ТИХИТЕ УСИЛИЯ ПО ЕДНА ЕВРОПЕЙСКА КУЛТУРА

Елка Димитрова

Институт за литература към Българската академия на науките

Abstract. The article presents the integral creative figure of Ivan Teofilov in its sociocultural context. The leading motive of the text is Teofilov’s specific culture-building role in the Bulgarian literary life from the 1960s onwards.

Keywords: cultural building, contemporary lyrics, Ivan Teofilov, 1960s.

 

Чета „Вселената на яйцето“, „Гласът на тишината“, „Амфитеатър“, „Град върху градове“, избраното от „Геометрия на духа“, автоантологията „Вкусът на живота“… Чета напосоки. По симпатия, за удоволствие и припомняне. Някои от текстовете забелязвам по сегашния начин за първи път.

И ме обзема успокоеното усещане за един малко изместен свят. Някак паралелен, на втори план, не прицелен към центъра. Не свят на победители, не и на егоцентрици. Свят на нега и спомен, с привкус на лека меланхолия покрай цъфтежа на съществуването. Претопен, амалгамен. Дори в ранните книги. Дори в пълнокръвните стихове на „Амфитеатър“, която за мен, признавам, ще остане любимата стихосбирка на Иван Теофилов. Дори там зад интензивната образност на стария град разчитаме известно отчуждение – онова оттегляне крачка назад или крачка встрани, благодарение на което светът може да бъде пресъздаден като възмечтан или бленуващо спомнен – по-пълен, по-завършен заради дистанцията и свободата на въобразяването, на доизмислянето.

Сравнявам епиграфи и авторски фрагменти. Близки са, съзвучни. И в съзвучието си радват.

„… моралната квадратура на кръга е в това, как да продължаваш да живееш и да не си победител в един свят, където за победените няма място…“. Това е Елиас Канети.

„Човек е несъвършено същество и вероятно литературата съществува, за да му напомня това.“ Това пък е Иван Теофилов. И двата цитата са от „Вселената на яйцето“. И двата говорят за смирение, подтикват към смирение.

Като споменах „смирение“, ще отбележа и един специфичен, може да се нарече „технически“, нюанс, който регистрирах при сегашния си прочит. В мемоарните книги, а и в стиховете на Иван Теофилов някак се наслагват образи – наслагват се включително върху образа на говорещия. И това е един тънък, дискретен и всъщност рядък за лирическото стихотворение и мемоара подход. Рядък поради несебичността, която точно тези жанрове по-скоро не предполагат. Зад този подход, разбира се, стои определен начин на мислене и присъствие в света, който самият Теофилов формулира:

да съумея да запазя този свой

страничен поглед, с който утре краят

на Аза няма да е тъй мъчителен.

„На майка ми“ („Град върху градове“)

Или пък – наслуки прелиствайки „Вселената на яйцето“, чета: „… забележителният й талант – на знаещ, умен и наблюдателен летописец на своето време…“. За Анна Керн ли се отнасят тези думи, или за самия Теофилов, така отстранено гледащ и въпреки това така страстно присъстващ и встрастяващо описващ.

Трудно умение е да бъдеш изключителен именно чрез своята оттегленост – именно с ненатрапчивостта на аза си, именно заради пропускливостта на собствения си свят към света на другите, заради мястото, което с такава щедра радост даваш на другите.

Може би точно поради това умение тъй пленително оживяват в спомените от „Предизвикани записки“ гневно-благият, зевсоподобен анархист Иван Пейчев; шеметният Досьо Досев, готов във всеки момент да изчезне сам по себе си, превръщайки се във виночерпец на Поета (с главна буква); магнетичните „графини“ (сестрите Мила и Невена Балтови) и разбира се, муднословесният, подобен на свръхедро бебе Георги Божилов–Слона и Катя Паскалева – царствена и в нощницата си след бохемски запой, магически преобразяваща се и никога напълно принадлежаща на мястото, в което е попаднала… Всичките любими лица от спомените на Иван Теофилов са хора от други светове – от силни и настойчиво други светове – хора, които сякаш снизходително подаряват отрязъци от своето пространство на съвременниците си – за да разширят и очуднят ежедневието им, да му вдъхнат онова странно, без което то би изгубило връзката си с някакъв извор – на радост, на скръб, на вълнение – извор отвъд ежедневното, без който обаче човекът трудно би понесъл същото това ежедневно.

Може би именно по силата на тази отстраненост, може би именно поради тази си готовност да остане на втори план, Иван Теофилов се оказва в такава степен способен да създава среда. Не точно около себе си – просто литературна среда. Това е поет, отгледал поети. Поет, превел поети – и буквално и метафорично. Що се отнася до буквалния смисъл, в негова интерпретация зазвучават на български Андрей Бели, Дмитрий Мережковски, Иван Бунин, Инокентий Аненски, Николай Гумильов, Анна Ахматова, Марина Цветаева, Игор Северянин, Владимир Набоков, Йосиф Бродски и др. Знаменателни и мисля, определящи в собственото му творческо развитие, са преводите му на руския „Сребърен век“.

