Венцеслав Шолце

Софийски университет „Св. Климент Охридски“

Резюме

Текстът разглежда взаимовръзката между мотива за смъртта, градското пространство и паметта в мемоарното произведение на Кирил Христов „Затрупана София“.

Ключови думи: смърт, град, хетеротопия, памет, субект

Abstract

The paper makes an inquiry into the interrelations between the motif of death, cityspace and memory in Kiril Hristov’s memoire “Sofia Interred”.

Keywords: death, cityspace, heterotopia, memory, subject

От край време „Затрупана София“ на Кирил Христов – както впрочем до голяма степен и множество други раздели от неговото творчество – не се радва на особено висок литературноисторически интерес. Споменаванията на малката споменна книжка сякаш се изчерпват с употребата й или като биографичен извор за нейния автор, или като още една измежду множеството мемоарни творби със значение на източници за определен етап от българския културно-литературен живот[1]. По тези причини, ако конфигурацията на рецептивните нагласи следва да бъде подложена на литературноисторическа проверка, тоест ако бъде поставена под въпрос, то един от първите ходове в тази посока би бил да се потърси доколко „Затрупана София“ наистина се поддава на употребата си като „чист“ извор на историческа информация. Наистина ли книгата представлява само източник, при това навярно нерядко доста откъслечен? Биха ли могли да се потърсят следите на известна структурно-концептуална вътретекстова сложност, която утежнява или дори затлачва осведомителността на книгата, която проблематизира референциалната й проницаемост и изисква едно далеч по-мнително четене? Тоест наистина ли четенето на „Затрупата София“ следва да се ограничава до предполагаемите й денотати? Наистина ли София и Кирил Христов са запечатали в тази книга денотативни отпечатъци, или пък техните изображения биха могли да се разглеждат като фикционално конструирани образно-езикови структури, чийто смисъл се произвежда от иманентните инерции на текста? Изредените въпроси несъмнено не се ограничават до самото произведение на Кирил Христов и отпращат към общия литературнотеоретически проблем за интерпретацията на мемоарната литература и на нейните референциални стойности, който излиза от обхвата на настоящия текст. Целта на последния обаче няма да бъде и някакъв опит за пълна дискредитация на източниковата полезност на „Затрупана София“. Целта ми ще бъде главно да предложа още един съсъществуващ възможен подстъп към Кирил-Христовия текст, който да я схваща като непрозрачна текстова плоскост със своеобразна реторика, която я прави несводима до функцията на фактографски съсъд.

