Частните сфери на живота като пространство за реализация на жените в творбите на Фани Попова-Мутафова
ЧАСТНИТЕ СФЕРИ НА ЖИВОТА КАТО ПРОСТРАНСТВО ЗА РЕАЛИЗАЦИЯ НА ЖЕНИТЕ В ТВОРБИТЕ НА ФАНИ ПОПОВА-МУТАФОВА
Вероника Алипасалис-Табачка
Югозападен университет „Неофит Рилски“, България
The present text aims at exploring some of Fani Popova-Mutafova’s fiction in depth, as well as her viewpoints regarding a woman’s place in society and the opportunities that lie before her. A connection was made between the openly declared attitudes of the author, as well as the messages of the literary works, aimed at understanding and designing plots according to which the private spheres of the home are the main place where a woman will get proper realization and satisfaction from her role in life.
Keywords: Fani Popova-Mutafova, gender, personal position, emancipation, challenges, opportunities, private spheres of the home.
„Поставени в рамките на съвременната българска литература, разказите на Фани Попова-Мутафова се нареждат до творбите из нашия градски живот на Г. П. Стаматов, П. Райчев, К. Константинов, Вл. Полянов, Ор. Василев, Св. Минков, Ем. Коралов, А. Каменова и др. За разлика от мъжете писатели, тя нарисува в ново осветление образа на съвременната българска жена. Нейното изображение носи следите на истинска женственост, човечност, топлота, външна конкретност, вътрешна екзалтация. В света, който ни представя, се чувствува парфюмът на жена.“ (Динеков 1941: 562)
Към казаното може да се допълни и че в значителна част от творбите си Мутафова се фокусира върху теми, касаещи преди всичко жената, мястото й в обществото, възможностите й за реализация, нуждата от нейното развитие и пълноценност. Затова и героините в разказите й са изправени пред необходимостта да заявят себе си и да се борят за правото си на щастие, зависещо доста често не от самите тях. Това до голяма степен е продиктувано и от контекста на времето, в което са създадени тези творби, и появилите се разногласия за това къде жената може да намери своето щастие, кои сфери на живота крият опасност за нея и къде тя ще бъде удовлетворена и пълноценна. Декларират се позиции, следващи визията за извеждането на жената от дома и предоставянето на възможност за заемане от нея на длъжности, които доскоро са пазени само за мъже, и други, според които отдалечаването на жената от семейството и ролята й на майка и съпруга са посягане върху светостта на отколешни ценности. Фани Попова-Мутафова е една от интелектуалките, участвали активно в утвърждаването на концептите на неотрадиционализма като част от неговата социална нормативизация през художествената литература. За нея модерната жена не бива да е подчинена на мъжа по силата на някакво вековно установено господство, както е в традиционното общество. Тя трябва да е просветена и напълно осъзната да подчини себе си и тялото си в дълг на онова по-голямо нещо, което е националното единство и неговата защита и развитие. Мутафова декларира нуждата от еманципация, която обаче не трябва да бъда за сметка на семейния уют, създаван най-вече от жената. Това е нещо, което писателката следва твърде често в разказите си, където извежда образа на жената като основна фигура, отговаряща за просперитета на нацията. Очевидно разбиранията и проекциите й са насочени предимно в посока опазване на същинските женски функции, като на осъждане подлежи всяка промяна, при която „жените напускат домашния кът и децата си и отиват да работят допълнително извън домашната си работа, не от амбиция за получени права, а от икономическа нужда“. (Мутафова 1998: 372) Т.е. единствено стремежът към материална обезпеченост може да доведе до желание за заемане на друга работа извън дома. Тази гледна точка предполага нагласа, че жената трябва да бъде преди всичко домакиня и единствено липсата на средства биха я довели до желание за загърбване на същинските грижи за семейството. Мутафова вижда в еманципирането на своя пол една своеобразна опасност за жената да изгуби същността си и да престане да изпълнява онова, за което всъщност е призвана:
За да се освободи, тя щеше да избира между неверни и нерадостни пътища: да се отрече от своето женско начало и да дири други възможности за духа си, като дели място с мъжа в тежкия му труд: едновременно жена в борбата за продължение на рода и мъж в борбата за съхранение на рода. И щеше да пречупи Божията воля, поемайки двойната тежест на проклятието му: с пот на челото да изкарва прехраната си и в мъки да ражда деца … (Мутафова 1936: 5).
