Антистрах, или за стихосбирката „Крепости срещу страха“ от Амелия Личева

АНТИСТРАХ, ИЛИ ЗА СТИХОСБИРКАТА „КРЕПОСТИ СРЕЩУ СТРАХА“ ОТ АМЕЛИЯ ЛИЧЕВА

РЕЦЕНЗИЯ^[1]

Петър Михайлов

Институт за литература  към БАН (България)

ANTI-FEAR – ON THE POEM COLLECTION FORTRESSES AGAINST FEAR BY AMELIA LICHEVA

Petar Mihaylov

Institute of Literature – BAS, (Bulgaria)

E-mail: pmihailov@abv.bg

            Амелия Личева присъства вече три десетилетия в нашия културен, литературен и обществен живот. Дебютира със стихосбирката „Око, втренчено в ухо“ (1992). В средата на 2025 г. под редакцията на добрия приятел на българската литература Марко Видал бе реализирано и двуезично томче, представящо поетесата както на български, така и на испански език – Ferozmente mansa – „Зверски кротка“)^[2].

            В началото на 2025 г. А. Личева реализира своя проект „Крепости срещу страха“, подпомогната от Университетското издателство „Св. Кл. Охридски“^[3]. Хубава инициатива, защото  А. Личева е дълбоко свързана с тази наша представителна институция. Започна като асистент на корифеите проф. Никола Георгиев и доц. Росица Димчева и се утвърди като един от най-вещите специалисти в областта на литературната теория. Особено значима се оказа книгата учебник (двутомник), в съавторство с  Евгения Панчева и  Миряна Янакиева, с отстояние от 15 години между двете части (2005 – 2021).

            Тъмната цветова гама, сивото и контрастиращите минималистични елементи в бяло са художественото оформление на последната засега лирическа книга на А. Личева. Художественият дизайн е на Антонина Георгиева.^[4] В това отношение е ефектен детайлът с прозореца: на корицата той е с решетка и сякаш излъчва светлина, на стр. 3 графиката се доближава до изображението на счупена решетка на същия този отвор-затвор към света, а на стр. 69 стъклото (огледало в конкретния случай^[5]) е счупено. Задната корица пък алюзивно отпраща също към идеята за пенджерче^[6], тъй като стилово/графично оформя последното изречение на „Откъде това насилие“, превръщащо обособената строфа^[7] в своеобразен ключ към цялостното послание на лирическата книга.

            Символиката на счупения прозорец бихме могли да тълкуваме като своеобразна победа над страха. Предвид, че гласът иде от лирическата героиня, заявката е ясна – смела жена, която се противопоставя на уплахата; жена, която се опълчва срещу/на заплашителното, агресивното, бруталното, страшното, ужасяващото, силното безпокойство. Интересното е, че в нашия език имаме синоним на психо-физическото явлението и словоформата е в женски род: „боязън“. Но някак възприемаме думата като част от високия стил на говорене, не като част от ежедневния жаргон.

            Ако се вгледаме по-детайлно в заглавието „Крепости срещу страха“, ще усетим противопоставянето на думите в тяхното родово отношение: страх – м. р., крепост – ж. р. Като първата съставка на словосъчетанието носи идеята за множественост. Т.е. страхът е обречен още в самото начало – има много топоси, които са реални негови антагонисти. Крепостта е здрава постройка, чиято функция е защитаваща, отбраняваща. Думата работи и с внушението за непревземаемост – яки стени, които не позволяват на агресора да проникне на отбраняваната територия (вж. Представяне 2025)^[8].

            Нашето днес е изпълнено с хиляди страхове. Те са станали част от ежедневието, от живеенето ни и пораждат тази ужасяваща стресираност, без която, парадоксално, не бихме могли. Кортизолът и адреналинът в своята съчетаемост сякаш ни помагат, за да сме. Но, разбира се, всеки един човек, би желал да му е спокойно, да не се бои. Дали такава е и ситуацията в разглежданата книга?

            По-рано споменах, че „Откъде това насилие“ е своеобразна програма (ключ)^[9] за (на, към) цялостната концепция на лирическата книга. От общо 35-те стихотворения то заема 9-та позиция. Т.е. намира се по-скоро в началото на стихосбирката. Фактът обаче, че графично е последната творба, разбира се, променя не само ситуативността, но и общото внушение:

Този страх, този страх от езика,                                                                                                                                        който все не намира и даже не търси                                                                                            меките, нежните думи, с които                                                                                                  да обладае жената, копнееща                                                                                                                 да забрави позорното знание                                                                                         как с думи се чупят неща.