Подемайки зададената посока на разискване, следва да се проследи доколко e възможно „Затрупана София“ да се схваща като обективен, „чист“ възпоминателен разказ, концентриран около биографичната ос на пишещия субект. Такъв прочит би се вписал в многовековната традиция, според която работата на паметта се оказва фундаментално условие за произвеждането на суверенната наличност на субекта с неговата самотъждественост и вътрешна автономност. И въпреки че подобно четене остава напълно валидно, още самото заглавие на книгата предполага необходимостта на неговото допълване: споменният текст се набелязва далеч не просто като книга за Кирил Христов и съвременниците му, но и като книга за града София, както личи и от неговата квазихронологическа композиция, която прескача всякакви биографични епизоди без връзка със столичния град[2]. Автобиографичната линеарност не работи като единствен или привилегирован сюжетопораждащ принцип, доколкото тя винаги се оказва съположена и преплетена със сюжетопораждащата тяга на градската топология. Текстът разиграва дълбокото взаимно проникване между града и субекта, между материално-пространствената конкретика на външното и споменно-тълкувателните рефлекси на индивидуалновътрешното. Взаимопреплитането се оказва ключово за структурирането и на двете инстанции – на мемоарния литературен герой и на града, – които се артикулират в неразривното си взаимно оразличаване. От една страна, градските пространства извикват споменното възпроизвеждане на автобиографичния разказ и съпътстващите го житейски истории. Една от сглобките на книгата представляват постепенните и невинаги хронологично последователни описания на жилищата на повествователя или на жилищата на останалите персонажи. Автобиографичната анамнеза е срасната с градското пространство, нейните движения работят в сцепление с релефа на града и съответно не могат да се закотвят чисто и просто в самостоятелността на паметта на субекта: припомнянето внедрява външното в сърцевината на паметовата вътрешност. Наративните потенциали на паметта не се самоактуализират, тяхната механика се задейства под въздействието на пространствено-архитектурната другост на града. Саморефлексията на субекта се реализира и трансформира от конститутивното опосредяване на несобственото несубективно. От друга страна обаче, на свой ред споменният дискурс усложнява семантиката на градския пейзаж, като го раздвижва по осите на сингуларното и диахронното. Спомнянето на повествователя функционира като своеобразна археология на градските пространства, „разкопаване“ на присъстващите в настоящето градски структури посредством идентифицирането на следите от отминали, предходни пространствено-архитектурни форми. Последните се явяват заличени или по-точно затрупани от пластовете на новопостроените сгради, поради което и единствено паметовата ретроспекция би могла да разкрие затрупаните слоеве на отмряла градска морфология, да възстанови белезите на историчността или по-точно на временеенето на града. Но да извлече също така и несводимо личната специфичност на местата, чиито всекидневна инструменталност и материална самоочевидност се оказват подкопани от непредзададеността на единичното, от солепсизма на крайността и смъртността като хоризонти на човешкото битие. В този пункт в двупосочна съотнесеност между спомнянето и града – чиито импликации на този етап далеч не са напълно демонстрирани, – се вписва натрапчивостта на един итеративен белег, чиято неексплицирана от текста траектория пронизва целия текст: това е белегът на смъртта, на умирането и като цяло на смъртността, който по особен начин се обвързва с овременяването на градското пространство в режима на спомнянето. Двустранно функциониране на итеративността, при което траенето и устояването на пространствата или зданията предпоставят смъртността на субекта, но от своя страна смъртността и паметливостта на последния позволяват разкриването на временността, разрушимостта и смисловата относителност на града.

Впрочем още на пластичноописателната повърхност на текста неговата своеобразна танатология се манифестира чрез повторителното натрапване на образа на гробищата. Понякога те се явяват мимоходом при описанието на всекидневната рутинност: „Към 4-5 часа отивах да се окъпя в Боянската река, зад Вайсовата воденица, недалеко от обширните еврейски гробища, които бяха някъде юго-западно от християнските, а тия – на мястото на днешната Окръжна палата и около и зад нея“ (Христов 1944: 13). Механизмът на спомена напластява и синхронизира разновременните исторически последователни състояния на мястото, изявявайки отсъстващия заличен от новопостроената сграда субстрат на християнските гробища. Монументалната архитектурна конструкция, която би трябвало да материализира устойчивостта и престижността на институционалния апарат, замества ритуализираното пространство на смъртта. Археологическата работа на спомена демонстрира възможността за префункционализиране на пространствата, която въвежда и своеобразна взаимовръзка между гробището като отминало състояние на пространството и неговия съвременен градоустройствен облик със съответната му институционална морфология: „Бе особено зловещо, когато се връщах [нощем през турските гробища с техните „трапища от продънени гробове, в които час по час хлътахме“] сам от някое представление в дъсчената барака, която стърчеше на мястото на сегашния Народен театър и наивно си въобразяваше, че е нещо тъкмо таквоз“ (Христов 1944: 22). Съвременната градска структура е елиминирала старите турски гробища успоредно с изграждането на вътрешната си организация, регламентирането на булевардно-уличната мрежа и постепенното монументализиране и/ или естетическо преработване на общественозначимите постройки. Градският център се образува посредством установяването на система от бюрократически, политически и културни институции, които се помещават в подобаващо внушителни здания: архитектурната форма трябва да репрезентира предполагаемата авторитетност на учреждението. Тъкмо в тази точка се разгръща едно от подривните движения на възпоминателната археология: реконструирайки следите на отминалите, непрестижни, профанно-низинни форми на пространството, които следи се оказват вписани в структурата на съвременните здания по силата на споделеното местонахождение, тази археология проблематизира безупречната авторитетност и структурната стабилност на учреждението като единство между архитектурен обект и институционално съдържание. Дъсчената барака би могла единствено да си въобразява, че е Народен театър, тоест единствено да симулира адекватност между материалната си форма и номиналната висококултурност на функцията си. Подобни ходове се повтарят нееднократно и другаде в текста: така например на улица „Алабин“ повествователят разпознава „една стара червеникава паянтова сграда, пансион на девическата гимназия. След освобождението на България в тази жалка сграда няколко месеца са се помещавали всички министерства – всяко в по една стая…“ (Христов 1944: 34). Подвижността на министерствата, възможността за свиването на апаратите им до параметрите на една стая и за пренасянето им между различните сгради демонстрират тяхната пластичност, променливост и нестабилност. Също както Народният театър, и Министерският съвет се оказва разкачен от архитектурното си въплъщение: връзката между сградата и учреждението се оказва напълно случайна и произволна, негарантирана от никаква закономерна необходимост.[3]