Позициите на Мутафова са проявени най-вече в творчеството ѝ, където освен разкази на историческа тематика Мутафова създава и немалко произведения, в които насочва поглед към актуални теми от съвременния живот. Според Петър Динеков в разказите на Мутафова се усеща творческият отпечатък на жена писателка. И това се вижда не толкова във факта, че се говори предимно за жени, колкото в начина на представяне и описание, в който „има някакъв женски лъх…“ – „в описанието на обстановката, в подчертаването на някакви външни неща, в отношението към хора и случки.“ (Динеков 1941: 556). Но „нейните жени не са само литературно създадени образи… нейните жени са толкова близки до своите действителни първообрази, че понякога ни се струва, че те са наши познати, близки, че вече сме ги срещали някъде, че това не са героини от разказ, а живи люде.“ (Крънзов 1940: 435). Такова нещо може да бъде постигнато само от жена, тъй като тя „умее да проникне в чувствата и настроенията, мислите и стремежите на тая жена от страни, които остават недостъпни за наблюдателното око на мъжа.“ (Динеков 1941: 556).
Освен всичко друго Мутафова има способността и „да рисува живота такъв, какъвто го вижда, да се задълбочава в интимните подбуди на човешките постъпки, да търси и долавя и в най-незначителните случки характерните моменти, да не си затваря очите пред лошото, долното, безчестното, а заедно с това да се възхищава от доброто, да посочва към какво трябва да се насочват идеалите на нашия народ, какви трябва да бъдат стремежите на отделните единици и на обществото…“ (Крънзов 1940: 434).
Върху такива концептуални постройки Фани Мутафова полага белетристиката си и придава пълнокръвие на създадените художествени светове, за да изгради облика на градската жена – съпруга, майка, любовница, жената – грешна или свята, но толкова реална, че провокираща размисъл за механизмите, функциониращи в българското общество от близкото минало.
В първия разказ от сборника „Жената с небесната рокля“, който носи същото име, е изведена стойността на семейството като детерминираща пълноценността на жената – главната героиня е стара мома, копнееща за семейство и осъзнаваща, че животът й е протекъл, без тя да успее да го изживее пълноценно като съпруга и майка. Жената не е с ниско социално положение, напротив, обезпечена е със собственост върху книжарница, предадена по наследство, но това по никакъв начин не променя сивотата и празнотата в живота ѝ. Чрез тези концепции в изграждането на художествения образ Мутафова декларира, че истински смислен и стойностен е животът на една жена не когато се е подсигурила материално и не е зависима от никого, а когато е изградила дом, създала е деца и е изпълнила съкровеното си призвание, с което се е появила на този свят. Героинята няма име, то е без значение, тъй като обобщава всички онези подлежащи на критика жени, представляващи пример за неизживян живот. Разказът „Дете“ от същия сборник акцентира върху рожбата като смислоопределяща единица в живота на двама съпрузи, които започват истинското си живеене едва когато се сдобиват с наследник. Преди това те просто вървят в сивото монотонно и еднообразно ежедневие, без да има какво да внесе истинска тръпка и да направи пълнокръвен живота им. Такива са посланията и на разказа „Коледа от Чайковски“, където героинята Лена не се наслаждава на богатия си и охолен живот, защото в дома й липсва онова, което осмисля живота – дете. Така, въпреки материалната си подсигуреност, тя не се чувства пълноценна, тъй като празнотата от липсата на дете в живота на една жена не може да бъде запълнена с каквото и да било друго.
Концепцията, която Мутафова следва, извежда „на първи план една редица от женски типове, които, от своя страна, се свеждат към един и същи тип – към жената майка, която чрез материанство осмисля своя живот, жената, която слага пред жертвеника на материанството и любовния копнеж, и мечтата за една по-висока култура.“ (Илиев 1930:163)
В разказа „Жени“, където вече и самата Фани Попова-Мутафова отчетливо си е дала сметка за мястото на модерната жена като важен конструктивен елемент на промяната във властовите технологии, определящи обществените отношения, са очертани образите на Божана и Марта, като още с първото изречение се заявява различността им: „Викаха им момчетата.“ (Мутафова 1927: 99) Божана знае, че не е красива и че трябва да се подсигури чрез ума си, „че я очаква подвиг“, тя си представя, че ще бъде уникална, различна от всички други жени, че ще стори нещо голямо, че ще докаже на всички, че и жената може да бъде нещо:
Подвиг щеше да бъде да изтриеше от челото на сестрите си унижението, че са родени жени, да намереше тайната, която от хиляди години ги е държала роби на земята и на плътта, да ги превърнеше от безволни играчки в силни, свободни хора. Само жена можеше да понесе тежкия кръст на изкуплението. И може би тази жена щеше да бъде самата тя. (Мутафова 1927: 100)
Но разказът насочва към констатацията, че вървейки по този път, жената не бива да губи чисто женското у себе си, онова, което я прави уникално същество, даващо живот, „защото, ако жената на будоара, жената-кукла е противна – жената не-жена, тази, която се отказва от задачите, които й е определила природата, е сто пъти по-жалка и по-противна.“ (Мутафова 1927: 107). Бягащата от женскостта си жена, разкрита в лицето на Божана, понася последствията на своя избор. Декларираната позиция се отнася до нуждата от образование на жената, което да й помогне да изпълнява по-добре ролята си на съпруга и майка, не „само за да подражава маймунски на мъжа – да става адвокат, инженер, депутат, – а за да облагороди своята задача – една от най-големите: отглеждането на малкия човек.“ (Мутафова 1927: 107-108). Образованието е онзи фактор, който ще въздигне жената и ще я направи по-добра в грижите й за семейството. Вече общественото мнение няма да звучи като гласа на Божанината майка, която казва: „Като че ли жената не я чака все същото – и да учи и да не учи.“ (Мутафова 1927: 117). Това ще донесе промяна и жената няма „да мине от една опека в друга, от едно унижение в друго – под вечен надзор, вечно дете, което чака да му подарят, да бъдат милостиви, щедри.“ (Мутафова 1927: 117). Търсената промяна е в посока очертаване на нови хоризонти пред жените, които да им помогнат да надградят способностите си и да се усъвършенстват за свое благо и на всички около себе си. Липсата на обвинение към майката от страна на момичето говори за осъзнаване на невъзможността за бягство от традицията: „Бедната, тя не беше виновна. Повтаряше само това, което от векове бяха втълпявали в главата на жената.“ (Мутафова 1927: 117-118). Това оневиняване акцентира и върху навика да се върши онова, което е правела майката, преди нея бабата и всички жени в поколения назад, да се следва традицията.
