Богдана Тепавичарова

Софийски университет „Св. Климент Охридски“

Abstract: The text aims to trace the route to sublimation of both characters (respectively Humbert Humbert in “Lolita” and Bill Lee in “Queer”), torn between Eros and death, through the study of various psychological conditions through which they pass, the possible and chosen escapes from the formed situations, the similarities and differences that the decisions, taken by the characters, suggest. They key question is one of the uniqueness of each destiny and how universal solutions can be applied to the individual.

Keywords: “Lolita”, “Queer”, sublimation, Vladimir Nabokov, William Burroughs, Sigmund Freud

В труда „Ерос и култура“ Зигмунд Фройд излага представата си за това какво представлява сублимацията, както и културните и психичните предпоставки за необходимостта от нейното случване. Сред основните причини, които правят непреодолимо овладяването на инстинктите, той посочва трудностите на живота, които претоварват хората с негативни емоции и преживявания. Това довежда до нуждата те да бъдат канализирани, за да може, поне до известна степен, човек да облекчи тежкото си положение.

Фройд посочва три вида средства, чрез които това би могло да се случи, като на първо място са поставени прекалено многото развлечения, които омаловажават нашата нищета. Друго средство са заместващите удоволствия, които я намаляват. Последните, които Фройд посочва, са наркотиците, които обаче правят човека нечувствителен (Фройд 1991: 13). Според теорията на австрийския психоаналитик е възможна и тяхната замяна с изкуството, защото то се свързва с ролята на фантазията в психическия живот на индивида.

Въпросът за смисъла на живота, който кулминира в стремежа към щастие, съдържа две страни – позитивна и негативна цел, тоест да се избегнат болката и неудовлетворението и да се изживеят силни чувства и удоволствие. Акцентът може да се постави върху двете или върху само едната от тях. Този стремеж на личността получава отпор от външната реалност, довеждайки до разграничаване между принципа на желанието и принципа на реалността. Не е възможно постигане на всички поставени цели. Също така трябва да се има предвид, че постигането и балансът в състояние на щастие могат да се задържат само временно, защото човек се радва интензивно на контрасти, ограничавайки сам себе си. И в този случай Фройд извежда три основни пункта, свързани с опасността от опита щастието да се превърне в постоянно състояние на индивида.

Вървейки отвътре навън, на първо място той поставя човешкото тяло, осъдено на разлагане и тлеене, което не може да се освободи от болката и страха като предупредителни сигнали. То е последвано от външния свят, бушуващ над хората със свръхмощни, неумолими и разрушителни сили. На последно място са взаимоотношенията на индивида с останалите хора, като се твърди, че това е типът страдание, което изпитваме най-болезнено (Фройд 1991: 14–15).

Естествено, от тези две положения се подхожда към опит да се намери метод за намаляване или избягване на нещастието, защото за истински щастливия човек тази цел трябва да е станала приоритетна. Освен това се посочва, че начините за това могат да бъдат изключително многообразни и да варират от пълното задоволяване на потребностите, което обаче носи опасността от бързо наказание, през намирането на спокойствие чрез страненето от другите и света, интоксикацията, фантазиите, химерите, до въздействие върху инстинктите за освобождаване от страданието за сметка на интензивността от изпитаната наслада. Именно тук е мястото на сублимацията, която трябва да помогне на човек да повиши изпитваното удоволствие чрез психична и интелектуална дейност след изместването на либидото. Сублимацията прави възможни висшите психични дейности на човек и оттам за Фройд е една от основните градивни части на културата. Щастието в любовта (включително сексуалната), от своя страна, се стреми към връзка с външния свят и обекти от него, но именно поради тази причина то е лесно разрушимо. Тук Фройд предупреждава, че всяко крайно решение може да доведе до разочарование от избрания начин на живот (Фройд 1991: 22).

Две произведения на модерната литература – романът „Лолита“ от Владимир Набоков и романът „Сбъркан“ от Уилям Бъроуз – са близки по сюжет и излагат в художествен вид достигането до сублимация.

Както в романа на Набоков, така и в този на Бъроуз главните герои, които са и субективни разказвачи, са проиграни като хора, преследващи интересуващите ги обекти с всички сили и средства.

