Когато началото не е понеделник

КОГАТО НАЧАЛОТО НЕ Е ПОНЕДЕЛНИК

Размисли върху книгата „Годината, която започна в неделя“ на Яница Радева

РЕЦЕНЗИЯ[1]

 Елизабета Георгиев

Софийски университет „Св. Климент Охридски“ (България)

WHEN THE BEGINNING IS NOT MONDAY
Reflections on the book The Year That Began on a Sunday by Yanitsa Radeva

Elizabeta Georgiev
Sofia University St. Kliment Ohridski (Bulgaria)

Читателят в мен събуди преводача, когато се срещнах с книгата „Годината, която започна в неделя“ на Яница Радева. Появи се желанието да преведа творбата на сръбски език, за да може сръбският читател да се радва на тази хубава, поетична, малко загадъчна и предизвикателна книга. В процеса на четене разпознах себе си като читател в изреченията, в паузите между тях, в преживяванията, които, макар и породени в различен езиков и културен контекст, звучат изненадващо близко. В ролята си на преводач осъзнах отговорността това разпознаване да не остане лично преживяване, а да бъде споделено чрез откриването на нов, адекватен глас на произведението в сръбското езиково пространство. Желанието да представя една книга като „Годината, която започна в неделя“ на други читатели се ражда именно от този вътрешен диалог: от убеждението, че и те ще се разпознаят в нея, ще открият свои въпроси, страхове и надежди, някои семейни истории от миналото и ще усетят, че някой, някъде, вече е изразил техния вътрешен опит.

Каква е причината най-новата книга на Радева да събуди у мен тези размисли и желанието да потърся начин да преведа този хубав съвременен български роман?

Романът „Година, която започна в неделя“ изгражда сложен и фин портрет на градския живот в социалистическа среда от шейсетте години на миналия век, а частното и публичното непрекъснато се преплитат. Този градски живот наподобява и на живота на югославските градове през този период. Балканска обстановка от комунистическата епоха. Градът, който рисува Яница Радева не е само пространство на действието, той е символ на подреден, наблюдаван свят, в който всекидневието протича по предварително зададени модели, докато индивидите са постоянно подложени под натиск – те трябва да съобразяват личните си желания, страхове и съмнения с идеологическите очаквания на партията.

В такава среда персонажите се стремят да съхранят личния си интегритет и достойнство, балансирайки между приспособяването към системата и вътрешната потребност да останат верни на себе си, опирайки се както на своите добродетели, така и на собствените си слабости. Слабостите се превръщат в стратегия за оцеляване, докато добродетелите често остават скрити, за да бъдат защитени от външния свят. Борбата за оцеляване не е само материална, а морална и екзистенциална. Персонажите се опитват да съхранят достойнството си чрез дребни, често едва забележими жестове на съпротива – чрез начина, по който говорят, помнят или си спомнят, мълчат, чрез начина, по който обичат, по който се съпротивяват на неправдите, по който се борят за себе си… Всичко това е и снимка на „малкия“ човек през годините след Втората световна война на една вече несъществуваща страна като Югославия.

Неслучайно авторката полага героите си на улица „Мечта“, достатъчно символично название на улица за колоритните персонажи. Българска мечта, югославска мечта, балканска мечта… На улица „Мечта“ умните хора, онези със знания и умения, биват изтласквани встрани под въздействието на режима, който не допуска „нормалност“; изтласквани са обикновено от хора без морални и други човешки качества. Истината не се вижда. Не се вижда човещината в истинския смисъл на думата, макар че героите се опитват да оцелеят в обятието на „нормалните“ комшийски отношения. Радева показва как партията ползва своя инстументариум, за да пречупи малкия, обикновен човек и да го положи в един друг „филм“, да представи държавата като машина, която привидно се интересува от живота на даден човечец, който обаче играе поддържаща роля. Авторката балансира умело темите за доброто и за оцеляването в суматохата на едно време, в което човек, който се различава, трудно може да оцелее, но все пак устоява на улица „Мечта“ и влиза в новата година с надежда, че утрешният ден ще бъде по-добър.

По деликатен начин авторката приобщава съвременния читател и го отвежда в едно отминало време на ограничения и изпитания. За онези, които не са го преживели, това време придобива облика на особена, леко плашеща, но увлекателна „приказка“ с все пак добър край, докато за хората, живели в него, то носи едновременно топлината на носталгията и сянката на тревогата. Подобна сценография позволява над героите и читателите все пак да блещука някаква особена, мека светлина, която олекотява болката и пази човешкото. Затова разказът ту звучи като свидетелство, ту като приказка, ту като предчувствие за неизбежни събития, които предстои да нарушат привидно спокойния, камерeн свят на героите. За сръбския читател това би било добре позната картина на средностатистически югославски град и за живота на хората в него във времена, когато един режим оцветяваше всекидневието на обикновените хора.

Обитателите в улица „Мечта“ оформят галерия от персонажи: Госпожата и внучката й Йоанна, Петър, Слав и родителите му, Никола (Колчо) и майка му, Боян и Блага, малкият Владо, мечкарите, Ленко, Ясен и други. Някои от тези персонажи се появяват мимолетно, но раздвижват и променят цялата общност. Другите присъстват като призраци, в спомените и разговорите на останалите или в интуицията на главните персонажи, Госпожата и Йоанна, които изграждат този свят със своето присъствие и действено участие, докато събитийният поток се разгръща в последователност, наподобяваща филмови кадри.

