Христо Раянов
Софийски университет „Св. Климент Охридски“

 

„Питър Пан“ е роман, който среща читателя с един от най-красивите измислени светове – Земята Никога. Приказният свят на Дж. М. Бари и реалността са в непрекъснат контакт помежду си, като това най-ясно личи от образите на главните герои – Питър Пан, Уенди, Капитан Хук. В играта на светове няма победители и победени, a редица доказателства, че двата свята са неразривно свързани. Най-добре се вижда това в глава 11 от романа – реалността не може да съществува без въображение, а приказките не могат да съществуват без капка реалност, която самите създатели – хората – привнасят в тях.

Ключови думи: Питър Пан, Уенди, Земята Никога, приказен, въображаем, реален, свят, взаимодействие.

Peter Pan is a novel in which the readers enter one of the most beautiful imaginary worlds: Neverland. The fairy world and the real one are in constant interaction , and this is best shown in the characters themselves: Peter Pan, Wendy, and Captain Hook. In the game of worlds there are no winners or losers, just proofs that the two worlds are inseparably intertwined. This is best shown in Chapter 11: reality cannot exist without imagination while fairy tales and worlds cannot exist without the little grain of reality which the creators – people – put into them.

Keywords: Peter Pan, Wendy, Neverland, fairy, imaginary, real, world, interaction.

В световната литература се открояват няколко произведения, които носят етикета „детски”, но съдържат в себе си голямо разнообразие от послания, валидни и за света на възрастните. Книги като „Алиса в страната на чудесата”, „Малкият принц” и „Мечо Пух” са доказали своите неоспорими художествени качества не само пред детската публика. В светлината на тези романи обаче малко незаслужено на заден план остава друга една „детска” книжка – „Питър Пан или момчето, което не иска да порасне” на сър Джеймз Матю Бари (започнала като пиеса, след което адаптирана като роман). В романа можем да се запознаем с един от най-ярките литературни герои – Питър Пан, момчето, което не иска никога да порасне, и чрез него да се срещнем с мотива за преоткриването на детското вътре в нас. В древногръцката митология богът Пан е наречен „най-свободният сред боговете” (Harding 1897), той живее в гората и върши всякакви пакости. Същите качества има и Питър Пан, който – точно като своя митологичен съименник – е свободолюбив, дързък, никога не се променя, не пораства. Историята разкрива, че героят е създаден в чест на починалия като дете брат на автора (Birkin 2003: 9) – оттам и алегорията „момчето, което няма да порасне“. Но ако оставим встрани знака за равенство между „смърт“ и „непорастване“, текстът на Бари разкрива една цяла вселена, способна да се мери по мащаб, стил и дълбочина на разказа с най-добрите детски (и не толкова детски) книги по света.

В „Питър Пан” читателят се среща с може би най-известния приказен свят, наред със „Страната на чудесата” на Карол – ‘Neverland’ (на български по-разпространен е преводът на Боян Атанасов и Теодора Атанасова – „Небивалата земя” (Бари 2015), но в случая намираме, че той няма нужния нюанс на думата за „точност“: „небивал“ навежда към конотация за „все пак възможен“, докато ‘Neverland’ е приказна страна в тотален контраст с реалността. Затова ще приемем за по-приложим превод „Земята Никога”).  Дж. М. Бари създава перфектната симбиоза „герой-свят”. Образ като Питър Пан – момчето, което никога не пораства, – може да живее единствено в Земята Никога.

Сюжетът на романа се развива в два свята. Реалният свят, представен от Лондон, и Земята Никога. Земята Никога е  необикновено смесване на време и пространство. Логиката сочи, че което и да е „място” – било то реално или не – би трябвало да се намира „някъде” или „никъде”, а не „някога” или „никога”. За разлика от всяко друго място Земята Никога има освен пространствени и времеви координати. Земята Никога – ”Втората звезда вдясно и после само направо до сутринта” (Бари 2015: 36) – има логично, макар и съвършено неразбираемо за Уенди, Джон и Майкъл, другите основни герои, местоположение. Разбира се, впоследствие става ясно, че тези координати са измислени от самия Питър Пан на момента, защото той е казал първото, дошло му наум. Тоест налице е описание как точно се стига до приказното място и то е напълно логично. Логично е, защото е  конкретно, а вече авторът няма вина, че единствено Питър Пан и децата читатели го разбират. Възрастните са ограничени от фикс-идеята за обясняване на света и неговите посоки за разлика от децата, чиято логика се различава от тази на възрастните и много често я превъзхожда.