Своеобразното заекване, въз-приемно като отлика на женския почерк (вж. Николчина 1997), не само акцентира върху думата „страх“, но логическото разгръщане и оформяне на фразата (изречението) конкретизират маркерите на тази боязън: от езика и от страшната констатация, че думите не просто правят светове, но и ги рушат: езикът кости няма, но кости троши^[10]. А тази теза бихме могли да разгледаме като пародиен модел на Джон-Остиновата теория. Или също така може да се провиди като нейно продължение, коригиране, дооформяне, пре-осмисляне. От секстата, изграждаща синтактична цялост, са важни набелязаните, оформилите се образи на жената, езика и страха. Те са основни за книгата, разглеждана е в нейната нарация и/ли сюжетика. Съ-отношенията помежду им пораждат смислите, внушенията, опозициите в художествения текст.

            Будуването поставя темата за страха, настъпващ нощем, когато нито филмите, нито книгите могат да ни помогнат. Но все пак особена е ролята на тишината и бездомните котки. Полунощ – според фолклорните вярвания – отприщва вакханалията на злите сили. Все пак в 20-те години на 21. век по-трудно фолклорното мислене взема надмощие у по-разумните. Лека ирония може да се долови с това заиграване с традиционните мировъзприятия отпреди век-век и половина. Самото обрисуване на страха като призрачно явление подлага на съмнение неговото реално съществуване.

Оголването на човека е следствие на неговата култивираност и степен на цивилизованост. Рендето, оформящо ни като пълноценни личности-хора – обаче не ни предпазва от остриетата на примитивизма, които са реално опасните и застрашаващите ни („Обелен до сърцевина“).

            Превъзнасянето на AI, холограмите, безумните предположения, че ще пътуваме в пространствата с различни приспособления, реално ни заземяват и връщат към диагнозата на нашето съвремие: днес и хората, и вселената са по-крехки от всякога. Утопичното се сблъсква с реалното възхваляване на глупостта („Антиутопия“). Успокояващото е, че Еразъм е от епохата на Ренесанса, когато смехът над себе си и над света помагат на човешкото у нас да разцъфти. Да, наистина най-голямото съпротивление на страха са усмивката, смехът, усещането за щастие. И това противостоене – категорично и непоколебимо е изразено с елегантността на иронията, а на някои места тонът на гласа става сатиричен и/ли саркастичен.

            Само-иронията ефектно прозира (избива) и „черната овца“ се трансформира в „бяла“ („Да не вземеш житейския изпит“). Но това преобразяване реално е обезличаване, обезкървяване, оскотизиране (по ботевски) на лирическата жена. В конкретния случай тя живее на Балканите и е дъщеря на баща^[11] със закостенели разбирания. Сатиричното отношение към неглижирането на академизма у нас е не само успешно изказано, но и самата язвителна закачка е умела – нелепите напъни на набедени за интелектуалци, оказващи се реално посредствени.

            Сарказмът продължава в диагностицирането на болестта, оповестена в клишето „Аз съм себе си. Показвам ви се…“. Тази повсеместна есхибиционалност (нарцисност) е арогантна в същината си. Шокира с липсата на засраменост (приказката „Новите дрехи на царя“). И противоречи на дълбинното разбиране:

че срещата със другия не трябва                                                                                               да е своеобразен атентат.

Не калъпните конфигурации и на мъжко, и на женско като телесна за-явка – подобрения, корекции, кубици силикон, килограми ботокс, изваяност на бицепса и татуса, а лишаването  от егоизма в името на любовта. Възраждането на нежността и нормалността, на онези дефекти (синевината на „вени, бенките, луничките, бледата кожа“), които ни правят „несъвършени“, но „човеци“ („Поле от нарциси“). Разбира се, че всеки човек е отделна индивидуалност, но „моята свобода“ се разпростира до онази на Другия и аз нямам правото да му я отнемам. Ние сме елементи на една система, ние сме част от Божествения промисъл, детайл от пъзела. Всеки един от нас е важен. Всеки един се ражда и си умира гол. Важното е как ще я нахраним тая душа и как ще го сгреем това сърце. Не чрез собственото си, а чрез другото, онова, което е извън нас. Ако така въз-приемем света, ако така започнем да мислим, не бихме станали насилници – нито спрямо самите себе си, нито спрямо никого/някого друг („Откъде това насилие“).

