Събуди се рано и потъна дълбоко в мрака. Отново я завладяха паниката и ужасът… Мамка му, не трябваше ли да е свикнала вече?! Минаха все пак десет години оттогава. Буцата заседна в гърлото ѝ, главата ѝ щеше да се пръсне, не можеше да извика. А как обичаше да вика… Само това ѝ помагаше да разруши стените, които се опитваха окончателно да затиснат съзнанието ѝ и да погубят и последния спомен. Като на развалена филмова лента си представяше отново и отново как черната дупка изсмуква до капка и последните цветове и образи от света. Едва в пика на своя пристъп, когато острието на ножа потъна до дръжката, тя намери сили да се ядоса.
— Стегни се, Зорница! Нима стерилната майка няма твоя проблем? Осиновеното дете за нея е целият свят, но в дъното на душата ѝ, няма значение колко надълбоко, като паразит яде утробата ѝ усещането, че този свят не е неин. То изплува само понякога, като тиха тъга в ъгъла на устните и в дъното на очите ѝ. Щом тази майка успява да намери удовлетворение, трябва да успееш и ти най-накрая! – представа нямам това истина ли е, но ако я успокоява, защо не?

Седна и заопипва юргана, за да намери ръба на леглото. Така и не можа да развие сносно усещане за пространството, след като ослепя. Впрочем това стана по „необичаен“, както се изразиха докторите, за науката начин. Като дете тя обичаше най-много от всичко морето. След училище минаваше през плажа и спокойствието на нежния морски залез обливаше сетивата ѝ със сладко блаженство. Аз май прекалих с поетичния език, но се размечтах, извинявайте. Та… лекият шум на вълните и меката оранжева светлина действаха като мехлем, успокояващ вече заострилите се на края на деня ръбове на нервите ѝ. Имаше нещо величествено в този простор, което я караше да се усмихва на света.

Веднъж се озова на плажа по обяд. Дори не разбра как бе стигнала там. Беше изхвърчала от час, след като Петрова направи грешката да се държи за пореден път снизходително с нищо неразбиращия от математика Иван. „Може би, ако не бяхте толкова малоумна, щяхте да му обясните задачата като хората!“  Наистина ли го беше казала… Е, все пак онази си го заслужаваше. Зорница заслиза по стълбите и се намести върху нагорещения пясък. В мига, в който погледна към водата, нещо преряза очите ѝ. Появиха се безброй червени петна, които ставаха все по-широки, докато пролуките реалност съвсем не изчезнаха. После всичко почерня. Имаше дълбока ирония в цялата случка. Прекалената светлина я беше довела до пълен мрак, но пък я дари с…

Чукането на вратата я извади от спомена. Беше Розалия. Трябваше да е благодарна на тази жена, през чиито очи виждаше света, но лицето ѝ неволно помръкна. Светът на гледачката беше като увяхнало цвете. Покрит с тънък слой синя мъгла, той лъхаше на отчаяние, меланхолия и отчуждение. Истински Яворов, ако питате мен. Зори не можеше да чуе мислите ѝ, но долавяше емоциите, докато държеше ръката ѝ. Как нищо не зарадва  тази спаружена роза в продължение на толкова години?! Пролетта я отвращаваше със сладникавата си миризма на цъфнали дървета, слънцето я караше да киха и тя избягваше да го гледа, в лицата на околните виждаше само враждебност и насмешка, което създаде навика ѝ да гледа надолу, а морето… това мечтано море Зори почти забрави. Онази имаше страх от водата, като че да беше проскубана котка.

Понеже усещам, че започвам да се закопавам в недоизказаности, нека ви обясня какво е състоянието на Зорница. Тя имаше нещо, което лекарите определиха като прекалена чувствителност или изнеженост на ретината, причинило агресивна проява на очна слънчева уртикария. Ако питате мен, прекалено чувствителна беше по-скоро душата ѝ, която не можа да понесе ярката реалност, така различна от оранжевия залез, на който беше свикнала. Очите ѝ станаха косвена жертва на излъганите ѝ представи. Природата обаче, или Бог, Съдбата, Случаят, Вселената, въобще каквото си изберете, ѝ издейства вратичка от тази трагедия, като, отнемайки собствената ѝ реалност, даде възможност Зорница да се докосне до тази на другите. Лекарите и за това измислиха термин „избирателна сетивност“, който, да си призная, придава на необикновеното обстоятелство една чаровна простота, но го лишава от неговата изключителност. Това косвено зрение работеше на тактилен принцип. С допира си до другия Зорница получаваше неговите очи, възприятия и светоглед. И като скачени съдове или двоен жак за слушалки две тела се сливаха в една обща душевност. Съзнанието на сляпата се обезличаваше; то беше само безмълвно притъпено присъствие, което нямаше право на индивидуалност. Като марионетка тя привидно говореше и вървеше независимо, но потокът на мислите ѝ биваше направляван от донора.

Щом усети грубата ръка на Розалия на рамото си, Зори се видя, седнала на леглото, като в огледало.