Но той превежда и в един друг смисъл. Превежда много от българските поети, дебютирали през 80-те и 90-те години на миналия век, а и редица по-късни автори, през сумрачните коридори на неизвестността, младостта, неувереността и разпиляността към структуриращата представа за литературния кръг, за принадлежността към някакво литературно общество. В този смисъл Иван Теофилов има културостроителна роля, която удивително точно синергира с природата му на човек, встрани от врявата на деня – на творец, живеещ и чрез това, което прави за другите, а понякога – дали не главно чрез него? (Последните неща пиша по интуиция – четейки текстовете му и от обща информираност. Аз не познавам лично Иван Теофилов.)

***

Тук бих искала да кажа и няколко конкретни думи за неговата собствена поезия.

За мен Иван Теофилов е поет на пространството в един смисъл – и подобен, и различен от далчевския предметно-пространствен архетип в литературата ни, и подобен, и различен и от акмеистичната вещественост. Правя това уточнение, защото тези две литературни тенденции са му поначало родствени. Той прави своя, все пак специфична поетика на пространството, която бих опитала да разчета по-скоро през есеистично философстващи автори като Гастон Башлар и Патрик Дрьове.

В контекста на Теофиловата пространственост на първо място ще спомена цветущия ориенталски космополитизъм в стихотворенията му за Пловдив, изграден именно и основно върху усета за пространство. И тук изрично ще откроя къщите. В акцентирането на техните образи особено осезаемо се прокрадва далчевската линия. Къщите на Теофилов обаче са интензивно живеещи, пропити от живот – дори когато този живот е отминал, всъщност – най-вече когато той е отминал. Те носят патината на съдбите, които са приютявали, готови обаче във всеки момент да отворят магически пространства, в които тази патина да оживее, да стане сегашна реалност. (А този „всеки момент“ се определя единствено от окото на гледащия, от неговата собствена готовност да вникне в къщите, да оживи къщите.)

Такава е къщата под хълма (Бунарджика) в „През детството“:

във този дом от дълги дни живееха сами

две застаряващи жени –

зад призрачни пердета.

В още по-голяма степен такава е къщата на леля Щергени, покойната гъркиня (от „Спомен на кръвта“ в „Град върху градове“), в която се събират споменът и въобразеното, което чудодейно съвпада с онова абсолютно истинско, което лирическият герой всъщност никога не е видял. (В стихотворението той помни дословно и разказва на майка си как е изглеждала къщата, унищожена от земетресение много преди да се роди самият той. „Такава беше. Да, но тя се срути през земетресението в двадесет и осма“ – казва майката, изслушвайки достоверното описание.)

Изобщо – минава ми през ума: Теофилов е поет, способен да разкаже всичко през къщите.

А мистиката на града и неговите патинирани места за мен остава може би най-притегателната тяга на поезията му. Така както постоянно излъчващата се пространственост в стиховете му създава усещане за сигурност, за наличност и принадлежност на уязвимите ни, несигурни духове.

И в тази връзка ще цитирам откъс от „Летен ден“ (посветено на Иван Цанев):

Открехването на нещата – то е сякаш сън,

Но как прокраднатото свежо на живота

(покрай бастунчето на вехтата преходност) звъни

звъни в часовника щастлив

сред завладяващата те обемност

на твоето човешко ехо

в двора на света…

Или пък в „Знаци“: „Дойдох да чуя със ухото на града / онези стари думи на приятелство“.

И ако наблюденията ни се запечатват по-добре, като ги поставим в аналогия с някакви универсални конструкти, бих сравнила Теофиловите видения за времето и пространството с брачната вкопченост на Хронос и Ананке. Неговото време остава съдбовно заключено/съхранено в неотменимостта на пространствата. Те съществуват независимо от него самото и от неговите събития. И това е възможно поради неизбежността на образите вътре в нас. Така като че ли работи онази предпамет на поета, чрез която той гради домове за другите, за нас.

Статията е част от работата по проект „Острови на неблажените. История на неконвенционалната българска литература от 1944 до 1989 г. в нейния социокултурен контекст“, договор с ФНИ № КП-06-Н60/1 от 16.11.2021.

Библиография

Теофилов 2011: Теофилов, Иван. Вселената на яйцето. Пловдив: ИК „Жанет-45“, 2011.

Теофилов 2018: Теофилов, Иван. Гласът на тишината. Пловдив: ИК „Жанет-45“, 2018.

Теофилов 1968: Теофилов, Иван. Амфитеатър. Пловдив: „Христо Г. Данов“, 1968.

Теофилов 1976: Теофилов, Иван. Град върху градове. Пловдив: „Христо Г. Данов“, 1976.

Теофилов 1996: Теофилов, Иван. Геометрия на духа. София: Свободно поетическо общество, 1996.

Теофилов 2016: Теофилов, Иван. Вкусът на живота. София: Рива, 2016.

 

Д-р Елка Димитрова (1971) е доцент в Института за литература – БАН. Специалист е по нова и съвременна българска литература, с особен интерес към проблематиката на модернизма. Автор е на една монография („Изгубената история“), на литературоведски студии, на учебници и помагала по литература и на критически текстове.