            Смълчаването и мълчанието са две противопоставящи се състояния. Смълчаването е по-скоро свързано с онемяването, с липсата на идентичност. Приобщаването на България към Европа е път на анти смълчаването. Но тишината, мълчанието свързваме с (вътрешното; личностното) израстването, със съзряването, с концентрирането, с мисловната дейност. Такава философска идея откриваме както в по-ранната стихосбирка „Моите Европи“ (2006), така и в теоретичен план – „Гласове и идентичности в българската поезия“ (2007). Т.е. за  А. Личева проблемът има цялостно разрешение – и художествено, и литературно-научно. И единият вид текст прелива, или се отлива в другия, сиреч – допълват се. Изключително ценно явление, чието наблюдение и утвърждаване все повече ще се налага, тъй като онази Европа отпреди петнадесет – двадесет години не е сякаш същата, не е сякаш днешната. Сякаш наистина „българските подправки“ ни задавят и не можем да се отърсим от убеждението-усещане, че Европа е туристическа дестинация, изразяваща се във:

виенска сладкарница

италианска пица

немска наденичка

френско сирене

английски чай

испански марципан

белгийски шоколад

гръцки сладолед

ще хапна една европа

и ще повярвам,

че съм се сдобила

с европейско гражданство

 

ако българските подправки

не ме задавят

                        („конституция за неверници“ из „Моите Европи“).

А Европа, мислена и въобразена от А. Личева е по-скоро „жена от картина на Рембранд“ или „котка, имаща много животи“, но най-вече: „изкусен мим, най-добрият преводач в историята на човечеството“. Т.е. пространство на различието, топос на разнообразието, същност на многообразието и множествеността, но и територия на толерантността. Апропо всички тези състояния препращат към нравствени ценности, присъщи на цивилизоваността, но и са сили, противостоящи на страха. Той (страхът) се бои от различните гледни точки, защото е еднополюсен. Разнообразието, другостта го обезоръжават. И вероятно тази поетическа книга на А. Личева би трябвало да проследим в диалог с предходната от 2006.

            Насилникът се представя, предрешва се на обичащ и така успява да похити жената, тъй като тя е уязвима именно защото и когато обича („Ръка в червено“). И в този смисъл страхът е другар с лъжата, с измамата. А лирическата героиня държи на честността и честта. Тя би желала мъжът да е рицар, т.е. да е достоен, да е верен, да умее да владее силата си.

            Крехкостта на нашия свят и на нас самите е провидяна през далчевски констатации, че и вещите се изменят, че и те не са фиксирани и застопорени, както и думите (често те са многозначни), за да се убедим, че светът ни е в „течливо състояние“ и постоянно се изменя (тук пък близост с Хераклит: „ти не можеш да стъпиш два пъти в един и същ поток“). „Провалът на думите“ е в тяхната фиксация (или по-скоро в нашата фиксация спрямо тях) и ние винаги трябва да помним тяхната полисемия и случайност в съвпаденията на значения и смисли. Затова са ни нужни чужди езици, затова трябва да си превеждаме. Самото мислене е свързано с идеята за процесуалност, за не-застопореност. Мислещият е космополитен, мислещият се мени и той умее да променя. Да променя закостенелите схващания, да учи на толерантност, да дарява обич и нежност.

Мисълта кристализира във фрагмент, в сентенция. Мисленето се нуждае от мълчание. То е концентрирано и изисква концентрация. Така всъщност се противопоставя на бъбривостта. Мислещият човек не е мазен угодник („Лаконизъм или не“). Или поне не би трябвало да бъде. Мислещият човек е по-скоро мълчалив, именно защото е лаконичен. Нашето съвремие е болно от плеоназъм. Множество говорения, множество полилози, които ескалират до надвиквания и скан-ди-ра-ни-я. Това е някакво площадно клиширано скандиране, което дори не предизвиква скандал. Тъй като е лишено от (с)мисъл. Забързаното време, от което сме част, все повече търси тишината, нормалното и спокойно говорене, което е с по-бавен темп и е изричано по-тих децибел. Викът, като имаме предвид крясъкът, плаши. И в този аспект старовремският диалог, подчинен на изслушване, осмисляне и отговаряне, носещ култура и приучаващ на такава, се противопоставя на скандирането и крещенето, носещо боязън. Малкото дете изпитва паника от високите нива на децибела и реагира с писъка си или със стъписването си. А ние днес сме май отново деца, с тази своя крехкост, чупливост, обърканост. Ласкавият тон на майката, бащата, дядото би могъл да ни успокои. Но тъжното е, че и по-възрастните кряскат. И те са обладани от страха. Тогава?