— Хайде, оправяй се, че след малко онази нахалница Ивана ще дойде да те води в морската градина на кафе. Не го разбирам това ваше безцелно шляене. Паркът дори не е кой знае какво. Аз за това време ще свърша куп неща.

— Да, може би наистина си пропиляваме живота.

— Я не се опитвай да се оправд… чакай, какво?! Бе човек не може да ги разбере твоите настроения… Вчера ми се заяждаше, че за разлика от мен си  предпочитала да бездействаш, но „поне да живееш сред хората“ – тук Розалия направи онзи язвителен жест на въздушните кавички —, а сега изведнъж си съгласна. Главата ме заболя да ти следя отклоненията!

— Роза, просто излез и ме остави да се облека!

Критичен беше този момент на отделяне от нечия душевност. Личните мисли на Зорница нахлуваха като водопад в досега пасивното ѝ съзнание… свали пижамата… и се сблъскваха с отстатъчното от другия настроение. Нали знаете как някои животни изяждат малките си, ако усетят по тях следи от чужда миризма, ако са били пипани от човек например? Такива измерения… нацели крачолите на дънките… имаха дисонансите в главата ѝ. Тя усещаше марионетъчните мисли като паразити. Като ги чуваше да излизат от собствената ѝ уста, ѝ идваше да си издере лицето. Колкото и неистово да ги отричаше… нахлузи тениската… те се събираха в нея като отровна утайка, до степен, в която вече не можеше със сигурност да различи истинския си характер. Зорница предчувстваше фаталния край на това пътуване, но зрението беше станало за нея наркотик. Готова беше да изтърпи всички последствия на поредната свръхдоза… сплете си някак косата…, отколкото да остави на клаустрофобичното чувство от мрака да стигне до паника. То, разбира се, беше само една временна абстиненция, но кой да се сети. Дори не можеше да сподели с никого болката си особено когато приятелите ѝ си обясняваха тези прояви на биполярност с вятърничевост и дори смахнатост.

С тези светли мисли Зорница привърши с обличането, обу се и дочувайки вече високия глас на Ивана, отвори опипом вратата към хола.

— Хайде бе, Зоринце, любимият ти проектор е дошъл да те изведе. Пак си бледа като труп, чакай само да си вземем кафе и да ти кажа какво стана с Миро! Какво си разтеглила тази крива усмивка, той не беше за теб и без това. — Ивана хвана Зорница за лакътя и я придърпа до себе си като най-вярна съзаклятничка — А с тебе какво става?

— Всичко ми е седнало. — Какво трябваше да се отговори на този въпрос? Той пита за толкова много, че не пита за нищо. Иска кратък отговор, а такъв е невъзможен, ако искаше да е искрен. Какво ставаше с кое?!… Какво беше правила сутринта, вчера, миналата седмица, как  беше днес, по принцип, нещо интересно имаше ли, нещо чула ли беше? Затова и автоматичният отговор на това  питане е „нищо“ и обикновено е достатъчно задоволителен, защото всъщност към него няма и никакви очаквания, просто социалните порядки го изискват. Пък и Зорница не можеше да се концентрира, за да залъже с нещо Ивана. Пред очите ѝ беше истинки хаос. Погледът на приятелката ѝ се стрелкаше по всичко, което я заобикаляше, без да се спре на нищо конкретно. Тя имаше експресивен характер и целият  ѝ свят беше нажежен от откъслечни звуци, образи, цветове и миризми.

— Брей, тя била остроумна. Ако искаш да ти разкажа, трябва да си по-мила.

— Кой каза, че ме интересуват историите ти? Та те всеки път са едни и същи… Умилквала си се около Миро и той е решил, че има някакви чувства зад двуличната ти физиономия, но „Изненада!“, такива няма! — Усещаше как я заболява главата от напразното усилие да задържи някой образ, дърво, лице, камък, каквото и да е. Да направи поне нещо пълноценно, за да успее да го съхрани в съзнанието си.

— Ако всеки път ще ме хапеш така, ще си вървиш сама в тъмното! — Ивана отскубна ръката  си от тази на Зорница.

— Ванче, чакай! — ръцете на сляпата трепереха. — Не го мислех наистина!

— Аз откъде да съм сигурна? Миналата седмица в ресторанта двете с Наталия бяхте по-ниски от тревата. Ако аз съм двулична, в теб се побира целият театрален репертоар от маски. Добре… може и Розалия да те е изнервила нещо. Ти никога нищо не казваш и аз трябва да гадая… Виж какво, няма да си развалям настоението заради теб… отивам да взема кафе, ти стой тук.

Зорница седна послушно на пейката и зачака. Хвана с два пръста основата на носа си и на лицето ѝ се появи измъчена гримаса. Очертаваше се още един празен ден. Поне да се опита да овладее паниката. Щом стана тихо в съзнанието ѝ, тя се заслуша да чуе шума от вълните — нищо — неволно се усмихна. Беше се научила да разбира езика на морето и по плясъка на прибоя определяше настроението му. Понякога той беше рязък, отсечен, като че вълната искаше да пробие пясъка. Повърхността на водата тогава помътняваше и се пенеше като устата на побесняло животно. Когато морето беше тихо, значи ядът бе преминал. То ставаше отново прозрачно и се отдръпваше назад, оставяйки разкривения релеф на плажа да ближе раните си. Искаше сякаш прошка от брега и плахо го милваше с върха на пръстите си. Вълните гальовно се плъзгаха и отдръпваха по морския пясък, почти интимно. Имаше и редки дни като днешния, в които морето беше съвсем притихнало. То се самовглъбяваше и тайнствено мислеше нещо. Никой не знаеше какво предстои след такива дни. Те можеха да значат затишие пред буря, отчуждение, безразличие или умиротворение.