Травмите от отвличанията, убийствата, внезапната смърт, лагерите са дълбоко скрити в душите на хората и за тях те не говорят открито. Шепотът е оръжие. По-добре е да не се говори, но персонажите като Госпожата например отказват да позволят страданието да ги лиши от усещане за смисъл. Въпреки че е изоставила театъра, героинята съхранява неговите уроци, за да остави своята следа в света чрез внучката си Йоанна. Забраненият кръстен знак и малката икона не са тайна за Йоанна, въпреки че остават тайна за външния свят. Йоанна е любознателно дете, което не знае да мълчи по правилата на възрастните и неслучайно става централен образ в романа. Детството на героинята не е лишено от страх и ограничения, но именно благодарение на нейната отвореност към света, благодарение на  способността й да задава въпроси и да възприема реалността без окончателни отговори, романът открива полето на надеждата. Книгата подчертава, че промяната се случва не чрез големи жестове, а чрез малки, но решителни стъпки. Да навлезеш в „година, която започна в неделя“, означава да се изправиш срещу себе си – чрез постигнатата близост, чрез готовността за уязвимост.

Поетесата Яница Радева не се отрича от лирическото в повествованието. Напротив, нейният белетристичен изказ остава белязан от поетична чувствителност, сгъстена образност и внимание към ритъма и тишината на текста. Може би затова „Годината, която започна в неделя“ не разчита толкова на сюжета, а на атмосферата, на вътрешните състояния на героите и на значенията, които се появяват между редовете. „Годината, която започна в неделя“ позволява да се чете между редовете и в това пространство се създават нови картини, които говорят по различен начин от този, който е зададен от събитията в текста.

В същото време преходът към проза изисква различна дисциплина: разширяване на поетическия глас в пространството на повествованието, героите и времето. В този процес поетесата Радева не се освобождава от своята поетичност, а по-скоро я подрежда в рамките на историята, позволявайки на лиричното да се прояви в детайла, в паузата, в начина, по който „обикновеното“ и битовото се издига до символичното. Така романът, се превръща в място за среща на лиричното и епичното, където поезията не изчезва, а променя формата си.

Поетът-прозаик Радева като че ли пише „по-бавно“, вслушвайки се във всяко твърдение, изграждайки изречения, носещи емоционална и смислова тежест, близки до стиха. Ето защо романът й може да изглежда като разширена поема, в която светът не се описва, а се преживява.

Романът „Година, която започна в неделя“ показва как миналото може да бъде прието, за да се отвори пространство за бъдещето. Въпреки че в един момент читателят може да си помисли, че авторката, като и много други писатели преди нея, стереотипизира времето, за което пише, все пак палитрата на образите и тяхните взаимоотношения, „приказността“ на повествованието, дълбочината му, образите на малката Йоанна и момченцето Владо оповергават това. Йоанна олицетворява възможността за различен поглед към действителността – не чрез бунта, а чрез тихата, но упорита вяра, че светът не е обречен да остане завинаги същият. Светът може да се промени и трябва да се промени.  Чрез образа на това момиченце Радева показва, че потенциалът за промяна се ражда именно в рамките на всекидневието, в онези мигове, които се изплъзват от идеологическия контрол и остават дълбоко човешки.

Понякога се случват малки чудеса и времето не може да бъде напълно подчинено на хватката на един режим. В първия ден на новата година, която започна в понеделник, дори възрастните си възвръщат детското усещане за света, а жестът на детето, протегнато към бъдещето, се превръща в знак на надежда: щом детето не се страхува, и ние не бива да се страхуваме. Въпреки че не са напълно освободени от ограниченията на времето, в което съществуват, героите на Яница Радева посрещат новата година като ново начало – начало, което вероятно ще предложи повече възможности и надежда в сравнение с миналото.

Това е философия за живота, за битието и за оцеляването на поколения хора от Балканите – една обща, продължаваща история. Това е и причината, поради която бих искала „Годината, която започна в неделя“ да намери своето място по рафтовете на сръбските библиотеки. Малко и искрено желание на един читател и преводач.

[1] Радева, Яница. Годината, която започна в неделя. Пловдив: Жанет 45, 2024.

Елизабета Георгиев е докторант в катедра „Българска литература“ към СУ „Св. Климент Охридски“. Темата на дисертацията „Литературата за деца на български език в Сърбия и бивша Югославия от 1962 г. до днес. Традиции, влияния, интертекстуалност“. Георгиев пише за деца и за възрастни на български и на сръбски език. Превежда от български език. Нейни текстове от областта на културата, културната история, теорията на четенето, литературата и библиотекознанието са публикувани в множество списания и сборници от конференции в Сърбия и България.

E-mail: betageorgiev@yahoo.com

© Елизабета Георгиев

_________________________________________________________________________________________

© Събитие и текст. Поредица към сп. „Филологически форум“, No 3, 03.03.2026 г.