            Изход от абсурдната речева ситуация би могъл да е стремежът разговорът да не се превръща в разпит. Мълчанието и тишината да бъдат не само съзнателно търсени, но и уважавани. Да уважаваме мълчанието на Другия, а не да го заставяме да говори, да се оголва, да разсъблича метафорите си, не бива да го принуждаваме да ражда, само защото видите ли е жена („Стиснатост“). Дискриминацията спрямо жената е жива и днес. Със страшна сила се въртят разни клишета, че не била жена тази, дето не раждала. Но никой не я пита иска ли изобщо да ражда. А това е насилие спрямо нея. Думите се раждат. Но насилието може да предизвика и аборт, тогава те (думите) стигат до онова състояние на фиксация и губят полисемията си. Думите могат да са изричани, но те може и да са написани. Тук не искам да казвам и конкретизирам Друг/а. Настоявам Тя Е. Тя носи света, но не е задължена да го роди. Нека я приемем мълчаща.

            Страхът като защитен механизъм е същинското му побеждаване – обръщането му срещу самия него („Защитен механизъм“). Трансформацията на леда поради топене, води до  унищожаването му. Страхът се противопоставя сам на себе си, посредством човешкото световъзприятие. Подобно преобръщане на стереотипите срещаме и в „Човешкото в животните“. Обикновено дирим у звяра човешката проява (било по Достоевски, било по прочутата приказка на Габриела-Сюзан Барбо дьо Вилньов), сега обаче призмата е преобърната – в животното разпознаваме белезите на човешкото – инстинкта за самосъхранение, изразяващ се в бягството. Та нали бойните спортове ни учат: най-добрата защита е бягството, ако не успееш с него – нападай. Бягство от страха – това е друга стена, която можем да издигнем срещу му.

            Друга крепост срещу му е самата ни човешка същина, а не „Дигитална нищета“, която подхранва болната фикция, че сме изравнили с Бога, понеже играем игри-животи, плод на изкуствения интелект. Констатацията в поантата на този епизод от книгата е смазваща: посредством електронния екран нашият мозък става безсилен, а въображението ни атрофира. Та наистина, нека се сетим: човешкото се крие в обичта, но и в силата на мисълта, в продуктивността на въображението. Другото, на което се приучаваме днес, е готованство и мързеливост. Най-пагубните пороци на безделничеството, на нищоправенето. А човечеството е еволюирало посредством правенето-на-неща – било чрез физическия труд, било чрез словесния.

            Размерът на страха се крие в нашите комплекси, които се стремим да преборим чрез коригиране на телата си – по-скъпи или по-тесни дрехи, по-тежки дъмбели и щанги, за да укрепим и набъбне мускулатурата ни, ала мисленето, интелектът ни закърняват. Мисълта се опълчва както на страха, така и на нашите собствени комплекси за малоценност.

            Хуманитарното се противопоставя в същината си на математическото изчисление, тъй като то (изчисленото) е неспособно да даде единна формула за живеене, не е в състояние да създаде универсален числов израз – рецепта, за да се разрешат нашите, човешките ни проблеми. Освен това не може да изчисли каква е допустимата стойност на страх у човек или у амеба. Да, този, който е нахакан, който си мисли, че може и знае всичко е такъв, защото е обсебен от точността („Твоята математика“), а понякога нюансът, приблизителната стойност, са от съществено значение за нашето живеене^[12].

            Един от кулминационните епизоди в книгата е озаглавен „Оспоримо безстрашие“ и поставя, проблематизира, разисква темата за войната. В центъра на художествения текст е поставен въпросът за мъжкото безразсъдство, което е движещата сила за всеки агресивен конфликт, прерастващ в най-ужасяващата си форма: войната. Правенето на герои, идеалът за безсмъртие са пагубните механизми, които движат мъжкото съзнание в тази ужасяваща и унищожаваща човеците посока. Тук страхът от подобни възпитателни процеси е със своята положителна роля. Жената, която знае цената на живота, (макар и да не е дала такъв, у нея е кодирано това знание), носи страха за опазването на живота, за износването му, знае колко той е крехък. Жената се противопоставя на войната и войнолюбците. Великолепно в поетическата творба е вплетен споменът за Антигона, чиито думи трябва да не забравяме: „не за война, за обич съм създадена!“. Войната е дело на безразсъдните, които умират безсмислено и безполезно.