Навлизането в реалията на романите се извършва, когато двамата главни персонажи Хъмбърт Хъмбърт и Бил Лий се опитват да продължат живота си след преживяна голяма загуба, съответно младежката любов на единия и съпругата на другия. Героят на Набоков използва защитния механизъм изместване спрямо непрекъснато обграждащите го момиченца – избира пасивността пред социално недопустимото действие, но пренасочва и реализира нагона си чрез контактите си с младолики проститутки. От своя страна, героят на Бъроуз тъкмо е преодолял наркотичната си зависимост като начин за справяне с трудностите в живота и се опитва да влезе в нови отношения с него. Всичко това показва стаяването на натрупала се страст, която героите се надяват да облекчат чрез отношенията си, респективно с Анабел Лий и Карл Стайнбърг/Уинстън Мур. Тук героите са предприели действия спрямо постигането на позитивната цел на стремежа към щастие – да изживеят силни чувства и удоволствие. Тези контакти така и не се реализират поради неодобрение, отхвърляне, а и заради приетите обществени норми за поведение. Тоест желанията, стремежите и действията за осъществяването им, от страна на Хъмбърт Хъмбърт и Бил Лий, се сблъскват с принципа на реалността, по-точно с етическите норми на външния свят, които определят по какъв начин могат да протичат взаимоотношенията между хората, които те определят. Така тези цели остават нереализирани: „Анабел… Една вечер тя успя да излъже стръвната бдителност на родителите си. В горичката… зад вилата… внезапно чашата на чувствата ми се изпълни докрай; неочаквана суматоха под близкия храст им попречи да прелеят…“ (Набоков 2011: 17–18); „Никога няма да го направи, защото майка му не би одобрила.“ „…Лий се чувстваше самотен и победен… Лий беше дълбоко огорчен… Поставяше Лий в положението на жалък настоятелен педал, твърде глупав и твърде лишен от деликатност…“ (Бъроуз 2005: 21–23 и 27–28).

Тъй като е известно, че дори минималното задоволяване на нагона довежда поне до неговото временно уталожване, естествено е, че в тези случаи неизразходваната страст продължава да се трупа и да създава вътрешно напрежение у двамата герои. Стига се дотам, че един поглед е достатъчен на Хъмбърт Хъмбърт и Бил Лий, за да въплътят всичките си въжделения в едно единствено човешко същество, превръщайки го в своя фикс идея: „Извънредно трудно е да изразя с нужната сила онзи взрив, онзи трепет, онзи тласък на страстно разпознаване… моята Лолита, щеше напълно да засенчи своя прототип.“ (Набоков 2011: 44–45); „Сред тях разпозна едно момче, което се казваше Юджийн Алертън… Може пък да постигна нещо в тази посока…“ (Бъроуз 2005:  33).

Въпреки това пристъпването към действие на двамата герои е бавен и мъчителен процес, защото изпитват физически болезнен страх от възможното отхвърляне. Предприетата от тях стъпка би била трансгресия спрямо приетите етически норми на обществото, тоест би последвала намеса – отпорната сила на принципа на реалността. При това първоначално Хъмбърт Хъмбърт е привидно в по-добра позиция – Лолита е на границата на тийнейджърските си години и обожава лъскавите образи от холивудския свят, а той е красив. В началото това качество е достатъчно да омае младото момиче: „Притежавам всички черти, които според експертите по сексуални интереси на децата пораждат съответен отклик у момиченцата… Освен това, както казват, приличам на някакъв било актьор, било гъгньо с китара, обожаван от Ло.“ (Набоков 2011: 49). Бил Лий, от своя страна, е поставен в по-неизгодна позиция – физиката му е съсипана от всичките му зависимости, а и има славата на смахнат особняк. Той обаче притежава необходимата интелигентност и чар, за да преобърне коренно мнението на Алертън за себе си: „Лицето на Лий беше съсипано, зло и старо, но ясните му зелени очи бяха замечтани и невинни. Алертън… отвърна на поздрава, преди да осъзнае, че по някакъв начин Лий е успял да влезе в неговия приятелски кръг…“ (Бъроуз 2005: 30, 48 и 38).

