Й. извади от джоба си ролетка. Мъничка, рекламна, и във формата на камионче. Издърпа и някаква малка смачкана хартия. Оказа се новогодишно късметче, от миналата Нова година. Вещаеше късмет, пари и просперитет за настоящата година в тъпа рима. Явно не им се е дало на създателите на баницата.

Годината беше повече от отвратителна. Така казват. Аз не я усещам никак. Отдавна не усещам нещата, които другите описват. Дали защото загубих обоняние по време на пандемията, или просто защото още преди нея загубих друго важно сетиво – умението да чувствам в синхрон с общото тяло, не знам. Не ме и интересува.

Да се върнем към Й. В джобовете на малкото му оранжево яке винаги се намират странни неща – от кестени през малки шарени стъкълца до миниатюрни книжки и парчета кифла. На пръв поглед несъвместими късове ежедневие, но за него, дълбоко обединени от общ смисъл, парчета реалност. Смисъл, който може да се роди само във въображението на тригодишен. Сигурно някога е можел да се роди и в моето, но нали отдавна вече нямам сетива за разни работи…

Пуше. Така ѝ казват на кукумявката в селото на баба ми. Била вестителка на смъртта и звуците, които издава предвещават края на нечия душа. Странното е, че в стаята, където спях, когато гостувах на баба, винаги се чуваше пушето. Не ми е пукало за тези суеверия тогава. Звукът не ме и дразнеше. Действаше ми успокояващо. Така, както сутрешното кукуригане на петела никога не ме е изнервяло, напротив. Събуждаше ме със спокойствието на селския живот, където не те чакат обичайните задължения и градски бързини.

Какво ли е вещаело пушето тогава? На нас? На другите? Дали е викало нечия душа, или е свирело за всички ни…

Баба ме накара да скубя тревите между плочките на двора. Сякаш за нея това винаги бе най-важното занимание. Без идеално почистени плочки не би имало свят?! Откакто свят светува, най-големият проблем на човечеството са малките тревички измежду селския плочник. Нали бях отишла уж да ѝ помагам, та започнах да ги удрям, късам и дърпам с мотичката. Още по-безсмислено ми стана. Криво-ляво позачистих, а и без друго тя минаваше след мен да инспектира, та зарязах дворната идилия и отидох да вечерям рано, за да си остана слаба, че после ме чакаше истинската причина, заради която бях на село.

Храната при баба свързвам с чушка и домат от градината, парче сирене и малко салам от онзи мекия, символ на деведесетарското детство. Беше вкусно. Безумно вкусно. Светлината падаше в малката кухньо-спалня под топъл и красив ъгъл. Беше шест следобед. Безгрижно лято. Течеше страхотен португалски сериал, който следях в този безумен час. Лисабон, море, красиви хора, любовни случки. Не помня името му, но знам, че имаше герой на име Пако, около който се въртеше всичко.

Приключих и започнах да се оправям за излизане. Да, и на село има живот, и то какъв. Докато се цупех пред огледалото в коридора, баба се беше прибрала от двора с кални и мръсни ръце и оправяше разни нейни си неща. Винаги, когато ме видеше пред огледалото, казваше „А така, бабе, направи се красива, среши се хубаво, на баба врабчето“. Врабче бях. Сега няма и врабчета.

Обичах да съм с баба, там, в безгрижното село. Нямаше забрани, нямаше караници, нямаше нищо друго освен тиха любов, грижа, студени чаршафи, сочни домати и повика на пушето.

И малко друга любов имаше. Не един и двама красавци, заточени като мен извън градския ритъм, ме очакваха в парка. Животът кипеше точно там, и то в пъти по-яростно, отколкото в града. Любов.

Винаги съм била готова на всичко само за нея. Само тя ми носеше истинско удоволствие, временно щастие и желание да го живея този живот. Да трепериш от вълнение, че ще видиш някого, да гориш при най-малкото докосване, да мечтаеш преди заспиване невъзможни сценарии извън пределите на парка, на града, на селото. Любов. Желанието ми за любов. Любовта, преди да се счупи. Любовта на влюбените. Любовта, която изпитвах към всичко в онова лято на село. При баба. Под звуците на пушето.

А кой да знае, че то е вещаело именно края на тази любов. Любовта към живота, към птиците, към бабите, към тишината и към безгрижните дни. Пушето е пеело за нас. За всички нас в онзи парк. За Пако в Лисабон. За баба – не. Тя си отиде по-рано. Изхърка веднъж, каза „але, хоп“, и излетя. Рязко и без много шум. Както обичаше да прави винаги.

Ние обаче останахме след края, след песента на пушето… и още сме тук. Аз вървя и държа за ръка малкото оранжево яке. Все по-малко неща ме вълнуват. Врабчетата напуснаха града завинаги. И друго се случи, но и то няма значение.

Странното е, че въпреки края на толкова много неща аз още мисля за нея. За любовта. Знам, че не трае вечно, но не си е отишла завинаги. Връща се често пъти. За малко. И е хубаво. Хубаво е да я усещам.

Ще купим тиква, ако намерим. Ще я издълбаем и ще светне отвътре.

Вървим. Аз, тригодишният с оранжевото яке и една торба със тиква. Прибираме се при черното куче и при едно от момчетата в парка. Над терасата ни има дърво. На дървото живее пуше. И свири за нас. Наближава новата година.

---

Лора Пеева е родена през 1987 г. в София. Завършва Втора английска гимназия „Томас Джеферсън“, после СУ „Св. Климент Охридски“ като магистър със специалност „Славянска филология“. В момента е докторант по чешка литература в СУ. Работи като PR и маркетинг специалист, и ивент мениджър.

email: loravalentino@gmail.com