Другата героиня в разказа – Марта, е различна, тя е отгледана в охолство, нищо не й е било отказвано, обиколила е много места по света и „понеже й дойдоха до гуша баловете, чайовете, другарките, които говореха на френски за шивачки и обожатели (…) и най-последни клюки – Марта се записа в университета. Там се сприятелиха с Божана.“ (Мутафова 1927:101) Божана тръгва по пътя на знанието, за да промени света, в който живее, а Марта от отегчение. Това обаче не пречи на двете млади дами да станат първи приятелки, докато в живота им не се появява общия интерес към един мъж – д-р Ангел Сребров. Един от водещите идейни концепти е, че колкото и борбена и силна да е жената, природата й е такава, че се поддава на чара на някой мъж и често това променя напълно стремежите ѝ. Приятелството прераства в съревнование за сърцето му. Умът, одухотвореността, интелектът на Божана ангажират вниманието на д-р Сребров, той изпитва удоволствие да разговаря с нея, защото тя, за разлика от много други жени, е прекрасен събеседник, с когото могат да се дискутират всякакви теми. Усещайки, че губи битката, Марта ползва най-силното оръжие на една жена – красивата външност, с която Божана не разполага. От приличащата на момче с късо остригана коса Марта не остава и следа, когато тя се появява на университетския бал, прибягнала до най-баналното от всички женски качества – красотата. Усеща се гузна и знае, че се унижава, но „мъжът е който ни предпочита така. А любовта ми към този мъж е по-силна от всичко. Предпочитам да ме унижат, но да ме обичат …“ (Мутафова 1927: 120). Дори в избора, който мъжът прави, прозира липсата на индиферентност при достигане на развръзката и посланията, носени от нея. Мутафова смесва фикцията и реалността, за да превърне текста в отражение на обществено припознати морални категории. Божана завършва с отличие, но Марта получава любимия мъж и му ражда дете, тя изпълнява святата женска роля, за която се появява всяка жена на света. Равносметката е, че Мутафова много умело съчетава най-доброто, което може да притежава една жена, в образите на двете момичета – едната с ум и с ясна визия за посоката на промяна в съществуващия ред, следваща безотказно пътя си, който я отвежда до водачка на женско движение и секретарка на женска парламентарна група, със сребърен орден на гърдите, но останала сама, неусетила радостта от майчинството, от уюта на дома, а другата – станала съпруга, майка, изпълнила призванието си, но не допринесла никак за промяна в статуквото. Във вътрешната борба на Божана Мутафова конкретизира психологическата драма пред всяка една жена, поела в редиците на феминистките движения и отдала живота си на промяната на настоящия ред:
Нима този бездушен метал бе награда за дългите й отречения, за всичкия й огромен труд, или суетните хвалебствия на хилядите, които утре щяха да я забравят, или бедната и горда утеха на изпълнения дълг? Пред нея се мернаха усмихнатото свежо лице на Марта и ясните очи на момичетата ѝ. Нещо сви гърлото на старата мома. Тя си спомни една жена с посивели коси, една отдавна изчезнала жена и чу отново думите, над които се бе смяла: Жената я чака все същото. Всичко друго е вятър. (Мутафова 1927: 125).