След като местоположението на Земята Никога е ясно, тогава остава другият компонент – времето. В приказния свят на Дж. М. Бари никога не се пораства. Времето просто няма значение. Затова и името на света е „Земята Никога“, а не „Земята Никъде”. Както авторът описва, всяко дете сънува Земята Никога и я създава по свой образ и подобие. Във въображението на брата на Уенди – Джон – например има лагуна, над която летят розови фламинго, а при другия брат – Майкъл – има едно фламинго, над което летят лагуни. Този пример е показателен за различните възприятия на децата на елементите от околния реален свят. В Земята Никога между тези елементи се правят подобни странни на пръв поглед връзки – те са възможни единствено в приказния свят на Дж. М. Бари.

При пътуването си до Земята Никога, осъществено благодарение на Питър Пан, децата Дарлинг – Уенди, Джон и Майкъл – се натъкват на различни части от всички приказни земи. По този начин героите отиват на непознато, приказно място и едновременно с това се завръщат в добре позната територия, която самите те са сънували и създавали.

Контактът между двата свята и пътуването между тях се извършва посредством свръхестествената способност на Питър Пан, а именно – летенето. За да достигнеш до приказния свят, трябва да извършиш приказно действие. Питър Пан играе ролята на медиатор между двата свята – той е истинско момче, което обаче има необикновени способности. Разкривайки тайната на летенето на двамата братя и Уенди – посипване с прашец от крила на фея, Питър Пан осъществява магическото преминаване на трите деца от реалния свят в приказния. Но когато в края на романа порасналата Уенди се мъчи да полети, не успява. Тежката присъда на Питър Пан е, че тя е вече „прекалено стара”, тоест прекалено сериозна и вече не е дете във въображението си. В добавка към това Уенди вече се съмнява, че изобщо някога е летяла, а както самият Бари казва: “В момента, в който започнеш да се съмняваш, че можеш да летиш, вече не можеш.“[1] (Barrie  1902: 27).

Но какво всъщност има в Земята Никога и как тя си взаимодейства с реалния свят?

Земята Никога притежава всичко онова, което английските деца в началото на ХХ век си представят за приказните светове. Русалки, пирати, индианци, феи, зверове и… банда на Изгубени момчета, начело със своя главатар Питър Пан. В тази приказна страна се озовават децата на семейство Дарлинг: Уенди, Джон и Майкъл. Те се сблъскват с почти пълна противоположност на своята реалност. В скучния Лондон правилата налагат родителите, докато в Земята Никога правилата се налагат от децата. Разбира се, пристигането на трите деца Дарлинг променя напълно статуквото в приказния свят. Своеобразната „реформация”, която Уенди, издигната в ранг „майка”, налага, е препратка към реалността. Строгите правила за лягане, благовъзпитано държание пред дама, пиене на лекарства и най-вече грижата за момчетата – всичко това е частица от реалния свят, която Уенди пренася в Земята Никога. Като най-свободния дух измежду героите Питър Пан на пръв поглед изненадващо не се противопоставя на правилата. Напротив – той ги спазва и дори ги налага на другите, като приема с охота ролята на „баща” на Изгубените момчета. Друг герой би възприел установяването на новия ред в Земята Никога като заплаха или като опит за превземане от страна на реалността. Питър Пан обаче приема поведението на другите и себе си като игра. По този начин в началото на романа е избегнат прекият конфликт между двата свята.

