Михаела Илиева
ВТУ “Св. св. Кирил и Методий”

Фадел, Морис. Детективи, разузнавачи: Студена война: Криминалната и шпионска литература в сравнителна перспектива. София: Нов български университет, 2021, 208 с.  

     „Детективи, разузнавачи: Студена война: Криминалната и шпионска литература в сравнителна перспектива” на Морис Фадел (изд. на Нов български университет, 2021 г.) е поредният фрагмент от пъзела, наречен „Литературата на НРБ” – книгата е част от едноименната поредица на департамент „Нова българистика”[1].

Излизането на монографията сякаш не може да намери по-подходящ момент – ключова дума за социалистическия шпионски роман, маскиран като криминален[2], е конспирацията. Дума, ключова и днес, особено през последните две години. Основният предмет на изследването е криминалният жанр и неговият вариант в НРБ, а текстът е резултат от няколкогодишни занимания на автора с темата. Книгата е разделена на четири главни части (с тематични глави), три от които се съсредоточават върху (не)осъществяването на криминалния роман в българската социалистическа литература.

Опирайки се на основни литературоведски изследвания на детективския жанр и на криминалната литература (З. Кракауер, Ж. Дюбоа, Т. Нарсежак, Д. Ф. Бел, К. Гинсбург, Л. Болтански) и сравнявайки представителите на жанра от различните традиции – англоезична и френскоезична (Едгар Алън По, Артър Конан Дойл, Агата Кристи и Жорж Сименон), Фадел проследява особеностите на класическата криминална история, като детайлно подплатява изследването с различни аналитични гледни точки – културологични, литературно-теоретични, лингвистични (структуралистични). Във втората част на книгата говоренето за жанра е най-вече през призмата на политическото и идеологическото, а и няма как иначе – единствено правилният метод за художествено творчество в НРБ е социалистическият реализъм. Българския вариант на социалистическия реализъм Едвард Можейко определя като най-консервативен и догматичен, точно копие на съветския[3].  В критически оценки от периода можем да срещнем твърдението, че някои произведения (соцреалистически некоректни) отразяват „като в криво огледало” социалистическата действителност. А дали кривото огледало не е самият метод на социалистическия реализъм, който изкривява действителността, нагажда я според конюнктурата? Кривото огледало е вече счупено от пукнатините в канона – алтернативните творби, но за да подредим нашата литература от периода, за да я огледаме добре, а и преди да се погледнем в чуждите огледала, е необходимо да залепим, възстановим частите. В този смисъл книгата на Фадел е важно парче от счупеното вече криво огледало на литературата на НРБ.

Криминалният жанр в същността си е потенциално алтернативен, има опасност да отрази социалистическата действителност накриво, както и Фадел уточнява: „Криминалният разказ е идеологически невъзможен[4] (социализмът се стреми да е най-справедливото общество, ето защо там престъпността е случайно и периферно явление)”[5]. Затова и от всички варианти за назоваване на жанра през 70-те – „криминална проза” (Св. Игов), „криминалистична проза” (П. Зарев), „криминално-разузнаваческа тематика” (Св. Игов)[6], се налага понятието „приключенско-разузнаваческа литература”, приемана обаче за сериозна и отделена от литературата за забавно прекарване на времето. Основният герой на този жанр пък е разузнавачът[7], натоварената с негативно значение дума „шпионин” е отредена само за врага[8], съответно и произведение, което се нарича „шпионски роман”, може да бъде само вражеско дело, западно[9], а престъпленията, ако все пак ги има, могат да се извършват само от шпиони или „бивши хора”.

Така трансформиран, жанрът в България, както показва Фадел в изследването си, получава подкрепа от режима, защото е впрегнат в целите на метода – той идва като войнствен защитник на социалистическата кауза[10], основният герой в тези четива – разузнавачът, дори се припознава като решението на проблема за новия тип герой, защото поставен в изключителни обстоятелства, той може да изяви в пълна степен моралните си качества, социалистическия си патриотизъм[11].

Освен представянето на критическата рецепция, Фадел предлага и сравнително-интерпретативен поглед върху българските представители на жанра – обявения за „чужд на българската действителност”[12] роман на Павел Вежинов „Синият залез”[13] (като несъстоял се жанр), книгите от издателските поредици „Лъч”, „Следа” и „Героика и приключения” и, разбира се, историите за Емил Боев (на Богомил Райнов) и Авакум Захов (на Андрей Гуляшки). Странна е обаче липсата в изследването на един знаков сюжет – може би най-емблематичния сблъсък на „нашия” и „чуждия” – този на Авакум Захов и Джеймс Бонд в „Срещу 07”[14], където българският агент се изправя срещу (и побеждава) чуждия. Но пък Фадел се концентрира върху друг интересен сюжет, потенциално алтернативен. Авторът разширява започнатото от Инна Пелева литературоведско изследване[15] по темата за „вътрешния друг”, който Емил Боев носи в себе си в третия роман от серията за героя на Райнов  – „Голямата скука”[16]. „Разказите за Боев пак и пак отиграват победата на „нашите” над Запада и по този начин активно участват във фалшифицирането на реалността”[17], но противникът на Боев от „Голямата скука” – Уилям Сеймур, човек на ЦРУ, който би трябвало да е врагът, чуждият, различният, не само че е представен като очарователен, умен, висок и красив, но е и доста еднакъв, близначен с нашия герой. Въпреки че Райнов коригира това отклонение от соцнормите с публикуването на следващия текст от серията, където „нещата вече са точни”[18], този факт още повече показва, че романите на Гуляшки и Райнов имат съвсем различна структура (Гуляшки едва ли би си позволил такова отклонение от нормите на метода). Фадел детайлно проследява разликите, но не пропуска да отбележи и приликите в поетиката, художествените образи и героите, както и присвоените елементи от враждебната западна литература[19] и специфичния, открит от автора, похват за „снизяващо одомашняване”[20] на Запада у Райнов.