            Безумието на това деяние е продължено в следващ епизод „И пак войната“, който е по-лаконичен от предходния, но още по-категоричен в противостоенето си. Най-уязвимите са обикновените, бедните, не богатите, устремили се към Марс, не героите, страдащи от синдрома на Ахил, а именно слабите. Те именно ще се превърнат в отчет на „статистиците на ада.^[13]

Пропито с болка и съчувствие е „Бежанец“ – човекът, принуден да не говори, за да не проличи нетукашността му, защото за него:

място няма под никое слънце

и няма лек за неговото бягство от страха.

Изключването на зимата е едно от стихотворенията в книгата „Копнеж по лято“. Реалната  А. Личева е родена посред зимата, ала тази биографична подробност не пречи на нейната героиня да не обича студа, леда, предизвикващи болезнени падания и фатални счупвания. Изобщо зимата и студеното се свързват със символиката на смъртта и умирането. А всяко живо същество изпитва страх от края. Така че тази лирическа изповед е напълно човешка, твърде човешка, съвсем нормална.

            Надеждата е друга крепост срещу страха („Да чакаш“). Усещането, че ще успеем, че ще бъдем, че ще ни има се противопоставя на безделието (а чакането не е ли вид безделие?). Отказът от това да си, от това да се бориш с живота (тук Вапцаровото не е дирено съзнателно) – „да скачаш с парашут“, „да цъфтиш“, „да си щастлив“, „да обичаш“ (да пърхаш)“ – този отказ сковава и дава път на страха, който парализира. Но имаме ли надежда – той – страхът – е сразен.

            Щастието е друга крепост срещу страха („Посрещане“). Романтиката на чакането – очакване да се завърне любимия, приучаването към търпение носят своя дисциплиниращ ефект. Но и противопоставянето на точността и закъснението. Лирическият мъж, който е въплъщение на точността и изчислението, не е способен да пред-види „галопите“ на сърцето, които трябва да обуздае лирическата жена, която го чака. Ала щастието, постигнато от дочакването, от своеобразното събиране на половинките, които се обичат сразява страха. Трябва да отбележим изключително финия и деликатен начин, по който се описват лаконично и същевременно цялостно образите на Мъжа и Жената и техните отлики.

            Едно от кратките стихотворения в книгата е „Екологично“. Виртуозно е! Преплитайки темите за човешката агресия спрямо природата и способността на човека да се само-погубва. Но и леко иронизирайки темата на Фр. Ницше за свръхчовека – трагедията не се поражда от духа на музиката, а от човека и той е в основата на всеки катаклизъм. Тази творба притежава качествата на онези поетически образци, които наричаме и определяме като христоматийни.

            Обособява се един вътрешен миниатюрен цикъл, доближаващ се до представата ни за интровертността: страхът от срещата с другия/другите („Оптика на далечното“), боязливостта от посрещането на рождени дни, които са шумни, тържествени („Рожден ден“). По-интровертният човек е силно притеснен и се чувства застрашен от екстровертния свят, от който сме принудени да сме част. Затова нуждата и желанието от/за тишина, спокойствие, нормалност са и ще стават неистови. Някак тази говорилня и показност-нарцисност идва в повече, преминала е границата на допустимото. За да съхрани себе си, героинята има нужда от усамотение, дори и на своя личен ден (именно защото е неин). Инак останалото пролича на сизифовско усилие, недаващо резултат.

            Своеобразна елегия е „Схватка с деменцията“. Тук страх няма. Но тъгата, безсилието са водещите емоции. Хората, които са ни отгледали, хората, които са ни обичали, под въздействието на годините лека полека изличават днешното и се устремяват към миналото. Стават неспособни за най-елементарното (според нас). Под тази елегична чувствителност прозира голямата обич на внучката към бабата и дядото, които вече са дементни^[14].

            Елегичното хвърля своята сянка и в „Към бъдещето“. Четящото дете, поставено в центъра на епизода, което ще се сблъска с дигиталното, аватарното, изкуственото, подчинено на безчувствения електронен алгоритъм. Това е заплахата за неговото бъдеще – лишеността от чувства машинизирано утре, което се оформя в наши дни. Тук страхът не е за самата героиня, а за бъдещето, за детето, което ще дойде – или по-скоро, което е дошло^[15]. Единствената крепост срещу уплахата тук е самият акт на четене-живеене. Но и вникване, осмисляне и осъзнаване на прочетеното.

            „Белязан“ представя метаморфоза на страха – попаднала у човека – той го разлага отвътре. Оригинално гледище за тази проява на боязън. Действително, в психо-физиологичен аспект страхът поражда точно такова усещане – сковава и тялото и  парализира душата.