Земята Никога обаче също променя децата Дарлинг. Опознавайки я малко по малко, Джон, Майкъл и Уенди се приспособяват към нея, като стават по-смели и дръзки, но най-вече като забравят семейството си. Мотивът за забравянето в романа „Питър Пан” е основен както за главния герой, така и за света, в който той живее. Питър Пан, разбира се, е героят, който най-много забравя, защото да помниш предишни случки и преживявания, означава да трупаш опит, което от своя страна означава да порастваш, а последното в случая с Питър Пан е невъзможно. Логично е и, че когато Уенди разпитва Изгубените момчета за майките и бащите им, Питър Пан гледа с подигравка и неприкрита неприязън на тази инициатива, която в края на краищата завършва с неуспех за Уенди.

Земята Никога обаче крие и много опасности. При първи прочит на романа читателят почти не се замисля колко много смърт и разговори за смъртта има по страниците – умират много индианци, животни и почти всички пирати.. В домашния уют смъртта не дебне на всяка крачка. Докато в създадената от Дж. М. Бари Земя Никога всеки от героите може много лесно да се прости с живота. Тук можем да направим паралел с вълшебните приказки, в които страхът е основен мотив. Според Владимир Проп страхът е използван в обреда на инициация – посвещаването на децата в обредите на възрастните, за да се направи преходът от хаос към космос (цит. по Илчевска 2011). Страхът означава предпазливост – това, което липсва на Изгубените момчета и най-вече на Питър Пан. При тях страхът е заменен с дързост. Можем да кажем, че дързостта е плод не толкова на самите Изгубени момчета, колкото на опасностите, които ги заобикалят. Страшните пирати са изобразени гротесково – с изключение на Капитан Хук, – индианците са почти приятелски настроени, а дивите зверове рядко пресичат пътищата си с героите. В този смисъл липсата на страх е поредното доказателство за това, че Земята Никога не позволява на обитателите ѝ – Изгубените момчета – да пораснат. Приказният свят предлага само два избора: да останеш завинаги малко момче или да умреш. И в двата случая – поне що се отнася до Питър Пан – предложението е примамливо, защото по думите му: „Да умреш ще бъде  страшно голямо приключение” (Бари 2015: 124).

Емблематичен пример за сблъсък между Земята Никога и реалния свят можем да намерим в глава 11 от романа. Разказвайки приказка на Изгубените момчета, Уенди всъщност разказва истинския си живот – тя говори за семейството си, бавачката и пътуването до Земята Никога. В приказката на Уенди можем да открием отговор на следния въпрос: „За какво се разказва в приказките, които се разказват в Земята Никога?“. Отговорът е: „за реалния свят“. Съвсем ясно можем да видим следния парадокс: в реалния живот се разказват приказки за вълшебни места, а, както личи от страниците на „Питър Пан”, във вълшебните места се разказват приказки за реалния свят. Именно в глава 11 е най-яркият конфликт между реалността и приказната страна. Като част от Земята Никога Питър Пан я защитава. Той описва реалния свят като свят на безотговорност, незаинтересованост от страна на родителите към децата им. Напомня на Изгубените момчета, че са „изгубени”, „паднали, когато бавачката им се е зазяпала нанякъде“ (Бари 2015: 43) и че родителите им са били достатъчно разсеяни и безотговорни, за да не ги потърсят или чакат. Питър Пан разказва и своята тъжна история – че не е дочакан от истинската си майка и е бил заменен с друго дете. Уенди от своя страна изтъква предимствата на реалния свят, преди всичко на семейството: родителските грижи, които децата въпреки желанието си не могат да полагат. Тази словесна битка се превръща в единствената, в която Питър Пан е победен. Водена от желанието си да се прибере, Уенди убеждава всички момчета, че трябва да се върнат в реалния свят.