Произволността на местонахожденията на свой ред съответства и на очертаната вече множественост от археологически реконструируеми следи на диахронната изменяемост на пространството: сградите не съществуват веднъж завинаги, тяхната конструкция е преходна и цялостната градоустройствена структура – подлежаща на необратими трансформации: „[имаше] множество дъсчени дюкянчета – гостилнички, кебапчийници, бозаджийници, бакалнички – точно гдето е сега широкият плочник пред парадния вход на величествената Съдебна палата“ (Христов 1944: 10)[4]. Археологията на градските пространства разкрива темпорализираността на техните структури, демонстрира тяхната преходност и разрушимост, като индикира изтласканите нежелани пластове на битово-профанното, на обикновения и квазиурегулиран всекидневен поток, на непроходимите и непригодни за интензивен превоз улици, на паянтовите постройки и рушащите се остатъци от османотурския градски пейзаж: „Гдето е днес ректоратът на Университета, извиваха се към улица Шипка остатъците на някаква стара турска оградна стена от споени с кал камъняци (…) [A край Народното събрание] най-високият строеж бе докторският паметник, издигнат сред просторни турски гробища, камъните от които бяха извадени, но хлътналите гробове още неизравнени. Тук-там се мяркаха дребни къщици сред непроходимо кални, още нито шосирани, улици – като сега в най-крайните софийски квартали“ (Христов 1944: 20). Столичният център, концентриращ в себе си институционалните форми на държавността, постепенно рационализира квазиструктурираното, квазифункционално и безпорядъчно пространство на София, за да се оформи като такъв, за да се (опита да се) превърне в действителен Център и да учлени собственото си Друго във вида на своята периферия, на сегашните най-крайни квартали. Предструктурната нищожност на затрупаната от исторически промени София се маркира не като прогресивно снета, а единствено като отместена под рационално регламентиращия натиск на държавностоличното ядро. Високоструктурираният център би могъл да се конституира като такъв единствено благодарение на избутването на известен нежелан остатък или отпадък, спрямо който той продължава да се оразличава. При всички положения обаче самата граница на града, неговите покрайнини и съответно неговата отделеност от природата в качеството му на мегаартефакт се маркират от текста като подвижни и колебливи: „Природата“ край София тогава почваше тутакси от улица Патриарх Евтимий към Витоша. На дведесетина крачки от кръстопътя на Патриарх Евтимий и Раковски имаше някакъв ров и насип, навярно укрепителни работи за отбраната на София. По неговото било (…) често можеше да се видят ловци, които дебнеха из тревясалия изкоп зайци или друг дребен лов“ (Христов 1944: 13)[5]. Границата между извънградската природа и окултуреното градски пространство е относителна, доколкото би могла да се размества по същия начин, по който артикулацията на съпротивопоставянето между Центъра и Периферията може да претърпява различни реконфигурации. Подвижността на сегментацията на „собствената“ структура на града съответства на неопределеността на външната му граница.[6]