            Страхът от самотата-самотност, от изоставеността е основната тема в следващия епизод „Самота“. Човекът има нужда от друг човек, тъй както бебето има нужда от майка си, за да е. Тази споделена другост носи любов, приятелство, близост, единение, но и болка – когато загубим този д р у г. Едно от най-нежните и обнадеждени лирически късове в книгата представлява сравнително краткото стихотворение. То е чиста лирика. Чист размисъл. Изповед човешка. И дълбоко в същината си е чисто женско.

            Страхът от неразбирането е по-скоро интелектуално състояние. Не способността за проумяване се превръща в невидимо-незапомнено. „Комплекс“ проблематизира този всеобщ порок, че това, което не разбираме, ние не запомняме и сякаш не го виждаме. Нашият разум, нашата интуиция би трябвало да ни помогнат в процеса на опознаване, на опита ни да разберем новото. Конкретиката се явява спирачка за това вникване-проникване, което да състои разбирането или опита за него. Когато нещо разберем ние го запомняме.

            Поразителна е констатацията, че жертвата на страха е „Нежива“. Ефектно е употребен политическият жаргон за изчегъртването – самият страх трябва да бъде изтръгнат-заличен.

            „Степени“ също философски осмисля друг политически сленг: новото нормално. А то се корени в бавното живеене. Напоследък темата е особено актуална – ще припомня, че една от темите във „Времеубежище“ е именно по-забавеният темп. Всичко у човека остарява, но най-страшното за героинята е ако по този начин се променят и емоциите. Способността за чувстване не само ни прави живи, но тя е нашата човешка същност.^[16]

            С илюзията да си невредим е осмисляне във философски план на целия ни живот, на цялото ни съществуване. Същината ни е в тая смеленост на вчера, днес и мечта за утре. У самите нас са изгубените скъпи хора. Нашата способност да си спомняме държи всичките епохи на миналото в съзнанието ни. Ние можем отново и отново да изживяваме вече изживяното. Паметта – това е друга крепост срещу страха.

            Страхът към отвореното, пък било и то финал на сюжет в старогръцка драма („Трагедията е за предпочитане“) е сред последните стихотворения в книгата. То съчетава онзи пиетет на А. Личева към класиката – оная класика, завещана ни от Древна Гърция. Този пиетет е ясно отличим в дебютната ѝ книга „Око втренчено в ухо“. Преди 30 години фондацията „Отворено общество“, оглавявана от Джордж Сорос, изигра важна роля за популяризирането, а в частност и за реализирането, на българската литература. Днес сме свидетели на твърде негативно отношение спрямо тази обществена фигура, която „допринесе нашата литература да не изчезне“ – както и самата Личева изтъкна този факт в краткото си благодарствено слово на премиерата (вж. Личева 2025). Библиотеката, формирала се тогава около фондацията „Свободно поетическо общество“, дава път на автори, които днес са съвременни класици – Силвия Чолева, Ани Илков, самата А. Личева. Организацията е оглавявана от Блага Димитрова, координирана е от Владимир Левчев, впоследствие – от Румен Леонидов.^[17] В онези години Б. Димитрова беше ярка политическа фигура, тя бе и държавник. С помощта на Блага Димитрова българската култура и литература беше и институционално подкрепена, нещо, което в настоящето не наблюдаваме. Т.е. самата държава – в лицето на Б. Димитрова – подпомагаше и литературата, и културата като цяло – за разлика от днешните шаячни^[18] политици. А. Личева носи онзи характерен дух на интелектуалците от 90-те години (, който не свързваме с мутренските имена, а с представа, свързан с морала, с етиката, а същевременно и със свободата, но и отговорността, която тя изисква). Самата тя изтъкна в словото си, представящо „Крепости срещу страха“, че тази нейна книга не е толкова лична, колкото по-скоро ориентирана към социалната чувствителност на нашето общество днес. Т.е. тази стихосбирка би могло да съотнесем към един възраждащ се през последното десетилетие жанр: гражданска лирика, който е така характерен за възрожденските години с поезията на Петко Славейков, а след това – Стоян Михайловски и, разбира се – Вазов. В нашето съвремие – Блага Димитрова (по-рано), Ани Илков и Едвин Сугарев (все още). Поезията има и функцията да носи, да буди етическите принципи, да отстоява и защитава гражданските позиции, тя е социално-насочена, както всъщност и самата литература като такава има и тази роля. Да, лириката е индивидуално творчество, в което обаче резонира цялата палитра на емоциите, изживявани както от отделния човек, така и от общността.