Двамата мъже успяват да задържат достатъчно дълго този момент, за да постигнат удовлетворение на нагона и на страстта си. Разбира се, преминаването на границата не протича безпроблемно, дори на пръв поглед да изглежда, че реакциите на Лолита и Алертън са свързани с нещо странично на случващото се. Но също така не може да се отрече, че и двамата проявяват инициатива в ключовия момент. А и те вече са запознати с природата и щенията на двамата мъже.

Желанието на Хъмбърт Хъмбърт и Бил Лий бива задоволено, но същевременно твърде голямото фокусиране върху личностите на Лолита и Алертън довежда до тяхното емоционално пристрастяване и зависимост, тъй като почти напълно се отказват от каквито и да било други занимания. Тук се намесва щастието в любовта и опасността, която то съдържа в себе си – чувствената връзка с обектите от външния свят е установена, стремежът е към позитивно постигане на щастието, бива изживяно необикновеното усещане, което предоставя сексуалната любов, но така героите сами се поставят в най-уязвимо положение, защото либидото е достигнало една позиция и не иска да я променя, тоест героите се намират в ситуация на инертност на либидото: „О, налагаше ми се много зорко да бдя над Лолита… тя излъчваше неизразимо сладостна светлина…“; „Аз, който я ревнувах от всяко срещнато хлапе…“ (Набоков 2011: 174 и 239); „Вечерта преди [Алертън] да замине, Лий изпадна в състояние на маниакална възбуда“ (Бъроуз 2005: 78).

Така настъпва и повратният момент в тези неравностойни и странни отношения – дори да е имало първоначално любопитство у Лолита и Алертън, на този етап, то вече е получило своето насищане и двамата са достигнали до извода, че това не е желаният от тях начин на живот. А и те имат своенравни, силни и дори малко безотговорни характери и макар да са притиснати, полагат усилия да отстояват себе си, доколкото това е възможно. Тоест любимият обект се опитва да се оттегли, отблъсква Хъмбърт Хъмбърт и Бил Лий. Още повече, че това е сходна ситуация с тази при загубите в началото. Така балансът на ситуацията на щастието е нарушен: „Кретен! – рече тя, като ми се усмихна сладко. – Гадняр! Бях като маргаритка, погледни на какво ме направи“ (Набоков 2011: 155); „Бих искал да подам оплакване за нарушаване на условията на договора – заяви Алертън. – Ти каза два пъти седмично“ (Бъроуз 2005: 89).

Сблъсъкът на прекалено настоятелните желания и изисквания на двамата мъже със студеното отношение и опита за отблъскване на Лолита и Алертън води до психическия разрив на първите, до почти физическото усещане за обреченост и всевъзможни опити за възвръщане на загубеното внимание и близост. Връзките претърпяват непрекъснати падения и възходи, но остават все така далеч от мечтаната хармония. Либидото е принудено да смени своята позиция, макар все още да отказва да го направи: „… бях стигнал до последните унижения и жертви. Но всичко беше напразно…“ (Набоков 2011: 250–251); „Гърлото го заболя, очите му се навлажниха и той се срина на леглото, като хлипаше конвулсивно. Вдигна колене и закри лицето си с ръце, свити в юмруци…“ (Бъроуз 2005: 62 и 67).

Двамата мъже стават жертви на факта, че на подсъзнателно ниво потискат една истина, която страшно изкристализира в лабиринта на мъката им и ги принуждава да видят суровата реалност – Лолита и Алертън нито ги обичат, нито ги желаят и дори не биха страдали от липсата им. Още повече, че Хъмбърт Хъмбърт и Бил Лий не биха могли да потиснат собствената си любов, тоест да пренесат тежестта ѝ от обекта на желание, нито биха могли да я разпръснат върху всички хора и да останат приятели с Лолита и Алертън. Блокирана е възможността да се премине от положителния към негативния стремеж към щастие.

