Мария Русева

Софийски университет “Св. Климент Охридски”

 

Резюме: Обект на разглеждане в статията е непубликуван роман на Димитър Шишманов, писан през 1937 г. и запазен в архива на автора под заглавието „Фугата на смъртта и на живота“. Романът интригува като експеримент за изграждане на разбираем и обясним разказ за случващото се с Аза след смъртта и връзката на това след и отвъд с познатото и наличното в живота от реалността. Темата за надмощието на душата над тялото, както и за нейната неподвластност на смъртта в доклада се разглежда през заложената концепция в романа за разпадане на Аза между контрапунктните фигури на трупа и призрака.

Ключови думи: Димитър Шишманов, непубликуван роман, архив, призраци

Българският литературен живот през 30-те години на XX век познава фигурата на Димитър Шишманов от издадените сборници с кратки разкази „Зограф Павел“ (1938), „Блянове край Акропола“ (1938), „Пламъчета над делника“ (1942). Освен към краткия разказ писателят обаче проявява интерес и към по-обемната жанрова форма на романа. От спомените на писателя Константин Константинов научаваме за преговори между изд. „Хемус“ и Димитър Шишманов през 1939 г. за публикуване на роман: „На Мика[1] [Хаджиев[2] – б. м.] е отказал издаването на един роман (след като ми бе казал сам да му пиша, че е готов да му издаде каквото има! Български отношения!) – т. е. романа, част от който четох в Атина“ (Константинов 2011: 15). През май 1937 г. Константин Константинов гостува със сестра си Донка в Атина по частна покана на Димитър Шишманов, тогава заемащ длъжността пълномощен министър в Гърция (Душкова 2012: 277). В спомените на Константинов не е отбелязано точно заглавие на романа, с който писателят се запознава, но може да се предположи, че става въпрос за „Фугата на смъртта и на живота“ – произведение, над което Шишманов работи усилено през същата 1937 г. „Фугата на смъртта и на живота“, с който ще занимаем вниманието в настоящия текст, се отличава сред запазените ръкописи на романи в архива на автора като най-старателно редактиран и със завършен вид, готов за печат. В архива са запазени три машинописни копия[3], съдържащи части и пълния текст на „Фугата на смъртта и на живота“, както и тетрадка[4] с разработен подробен план на сюжета на романа. Ако предположението ни е вярно (за което в бъдеще предстои да търсим още доказателства), то отказът за публикуване на романа от страна на издателството би бил разбираем предвид настроенията във връзка с надвисващата през 1939 г. война, както и предвид разминаването в литературните тенденции от 30-те години (фокусирани върху историческото време) и търсенията, заложени в романа (акцентиращи върху трансцендентното).

Романът „Фугата на смъртта и на живота“ интригува като експеримент за изграждане на разбираем и обясним разказ за случващото се с човека след смъртта и връзката на това след и отвъд с познатото и наличното в живота от реалността. В романа човешката идентичност се разпада между тленното (трупът) и нетленното (призракът). Фугата на смъртта и на живота позволява правото на избор между покоя на „отвъдното“ и странстването в „тукашното“, като самотните, лутащи се души в света на живите изтляват над действителния живот на близките, които продължават своето „битие“ в реалността. В опитите за комуникация мъртвите ще се възползват от различни възможности за въздействие върху живите – призрачното присъствие ще се прокрадва под формата на гласове, които шептят, изговарят или извикват истини, терзания или съмнения в главите на героите. Съзнанието като интимно пространство на Аза губи своите защитни прегради – неговите честоти биват поетапно заглушавани от наличието на чуждо (но и осмислено като налично) съзнание, което има правото да изземва властта и да влиза в ролята на направляващ мисълта и действията на индивида. Поставя се идеята за наличието на външна, трансцендентна сила (тип пълноправно, функционално съзнание), което стои над човека и предопределя развоя на събитията в неговия живот.

Ще схематизираме накратко основното съдържание на сюжета. Романът започва със самоубийството на композитора Павел Стоянов, чиято смърт въвежда читателя „от другата страна“ на живота. Светът се оказва населен от призраци на непреминали хора отвъд, които имат възможността да наблюдават, но и да се намесват в живота на живите. Главен герой на романа обаче ще бъде не призракът на Павел Стоянов, а неговият син Цветан, който, израснал далеч от столицата, не подозира, че има роднинска връзка с известния композитор. Цветан, подобно на баща си, ще търси и легитимира своята идентичност посредством музиката. В хода на сюжетното действие героят влиза в затвора като обвиняем в убийството на своята любовница Мила Данчева и излиза оттам след приключване на делото, в което се заключава, че дамата се е самоубила. След това Цветан решава да избяга в София, където да потъне в забрава и да сложи край на живота си и на самообвиненията, че е причинил нейната смърт. „Фугата на смъртта и на живота“ проследява както израстването на героя и моделирането на неговата идентичност, така и преодоляването на кризисните ситуации, в които той изпада, с мистичната намеса на своите близки, преминали отвъд.