            Предпоследният епизод в книгата кара страха да избяга (вж. Представяне 2025), не само поради заглавието си „Антистрах“, но защото заявява човешката необходимост от човешка близост с друг човек. Прегръдката, обичта – това е същинската победа над него.

            „Ще мога да строша това огледало“ е финалното стихотворение. То дава повод на  Валери Стефанов в словото си при представянето да сподели, че според него книгата на А. Личева е книга, създадена от крехкост. Според Валери Стефанов човекът е крехък. Светът ни е крехък. И трябва да се пазим, да го пазим, защото крехкото е чупливо. В последния епизод на стихосбирката героинята иска да строши огледалото-свят, за да го освободи от страха му. Първо, разбира се, опознава това огледало. Това е своеобразен бунт на Алиса, която не иска да попада в огледалния свят, тази лирическа жена иска да живее реален, сетивен, осмислен живот.. Живот, който да е населен с близки и познати образи, който да е споделен, а говоренето в него да е диалогично, не разпитно, не агресивно. Крепостите срещу страха са у самите нас (пак там). Хуманното у нас трябва да се окопити и да съгради свят и живот без боязън от страха. В едно хаотично време, вселяващо уплах, вцепеняващо с агресия физическа, вербална, една жена решава да му противостои. Дарявайки крепости, изразяващи се в най-човешките състояния на усмихнатост, обич и разумност.

Библиография

Георгиев 1994: Георгиев, Н. Анализ на лирическата творба, София: Просвета, 1994.

Гоцев, Рондова 2020: Изпълнение на „Цъфнало цвете шарено“, 2020. – Електронен източник [прегледан …]. < https://www.youtube.com/watch?v=PXho681OxFc>.

Личева 2006: Личева, А. Моите Европи. София: Сонм, 2006.

Личева 2025: Личева, А. Крепости срещу страха. София: УИ „Св. Климент Охридски“, 2025.

Николчина 1997: Николчина, М. Смисъл и майцеубийство. София: УИ „Св. Кл. Охридски“, 1997.

Новков 2025: Новков, М. Всестрашие/Безстрашие. В – Гледна точка. Портал Култура, 2025. – Електронен източник [прегледан 20.04.2026] < https://kultura.bg/web/всестрашие-безстрашие/>.

Представяне 2025: Представяне на книгата „Крепости срещу страха“ на Амелия Личева с участието на Валери Стефанов, Тони Николов, Митко Новков. – Електронен източник [прегледан на 17.02.2026] <  https://www.youtube.com/watch?v=hokXAKjF-SI >.

Стоянов 2006: Стоянов, Цв. Непобеденият победен. Велико Търново: Слово, 2006, 166 – 170.

^[1] Личева, Амелия (2025) Крепости срещу страха, София: УИ „Св. Климент Охридски“.

^[2] През последните няколко години българистът от Испания Марко Видал успя да публикува няколко книги, представящи отличими български писатели/поети. Неговото издателство La Tortuga Bulgara успешно представи на испанки език творчеството на Ал. Вутимски, Кирил Василев, Александър Шурбанов, Йорданка Белева, Нинко Кирилов, Патриция Николова, Петър Чухов, Камелия Панайотова.

^[3] В представянето (състояло се на 26.06.2025 г.) участва проф. Валери Стефанов – директор на издателството, но и дългогодишен преподавател в Софийския университет, В. Стефанов е сред най-авторитетните и обичани имена на нашата филологическа наука вече почти четири десетилетия и много от филолозите българисти (а и не само) сме сред неговите възпитаници (Вж. Представяне 2025).

^[4] На премиерата Валери Стефанов пръв обърна внимание на тази особеност, че „книгата не е само хартиен носител, но тя е и артефакт. Важен е образът на книгата“ (за цялото изказване вж. Представяне 2025). В тази посока актрисата Снежина Петрова реши да експериментира и прочете самото съдържание, за да покаже, че дори и там, в тази паратекстова подробност, също има поезия.

^[5] Относно огледалото и неговото счупване своя теза представи д-р Тони Николов, припознал една от лекциите по литература на Владимир Набоков (пак там).

^[6] Имам предвид повече народната песен „Цъфнало, цъфнало цвеке шарено“, изпълнявана доскоро от Любка Рондова (вж. Гоцев, Рондова 2020). Разбира се, думата функционира с всички конотации: 1. Граница между културно и некултурно пространство; 2. Място, което опосредстващо нахлуването на светлината; 3. Женска девственост – ритуалното счупване на прозореца, символизира отнемането честта на жената.