В този смисъл, мечтата се сбъдва, но тя довежда до катастрофа на личността. Миналото е изтекло невъзвратимо, бъдещето изглежда безцелно. Така желаната действителност остава възможна за изживяване и осмисляне само в света на словото. Защитата от външния свят отваря пътища към по-омекотено задоволяване на инстинктите и разкрива дарби, които иначе, вероятно, биха останали в латентно състояние: „Говоря за зубри и за ангели, за тайната на силната пигментация, за предсказанието в сонета, за спасението и за изкуството. И това е единственото безсмъртие, което можем да споделим с теб, моя Лолита“ (Набоков 2011: 342); „Лий не знае, че вече се е отдал на писането, тъй като това е единственият му достъпен начин да остави незаличима следа, независимо дали Алертън е склонен да го слуша или не…” (Бъроуз 2005: 15).

Накрая Хъмбърт Хъмбърт и Бил Лий нямат друг избор освен да се потопят в бездната на неспирното време – сетне първият е напълно погълнат от него чрез тежестта на греха си, а вторият се опитва да се спаси в джунглите на Панама, където смята, че чрез намирането на идеалната психотропна дрога ще успее да възвърне предишната цялост на личността си. И тук се появява известна разлика. Докато решението на Бил Лий прилича на регресия на нагона, то пътуването му по-скоро няма да постигне крайната си цел, тоест вероятно ще се превърне в странене от света, хората и поставящите го в рамки етически норми. През отделянето си от познатата среда чрез пътя и съня, като при втория се осъществява част от останалия нагон и сублимацията, може да се очаква, че Бил Лий ще намери вътрешна хармония, а дори помирение със заобикалящата го среда и ще успее да си възвърне способността за градивни действия. От друга страна, Хъмбърт Хъмбърт, развивайки чувство за вина, заради стореното на Лолита, се опитва да го изкупи с нов грях – убийството. Той престъпва етическите норми на културата и принципа на реалността чрез проявите си на агресия и за момент властва над ситуацията. Но и в този случай удовлетворението трае съвсем кратко, защото поведението му е неприемливо и наказанието е наложено почти веднага. Също така е загубена любовта на авторитета, което никак не е маловажно, имайки предвид престижната преподавателска позиция, на която героят е представител. Той вече няма място в обществото и бива изтласкан от него. Еросът и смъртта не успяват да намерят баланс в психиката му и затварят пътя на възможностите за нормално съществуване в света, както чрез употребата на средствата за преодоляване на трудностите на живота, така и чрез защитните механизми. До самата си смърт Хъмбърт Хъмбърт ще общува с Лолита чрез сублимацията в своите текстове – показания.

Хъмбърт Хъмбърт и Бил Лий прекрачват границата между фикция и реалност. Без да го осъзнават, и двамата герои се опитват да компенсират неудовлетворението, което изпитват в живота си, като го канализират в смисловите структури на езика. Те се борят с изпитваната несигурност и с най-големите си демони именно върху белия лист. Под влияние на фиксацията успяват да създадат светове, които независимо от психологическото им състояние, са своеобразен израз на човешкия дух, който през всички исторически времена е разкъсван между тъмните желания на подсъзнанието, здравата хватка на ума и общоприетите норми на поведение.

Хъмбърт Хъмбърт и Бил Лий са пример за това, че изборът на начин на живот и разочарованието от него могат да доведат до крайно различни житейски преценки и решения и няма как да се намери универсална формула за оказване на помощ.

Библиография

Бъроуз 2005: Бъроуз, У. Сбъркан. София: Фама, 2005.

Набоков 2011: Набоков, В. Лолита. София: Фама, 2011.

Фройд 1991: Фройд, З. Ерос и култура. София Плевен: Евразия – Абагар, 1991.

Фройд 2013: Фройд, З. Лекции за въведение в психоанализата. София: Colibri, 2013.

Фройд 2014: Фройд, З. Психология на несъзнаваното. София: Colibri, 2014.

Богдана Тепавичарова е завършила специалност „Българска филология“ и магистърската програма „Литературата – творческо писане“ във Факултета по славянски филологии на Софийски университет „Свети Климент Охридски“. Редактор е в електронно списание „Сборище на трубадури“. Публикувала е свои материали в електронно списание “Litera et Lingua”, списание „Филологически форум“ и „Литературен вестник“.