на социополитическото, защото водещо за нея тук е продължаването на рода и запазването на отношенията васал-сеньор. Гуалтиери избира за своя жена селянката Гризелда и изисква от нея да бъде послушна и да му угажда за всичко, което той пожелае– условие, което тя приема. Любовта между двамата изглежда сякаш принизена до едно сеньорно-васално равнище. Както един сеньор разполага със своя васал, както сметне за добре, получава данъци от него, васалът е длъжен да му праща войска в случай на война и др., така разполага и Гуалтиери със своята жена. Макар текстът да не разкрива много примери за това, достатъчни са изтезанията, на които той я подлага.
Ако задълбочим прочита си обаче, ще открием, че Гризелда е представена като амбивалентна величина в тази йерархизирана любов. Героите на Бокачо са силно индивидуализирани и това е част от „новото“ в неговите новели. Той постига тази индивидуализация чрез похвата на косвената самохарактеристика – неговите персонажи се показват не чрез действията си, а чрез начина си на самоизразяване и Гризелда е част от тази парадигма (Бицили 1994: 55). След като заживява в двореца, разказвачът ни казва, че тя се държи като благородник и всички я обикват заради нейната доброта и добрите ѝ обноски. И точно това нейно поведение ще бъде нишката на Ариадна при изкореняването на йерархизираната любов. Макар да се промъкват признаци на чупливост, когато Гуалтиери съобщава за намерението си да я замени, тя устоява и на това, дори проявява немислим кураж с молбата си да ѝ бъде дадена риза, за да може поне да запази част от „девствеността“, с която е напуснала селския живот. Не след дълго Гуалтиери я извиква, но този път в ролята на прислужница – показателен акт, че един сеньор не може без своите васали. На едно по-дълбоко психологическо ниво би могло да се забележи, че той има нужда от нея не за да задоволи своето его на сеньор, а в съвсем ежедневен смисъл – защото има нужда от човек, който да поддържа бита му – да подрежда стаята, къщата. Психологическата нишка се промъква чрез това, че чрез Гризела Гуалтиери запазва реда в съзнанието и живота си. Сякаш осъзнал именно това накрая, той се смилява над нея и ѝ разкрива цялата мотивация на действията си – а именно, недоверието към жените и тяхната вярност. Гризелда му прощава и двамата отново заживяват заедно със своите деца.
В заключение можем да кажем, че сеньорно-васалната любов между Гуалтиери и Гризелда се развива в две посоки – едната ни показва движението в ума на Гуалтиери и неговите жестоки действия за тестване на верността на съпругата, докато другата ни показва Гризелда, която със своята „селска“ мъдрост и трудолюбие остава безмълвна, невъзмутима пред лицето на ужаса и приема стоически обстоятелствата, за да успее накрая да снеме йерархиите и да „управлява“ сърцето на царските палати. В духа на Ренесанса ще бъде по-правдоподобно да определим Гуалтиери като мъдрия герой (Шекспир е посветил цяла пиеса на това, как да направим съпругата си вярна). Но Гризелда е персонаж, който изпреварва времето си, защото в него са се промъкнали дълбоки психологически модели, чрез които любовта е дейерархизирана и се превръща в отношения на взаимно разбиране, усещане и – какъвто е и първоначалният подтик на васалите – съюз. Брачен съюз, но не само това – съюз на съзнанието и на живота на двамата души.
Библиография
Бицили 1994: Бицили, П. Европейската култура и Ренесансът. Прев. П. Кънева. София: Анубис, 1994.
Бокачо 1970: Бокачо, Дж. Декамерон. Прев. Н. Иванов. София: Народна култура, 1970.
За автора
Даниел Асенов е на 22 г., от с. Равда. Завършил е ППМГ „Акад. Никола Обрешков“, гр. Бургас. Въпреки ранните си интереси към математиката, която би му помогнала в областта на лингвистиката, вътрешното усещане го насочва повече към литературата и литературната наука.
© Даниел Асенов
Дата на публикация на статията: 26.09.2022 г.
__________________________________________________________________
© Международен филологически форум. Поредица към сп. “Филологически форум”, No 11, 2022
София: Факултет по славянски филологии, ISSN 2535-1354