Центърът – авторитетната, обществено-политически значима рационализирана сърцевина на града – не е предзададен веднъж и завинаги, неговото местоположение може да се измества, пренася или разширява. При това обаче експанзията на градоустройствената систематизация и на монументалното строителство не елиминират автоматично изтласкваните остатъци. Напротив, последните биха могли да постоянстват, както се видя и при по-горните примери, да се преплитат с нововъведените градски форми и да очертават града като пространство с хетерогенна морфология. Добра илюстрация би дало описанието на дома на небезизвестния радетел за „модернизацията“ на българската култура д-р Кръстев: „Кръстеви рядко си служеха с входа откъм улица Аспарух, а и те самите, и посетителите минаваха зад къщата, която препречваше една някогашна уличка с едър калдъръм, слизаща под остър ъгъл от улица Неофит Рилски. Ние минахме по тоя остатък от турска София, между няколко потънали в земята къщици, на чието място сега се издигат великански сгради, изкачихме се по външна каменна стълба право на горния кат и почукахме, макар, бутайки вратата, да я намерихме отворена“ (Христов 1944: 59). И градският пейзаж, и хабитусът на градските жители функционират като бриколаж от разнородни компоненти. Дори когато градоустройствената регулация налага опозицията между централно и периферно и/ или между модерно и архаично, белезите на последното не се очистват внезапно и то продължава да прорязва града с точките на локалната си наличност. Калдъръменият сокак би могъл да се избере пред новопрокараната улица, прикритата каменна стълба може да се предпочете пред входната врата. Траенето на останките от турска София обаче не изчерпва бриколажната съчетаемост между архитектурно-пространствените гънки на градския континуум. Текстът не изпада в периодизаторската генерализация на дихотомията между османска и следосвобожденска, предмодерна и модерна градска организация. Напротив, бриколажно изграденият градски пейзаж – без да се загуби неговата разнородност, – би могъл да премине през различни преподреждания, без да загуби разнородността си и да достигне архитектурна хомогенност, симетричност или единство: „Обичам и сега да минавам край тоя дом, улица Аспарух № 67, който се е запазил тъкмо такъв, какъвто беше преди половин век – само че не тъй гордо стърчащ над околните дребни къщици, а потънал в кладенеца на великански кооперации“ (Христов 1944: 71). Сходен мотив за „засенчването“ на високата някога сграда от по-високи съвременни постройки се открива и при разказа за зданието, помещавало Съюза на българските писатели: „Къщицата №8, която през 1941 година стана притежание на Съюза на българските писатели (…) преди близо половина век бе все така скромна, ала не и толкова принижена, както изглежда сега, останала в ямата на щръкналите околовръст великански съпритежателски домове“ (Христов 1944: 96). Величините, чрез които се отмерват размерите и отсъждат качествата на дадена постройка, се набелязват като относителни и непостоянни: критериите за внушителност и монументалност на архитектурните конструкти се изменят успоредно с изменението на мащабността на строителното дело. Мащабността на сградата е резултат от известно взаимоотношение между различните сгради: монументалността на дадена сграда не е константна характеристика, доколкото е единствено релационен ефект от йерархичната система на всички околни сгради. Сугестивният потенциал на подобни констатации не трябва да се подценява: ако критериите за мащабност на архитектурния обект са променливи, то тогава и монументалността на системата от държавни институционални постройки ще трябва да се мисли през възможността за дискредитирането си. Монументалните учрежденски здания (като метонимия на държавата) и кооперативното строителство (като метонимия на модернизацията) биха могли да бъдат засенчени или затрупани по същия начин, по който понастоящем те засенчват или затрупват по-ниските или дори равни със (или дори вдълбани в) земята постройки.