Друг конфликт между двата свята, само че на нивото на героя, ясно можем да видим в образа на антагониста Капитан Хук. По страниците на романа има препратки към миналото му – за „прочуто средно училище”, което е посещавал, – както и за страстта му към „добрия тон”, т.е. „достойното държание” (Бари 2015: 197). Последното навежда на мисълта, че Капитан Хук също е пришълец в Земята Никога (мистерия е как е намерил пътя), но като вече пораснал човек, отдавна е заличил детското в себе си, което автоматично го прави основен враг на Изгубените момчета, както и на Земята Никога. Образът му е събирателен за детската представа за реалния свят – свят на правила, строга дисциплина и жестоки наказания. Във връзка с това не е случаен и фактът, че в пиесата „Питър Пан” по замисъл на автора един и същ актьор играе ролите на г-н Дарлинг, бащата на Уенди, Джон и Майкъл, и на Капитан Хук. Приказният свят обаче пази своята чистота и всичките му обитатели се стремят да унищожат онези, които нарушават хармонията му.

Между реалния свят и Земята Никога няма само конфликти. Като пример за приятелски взаимоотношения можем да отличим момента със съживяването на феята Камбанка. Неспособен да спаси умиращата фея, Питър Пан моли всички деца от реалния свят, които „в момента спят”, да помогнат (Бари 2015: 170). Телепатичното свързване на Питър Пан и децата е и може би най-мистичният момент в романа. Децата от реалния свят могат да спасят единственото изцяло вълшебно същество – феята. Родена от детското въображение, феята може да бъде спасена от смърт само с помощта на своите създатели – децата. Благодарение на тяхната помощ феята оживява, а сякаш в замяна Земята Никога връща Изгубените момчета обратно в реалния свят.

В края на „Питър Пан” всички герои получават това, което искат. Капитан Хук дочаква недостойната постъпка на Питър Пан и умира с усмивка. Изгубените момчета и Уенди се връщат и порастват. Питър Пан остава малко момче, което винаги си намира кого да заведе в Земята Никога, а Земята Никога запазва своя Питър Пан.

Сложните отношения между представителите на двата свята – реалния и приказния – показват, че светът на въображението, без значение дали ще го наречем Небивалата земя, Земята Никога или Страната на чудесата, не може да съществува без малката капчица реалност, която ние самите – създателите – пренасяме в него. Реалността пък, от своя страна, просто не би била годна за живеене без въображение. Поради дълбочината на проблемите, до които достига Дж. М. Бари в „Питър Пан“, книгата, сюжетите и героите заслужават да им се обърне повече внимание. Особено в свят, в който възрастните очевидно показват невъзможност да се справят с проблемите си, текстове като „Питър Пан“ може би са начин да намерим себе си и път към нещо по-добро. Ако не друго, поне знаем координатите – втората вдясно и после направо до сутринта.

Библиография

Бари 2015: Бари, Дж. М. Питър Пан. Прев. Б. Атанасов, Т. Атанасова. София: Изток-Запад,  2015.

Илчевска 2011: Илчевска, М. Исторически корени на вълшебната приказка на В. Я. Проп. Генетични модели и обяснения за интеретничността на фолклора. – Електронно издание „Литературен клуб“, 2004. [прегледан на 10.10.2016]. <http://www.litclub.bg/library/kritika/ilchevska/prop.html>.

Barrie 1902: Barrie, J. M. The Little White Bird or Adventures in Kensington Gardens. Project Gutenberg [прегледан на 10.10.2016 г.]  http://www.gutenberg.org/files/1376/1376-h/1376-h.htm .

Birkin 2003: Birkin, Andrew.  J. M. Barrie & the Lost Boys: The real story behind Peter Pan. Constable: 1979; revised edition, Yale University Press: 2003.

Harding 1897: Harding, Caroline Samuel. “Stories of Greek gods, heroes and men; a primer of the mythology and history of the Greeks”. Chicago: Scott Foresman, 1897 [прегледан на 10.10.2016 г.].https://archive.org/stream/storiesofgreekgo00harduoft/storiesofgreekgo00harduoft_djvu.txt .

За автора

Христо Стефанов Раянов е докторант към катедра „Славянски литератури“ на Факултета по славянски филологии на СУ „Св. Климент Охридски“. Обект на изследване на дисертационния му труд са героите в литературата и киното, методите за тяхното изграждане и развитие в жанровия контекст и сюжетната функционалност.

 E-mail: hristo.rayanov@abv.bg

[1] Преводът е мой. – Хр. Р.