Зори стана от пейката. Последно беше видяла, че е до самия плаж, и поиска да отиде да седне на пясъка. По спомен се опита да налучка посоката и несигурно се запъти натам. Първата стъпка в мекия пясък обаче я изненада и не успя да запази равновесие. Като размахваше ръце във въздуха, търсейки опора, тя се усети да удря нещо меко с дланта си. Това, което после разбра, беше, че при падането неволно е зешеметила и затиснала с ръката си врабче. Тя не подозираше, че може да вижда през очите на животните, но нямаше много време да се чуди, защото пред нея се появи огромно синьо слънце — впрочем птиците виждат в утравиолетовия спектър — и това стъписване отстъпи, защото Зорница изведнъж осъзна, че съзнанието ѝ е свободно…Разбира се, това на птицата беше основно инстинкт, който не изкривява света, както го обременяваше нечия емоционалност. Тя можеше да спира погледа си, където поиска, да направлява птицата като кукла на конци и да влее цялата си душевност в ума на животното. Зениците ѝ се разшириха от опиянение по тази свобода и в самозабравата си тя трескаво започна да попива с очи всичко пред себе си. Стресна я паническото пърхане на криле – това обикновено не би направило голямо впечатление на някого. Дори не съм сигурна как Зорница реши, че врабчето е уплашено, но се ужаси. Боже, та тя го измъчваше! Усети толкова силно хищническо настървение да притежава тази птица, че се отврати от себе си. Нима беше способна да причини същото, на което тя бе жертва, на друго живо същество? При това положение спокойно можеше да мисли себе си като паразит, като раков организъм, който няма да се задоволи, докато не обхване и последната клетка… Бързо вдигна ръка и врабчето хвъркна.

— Ето къде си била — беше Ивана. — Вземи си кафето, сигурно е студено вече, но ти си си виновна.

Да, наистина тя си беше виновна. С години се опитваше да избяга от своята слепота и остана сляпа за най-важното. Преследваше другите и копираше държанието им толкова време, че за малко тя самата да изчезне. Трябваше да се примири, че зрението ѝ е безвъзвратно изгубено и това, което остава, е достатъчно.

— Няма нищо, благодаря… аа… Ивана, знаеш ли, радвам се за теб и Миро. Ще те помоля само да ме оставиш да се прибера сама, няма да съм ти добра компания и без това.

— Е, какво пък, така и така по някое време ще пририташ за мен… чао.

Ще си позволя да отнема гласа на Зорница за последен път и да доразкажа историята.  Тя остана да седи на морския бряг и с помощта на морето осъзна богатството, което ѝ е предложено. Тази стихия имаше много лица, не по-различни от нейните. Всеки човек, с когото тя се свързваше, оцветяваше мислите ѝ с различни нюанси. Не той е потискал нейната индивидуалност, а е подарявал част от своята. И както морето може да е черно, тюркоазено или изумрудено, така и през различните очи – кехлибарени, сини, кестеняви, зелени или черни – характерът на Зорница менеше цвета си. Трябваше ѝ време да осъзнае, че това не го прави патологичен, а богат. Така тя събра всички чужди и противоречиви парченца реалност и ги подреди в една неповторима личност с пъстра душевност. И ако не беше приела мрака, и то най-вече този вътре в себе си, аз нямаше да живея днес и да разкажа историята ѝ. Но така и не се представих… Аз съм метаморфозата, която Зорница преживя, нейната пълноценна същност — Вечерница — реших, че новата същност заслужава и ново име. И ще ви кажа, че най-красивото нещо на света е мракът, защото само през него могат да се наблюдават милиардите звезди. Всяка от тях е човешка душа, която побира в себе си Вселената и свети с неповторима светлина. Зорница имаше бледа и нежна светлина, която слънцето обезличаваше всеки ден, принуждавайки я да загасне. Веднъж, щом осъзна съпричастието като своето спасение, аз застанах сред мрака като най-ярка сред звездите. Едно нещо не се промени: всяка вечер отивам на плажа при сребърната пътека в морето. Мислено си представям как се изкачвам по нея и заставам редом до Луната.

---

За автора: Марина Николова е родена през 1997 г. в Града под тепетата. Учи в специалност „Българска филология“ на Софийския университет и ѝ предстои дипломиране. Започва да пише, за да изрази всичко, което остава неизречено на глас. Пише, за да осмисли света и неговите ценностни възходи и падения; за да може да „извика“ на всички това, което никой не иска да чуе. Нейният разказ „Черно слънце“ е първият от замислен цикъл „Антология на абсурда“.

e-mail: marinkataa97@abv.bg