Направената равносметка детерминира необходимостта от еманципация, но такава, при която жената не се отдалечава от призванието си да бъде съпруга и майка. Мутафова неизмеримо търси начини да подчертае тази разлика в белетристиката си. „Новата българка“ не трябва да се отказва и отрича от това да бъде преди всичко жена, но трябва и да демонстрира, че права са й нужни, за да стане още по-добра в попрището си, да насочи действията си към изобличаване на несъстоятелността на образа, налаган й от критикуващите я:
Бих желала да прозра и да набележа само бъдещия път може би още неясен, по който новите поколения ще трябва да тръгнат – за да получат истински свободи и по-ценни права: а именно – правото на жената да бъде преди всичко майка…, която ще може свободно и гордо да носи рожбата си пред лицето на света, една майка, която ще има време и възможност да отдаде най-добрите си сили за отглеждане на младото поколение, което е работа много по-важна от тази да записва цифри в някой тефтер … Една майка, която няма да оставя децата си на улицата, за да съсипва здравето си в отровните изпарения на някоя фабрика или да оставя работите си в невежествените и груби ръце на разни слугини и гувернантки, за да се занимава с празни и затъпяващи забави. (Мутафова 1998: 376)
Това е еманципацията, за която трябва да работи жената – да изпълнява отреденото й с гордост и да демонстрира превъзходството на това свято задължение над всички останали. Ролята й на жена не е нещо, от което трябва да се срамува и да отрича, то е нейното най-голямо предимство, защото в ръцете й и от гръдта й израства бъдещето на всяка една страна. Това отлично кореспондира с проблемите на времето, а писателката умело вплита в текстовете си всички послания, насочени към пробуждащата се жена, като очертава опасностите, криещи се по поетия път, готова ли е наистина да се лиши от всички радости, които животът й е отредил, изпращайки я на земята като жена, нужно ли е да се откаже от всичко, за да се бори за промяна, която има опасност да я отдалечи от изначалната й същност.
В романа „На кръстопът“ чрез идеологиите на героите Мутафова доразвива проблематиката за мястото на жената в обществото, като „срещу визията за жената на Ангел (преди всичко майка и домакиня) стои тази на Олга Денева, която защитава правото на жената да работи и да бъде майка едновременно. Текстът изписва гледните точки на влюбените като позиции, които обаче се случват само като репрезентация на обществени настроения, като политически възгледи, които в режима на текста и на 30-те отпращат към актуалната диаметрална полюсност на лявото и дясното. […] Да си десен, означава да съхраняваш изконните модели, в които жената е преди всичко майка, господарка на дома и грижеща се за децата, а мъжът приема ролята на бащата, който трябва да изкарва прехраната и чиято воля управлява семейството. Да си ляв, за текста на „На кръстопът“ изразява обратната представа – икономическо и публично равенство между мъжа и жената, равни професионални условия, както и наличие на държавни заведения, които да отглеждат децата вместо майките им.“ (Йораднова 2009: 297-301).
Текстът затвърждава визията на Ангел като правилна, разкрива множество грешки и страдания на Олга в стремежа й към отбягване на женската й роля и насочва към осъзнаване, че правилното място за една жена, където тя може да бъде щастлива и пълноценна, е у дома. Този развой подчертава предимно десните нагласи на самата писателка и я определя като пазител и защитник на изконните патриархални ценности. Затвърждава се схващането, че борейки се за равноправие, жената се обезличава и това я води до деградация. Частните сфери на живота са тези, в които жената трябва да търси своята реализация, за да може да изживее един пълноценен живот. Затова и в творчеството на Мутафова героините й са толкова пълнокръвни, че да могат да въздействат върху нагласите на читателките, да ги насочват и да се превърнат в една своеобразна библия, в която жената съвсем целенасочено е подтикната да поеме по единствения достоен за нея път – на майка и съпруга.
Библиография
Вачева 2013: Вачева, А. В периферията на канона. Българските писателки през първата половина на XX век. София: Просвета, 2013.
Даскалова 2001: Даскалова, К. Женската идентичност: норми, представи, образи в българската култура XIX – началото на XX век. Балкански идентичности. София: Илинда-Евтимов, 2001.
Динеков 1941: Динеков, П. Разказите на Фани Попова-Мутафова. – Българска мисъл, 5/1941, 555–562.
Илиев 1930: Илиев, А. Разказите на Фани Попова-Мутафова. – Българска мисъл, 2/1930, 163–168.
Крънзов 1940: Крънзов, Г. Фани Попова-Мутафова – Българска мисъл, 8/1940, 433–440.
Мутафова 1927: Мутафова, Ф. Жени. – В: Жената с небесната рокля. София: Юнион, 1927.
Мутафова 1936: Мутафова, Ф. Една жена. София: Издание на Вестник на жената, 1936.
За автора
Вероника Ангелова Алипасалис-Табачка е докторант в катедра „Литература“ към Филологическия факултет на Югозападен университет „Неофит Рилски“, гр. Благоевград.