Трудът на Морис Фадел е принос в изследването на българската литература от периода на НРБ, детайлно съсредоточаване в разузнаваческо-приключенското четиво, „маскирано като криминална загадка, сякаш за да запълни липсващия елемент в Менделеевата таблица на литературните жанрове”[21]. Чрез съпоставките с поетиката на представителите на класическата криминална история изследването би могло да грабне интереса не само на изследователи, но и на читатели, изкушени от криминалния жанр. Един от засегнатите в книгата въпроси е и дали криминалните четива са ниска, или висока литература. Което ни подсеща за другия нееднозначен жанр – научната фантастика. Научно-фантастичните романи също са потенциално алтернативни пукнатини в канона на соцреализма – с привидната си затвореност и отдалеченост от действителността, те биха могли да проблематизират неудобни за идеологията истини.

В този смисъл се надяваме следващата книга от поредицата на Департамент „Нова българистика” да е посветена на българската научно-фантастична литература – още едно парче от счупеното огледало на НРБ.

---

[1] Монографията на Морис Фадел е книга №18 от поредицата „Литературата на НРБ: история и теория”.

[2] Фадел, Морис. Детективи, разузнавачи: Студена война: Криминалната и шпионска литература в сравнителна перспектива, изд. на Нов български университет, София, 2021 г., с. 11.

[3] Вж. Можейко, Едвард. Социалистическият реализъм. Теория. Развитие. Упадък, Университетско издателство „Св. Климент Охридски”, София, 2009 г., с. 226-227.

[4] подч. мое, М. И.

[5] Фадел, Морис. Детективи, разузнавачи: Студена война: Криминалната и шпионска литература в сравнителна перспектива, изд. на Нов български университет, София, 2021 г., с. 11.

[6] Детективи, разузнавачи… , с. 119.

[7] На това обръща внимание и Владимир Трендафилов: „…от нашия криминален роман многозначително отсъства фигурата на гениалния детектив аматьор а ла Огюст Дюпен (у Едгар Алън По), Шерлок Холмс (у Артър Конан-Дойл) или Еркюл Поаро и бележитата мис Марпъл (у Агата Кристи). “Добрите” герои действат от името на държавата, защитават нейната кауза (за което всъщност са назначени на щат), и дори да проявяват на места инвенция, водещи при тях се оказват качествата, които им дават шанс за реализация в рамките на службата и служенето: изпълнението на дълга, предаността, жертвоготовността, дисциплината”, Трендафилов, Владимир. Жената в българския криминален роман, LiterNet, 17.10.2010, <https://liternet.bg/publish8/vtrendafilov/zhenata.htm>

[8] Детективи, разузнавачи… , с. 133

[9] Пак там.

[10] Зарев, Пантелей. Явление, непознато на нашата класика, в. „Литературен фронт”, 25.10.1973, с. 2; цит. по Детективи, разузнавачи… , с. 121.

[11] Наимович, Максим. „Жанр”, предубеждения, реални стойности, в. „Литературен фронт”, 25.10.1973, с. 2; цит. по Детективи, разузнавачи… , с. 123.

[12] Данчев, Пенчо. „Синият залез” – роман от Павел Вежинов, сп. „Изкуство”, 1947, кн.8, с. 799; цит. по Детективи, разузнавачи… , с. 86.

[13] Вежинов, Павел. Синият залез, изд. „Христо Г. Данов”, София, 1947 г.

[14] Гуляшки, Андрей. Срещу  07, изд. „Български писател”, София, 1966 г.

[15] Пелева, Инна. Елегия за Боев, Сеймур и Студената война, „Литературен вестник”, 2015, бр. 21, с.10.

[16] Райнов, Богомил. Голямата скука, изд. „Български писател”, София, 1971 г.

[17] Пелева, Инна. Елегия за Боев, Сеймур и Студената война, „Литературен вестник”, 2015, бр. 21, с.10.

[18] Пак там.

[19] Детективи, разузнавачи… , с. 152.

[20] Детективи, разузнавачи… , с. 154.

[21] Детективи, разузнавачи… , с. 11.