В перспективата на изложеното вече започва да се изяснява в какъв смисъл в „Затрупана София“ археологията на града се превръща в танатология на града, а във връзка с това получава известно обяснение и регулярното натрапчиво възвръщане на текста към образа на гробищата и към темата за умирането било на близки приятели, било на самия повествовател. Оттук може би следва да изведе известно обяснение за това, че подложените на археологическо припомняне градски пространства се свързват по един или друг начин със смъртта. В горните примери многобройните турски гробища се явяваха многократно, при това винаги като един от археологически реконструируемите затрупани пластове на София. Споменът извикваше тяхната призрачна аура, чието обезпокоително виртуално межделеене – в плана на засрещането между пространството и спомена – продължаваше да обитава местонахожденията на внушителните съвременни архитектурни образци: локацията на старите еврейски гробища например се заема от  днешната Окръжна палата (Христов 1944: 197). Рационално-логично институционализираният Център неслучайно е елиминирал забележителната хетеротопия на гробището[7], доколкото последната функционира през подривно-дестабилизиращия белег на смъртта или смъртността. Същият белег натрапчиво се възвръща в различни точки от автобиографично-споменното разказване[8], като именно тук се завързва възелът между субективния ред на паметта и критиката на градското пространство. Споменната археология на града се разгръща като специфична танатология на града, доколкото в крайна сметка нейната работа не довежда до възстановяването на някакво изначално състояние на града, на някаква изконно-автентична и незаслужена забравена стара София. Тази археология не води до никакво „архе“, до никакво начало и съответно не постулира никаква митология на произхода. Танатологията на града очертавата неговото временеене, временността и трансформируемостта на неговите структури, непреодолимата му изменчивост и непредзададеността на границите му. Танатологичното изследване на града съответно фундаментално проблематизира и монументалната архитектурна артикулация на модерните държавно-идеологически апарати – Окръжната палата, Съдебната палата, Университета, Народния театър и дори Министерският съвет и Народното събрание – която би трябвало да демонстрира вековечността и устойчивостта им. Нова София може да бъде затрупана и сведена до реконструируема следа, също както и съставляващите я социални светове биха могли да се изличат от релефа на обществено-политическите отношения. Градът представлява пространство на постоянната трансформация, белязан от фундаменталната смъртност на обитателите си и разрушимостта на материалните си форманти.

Библиография

Авджиев 1963: Авджиев, Ж. Кирил Христов, С.: Български писател, 1963.

Арнаудов 1967: Кирил Христов. Живот и творчество, С.: Изд. на БАН, 1967.

Каракостов 1943: Каракостов, Ст. Кирил Христов, С.: Ив. Коюмджиев, 1943.

Христов 1944: Христов, К. Затрупана София, С.: Хр. Г. Данов, 1944.

Derrida 1986: Derrida, J. „Point de Folie – Maintenant l’Architecture“ – In: AA Files, No. 12, 1986.

Foucault 1986: Foucault, M. „Of Other Spaces” – In: Diacritics. 16 (1), 1986.

Lefebvre 1991: Lefebvre, H. The Production of Space, Blackwell, Oxford and Cambridge, 1991.

Lefebvre 2003: Lefebvre, H. The Urban Revolution, University of Minnesota Press, Minneapolis, 2003.

[1] Срв. (Каракостов 1943: 76),(Арнаудов 1967: 415), (Авджиев 1963: 108).

[2] Срв. как повествователят описва съвсем накратко и без особени подробности престоя си в Търново и споменава само мимоходом престоя си в Триест (Христов 1944: 26-28, 40). В подобна посока вероятно работи и самото заглавие на произведението, която пряко назовава градския топос като своя (за)главна характеристика.

[3] В тази точка проличава подкопаването на представителността на сградите, на способността им да репрезентират силата на институцията. Именно тази функция Жак Дерида извежда като фундаментална метафизическа черта на схващанията за архитектурата (Derrida 1986: 65-69). Нататъшният анализ ще проследи как Кирил-Христовият текст ще проблематизира и останалите елементи от архитектурната метафизика, изведени от Дерида, като йерархизъм, хюлетизъм, архи-йератизъм и т.н.

[4] Описвайки „достозабележителните кръчми“ на затрупаната София, повествователят отбелязва и обществения нужник – една от несгрешимите метонимии на материално-телесната субверсия, – чието място впоследствие се заема от Съдебната палата (цит. съч.: 178).

[5] Срв. също (Христов 1944: 24).

[6] Противоречивата динамика на градскопространствените граници е една от ключовите теми в добре известните класически изследвания върху подвижността и историчността на властовите или градските центрове от Анри Льофебвр, от чиито понятиен контур донякъде се възползвам в настоящия текст (Lefebvre 2003: 116-120р 168-169 и пр.; Lefebvre 1991: 331-335).

[7] Гробищата са може би най-изтъкнатият пример за хетеротопия в прочутата статия на М. Фуко (Foucault 1986)

[8] Вж. (Христов 1944: 71, 177, 183, 185).