^[7] Самото стихотворение, откъдето е тази част се отличава със своята безстрофична композиция.

^[8] Интересно е наблюдението на д-р Митко Новков, че словоформата „крепост“ е употребена само в заглавието на книгата, т.е. единично е употребена, за разлика от – „страх“, която наброява 25 пъти (Новков 2025). А д-р Тони Николов определи стихосбирката по времето на нейната премиера като „книга-съпротива“, „симптоматики на съпротивата е всяко едно стихотворение“ (Представяне 2025).

^[9] Важна тема е дискриминацията на жената. Този въпрос винаги вълнува  А. Личева – нейните базисни теоретични книги, посветени на женския глас в литературата и културата („Истории на гласа“, 2002); „Гласове и идентичности в българската поезия“, 2007). Плътното му разгръщане в творческия аспект на лирическото писане само допълва и нюансира нейните категорични позиции по темата.

^[10] С тази сентенция някога започваше едно от изданията на „Анализ на лирическата творба“ от Н. Георгиев.

^[11] В стихосбирката „Моите Европи“ (2006), посветена на  М. Николчина, лирическата жена своеобразно представя рода: фигурите на бабата, дядото, бащата присъстват отчетливо. Така че не за пръв път героинята на А. Личева говори за родословието си, имам предвид – корените си.

^[12] Като специалист по хуманитарни науки, като поет и като човешка личност вероятно  А. Личева е силно обезпокоена от тенденцията, наблюдавана в световен план, да се потискат хуманитарните дисциплини за сметка на така наречените СТЕМ-науки. Ала в основата на каквато и да е наука, цивилизационният код изобщо е подчинен  на умението (компетентността) да се чете и да се проумява написаното. Така че това противопоставяне, особено агресивно в настоящия момент (да не се учат езици, понеже имало било липса на инженери), е първо ненужно, второ – то е безумно. Езиковата компетентност е в основата на всяко знание. Така че реакцията на А. Личева е в някаква степен както лична, собствен избор и убеденост, така е и изразител на обществени нагласи. И ние само можем да приветстваме подобна смелост и категоричност.

^[13] С този своеобразен диптих  А. Личева се отличава като една от малкото наши поетеси, пишещи срещу войната. В белетристиката традиция имаме примери със сполучливи наративи, съпротивляващи се на войната: „Приключения“ (Евгения Димитрова), „Ние, в дълбокия тил“ (Санда Йовчева), „Соленият залив“ (Яна Язова). Но в полето на лириката са по-малко и по-слабо познати изявите на съпротивляващите се жени: „Грозотиите на войната“ (Мария Ненова-Рунтова), отделни творби на Багряна, Мария Грубешлиева.

^[14] Темата за деменцията и възрастовите промени у човека се оформя постепенно и силно в нашата литературна действителност. Тя е сред водещите теми в романа „Времеубежище“ на Г. Господинов, сега срещаме разработка на сюжета в лирически план.

^[15] Кратката лирическа творба със своето проникновение и стаена болка диалогизира с една лирична повест на Радой Ралин „Ще дойде детето“ (1981/1985).

^[16] По отношение на бавното, протяжното д-р Т. Николов отбелязва, че това е възможно да усили болката, продължителността ѝ, а тази особеност просто отпраща към традициите в нашата литературна класика, завещани ни от Пенчо Славейков – страданието изгражда човека (вж. Представяне 2025).

^[17] Повече за фондацията виж на: http://freepoetrysociety.com/freepoetrysociety .

^[18] Заемам определението от едно есе на Цветан Стоянов – „Шаячна интелигенция“, за да подчертая примитивизма на политическите дейци (дали не е по-точно – мързеливци) от днес.

Петър Михайлов е докторант в катедра „Нова и съвременна българска литература“ към Инс;титута за литература (БАН). Темата на дисертацията му е „Утвърждаване на женската проза в българската литература през 30-те години на ХХ век“. Негови текстове са публикувани в различни издания: сп. „Български език и литература“, „Литературен вестник“, е-списание „Дзяло“, сп. „Пламък“. Интересите му са в областта на съвременната българска литература. Като оперативен критик е публикувал книгите: „ОРЕС върху съвременната българска литература“ (2023); „Литературоубежище“ (2025).

E-mail: pmihailov@abv.bg

Редактор на текста: ас. Марина Николова

© Петър Михайлов

_________________________________________________________________________________________

© Събитие и текст. Поредица към сп. „Филологически форум“, No 3, 23.04.2026