Преди да пристъпим към разглеждането на романа, ще отбележим интереса на Димитър Шишманов към езотеричното по отношение на връзката между душата и тялото. В бр. 8 от 7 декември 1927 г. на сп. „Витлеемска звезда“ – седмично издание за окултизъм, мистицизъм и духовни знания, е публикувана статията „Станислав Пшибишевски“, написана по повод смъртта на полския писател, починал няколко седмици по-рано. В нея се откроява както значимостта на творчеството на Пшибишевски, ориентирано към мистицизма и сатанизма[5], така и възгледа на Димитър Шишманов за липсата на трагизъм при разработването на характерния за произведенията на Пшибишевски проблем за чувствителността и преситеността на плътта. Тази липса според Шишманов се дължи на подминаването на един съществен аспект – душевността на човека. Шишманов споделя схващането за силата и превъзходството на душата над тялото: „една наранена душа може със своите страдания да сломи и най-силното тяло, но недъгавото тяло не може нищо да стори на един силен дух“ (Шишманов 1927: 6). Темата за надмощието на душата над тялото, както и за нейната неподвластност на смъртта ще разгледаме в романа „Фугата на смъртта и на живота“ през заложената в него концепция за разпадане на Аза между контрапунктните фигури на трупа и призрака.

Трупът

Тялото е смъртно, стареещо и подлежи на разпад, докато душата е безсмъртна, нетленна и неподвластна на разрухата. В смъртта душата и тялото прекъсват своето съвместно съжителство, за да се устремят в противоположни посоки по вертикала – призракът – нагоре към възвисяващата отвъдност, а трупът – надолу към разлагащата плътта земя. Мъртвото тяло/трупът е „буквално означаващо на непреодолимата смъртност на човека“ (Пенчев 2003: 240). Мъртвата душа издава нуждата от удържане на някакъв, дори частичен образ на човека. Тя е тип форма на съществуване, която приютява същностното човешко в момента, в който тялото убежище загуби своята жизнена устойчивост. В романа „Фугата на смъртта и на живота“ непризнатият талантлив музикален композитор Павел Стоянов се самоубива в столицата през една студена есенна вечер. След натискането на спусъка, героят затваря очи, за да се събуди отново за живот под формата на призрак, щастливо освободил се от бремето на тялото – своето друго Аз.

В българските народни вярвания душата на човека е неразделно свързана с тялото. Неин израз след смъртта се явява сянката, произхождаща от насилственото прекъсване на живота. Сянката е „блуждаеща душа, докато превъплътеният мъртвец е блуждаещ труп“ (Георгиева 1983: 217). Блуждаещият труп на композитора в романа стъписва блуждаещата душа в своята гротескност: „Павел видя лицето си. То беше бледо, изсъхнало, с дълбоки бръчки около затворените очи и около устата. А тия уста бяха свити в злобна усмивка, толкова злобна, сякаш мъртвецът, който лежеше върху купата [сено – б. м.] беше убил не себе си, а най-върлия си враг“ (арх. ед. 117, л. 3). Блуждаещата душа се оглежда в блуждаещия труп като в криво огледало – тялото ще се окаже всичко онова, което душата не е. От „стъклените“ очи на трупа струи зъл и насмешлив поглед, докато синя светлина преобразява душата на Павел с лице – бледо и строго, „като изваяно от мрамор“, с „бездънна глъбина“ на погледа. След смъртта Азът се разколебава в знанието за себе си: на Павел „му се видя невъзможно – това лице, тази уста, тази усмивка [на трупа – б. м.] да са негови“ (пак там). „Азовостта“ – между призрака и трупа, в романа се разделя на две пълноценни, автономни съзнания, споделящи общи категории като име, опит и памет за живота, но влизащи в противоречия помежду си спрямо заслугите при формирането на човешката идентичност.

В спора между призрака и трупа на Павел Стоянов идентичността ще търси своята легитимация посредством музиката – единствен сигурен определител на героя преди смъртта. Душата е обвинителка, стремяща се към пречистване, а трупът – обвиняем, отговорен за нещастията, сполетели композитора приживе. Тялото е порочно – жестоко, завистливо, ненаситно, но и претендиращо да бъде водещ катализатор на съзидателно вдъхновение: „творческото начало е в мене, а не в тебе“ (пак там, 16). Музикалното изкуство е не само израз на душевността, но се свързва и с плътта: „без мене, отвърна тежко трупът, и твоята музика не би съществувала“ (пак там). Подобна теза се открива в есето „Музика и организъм“ (1938) на Кирил Кръстев, в което музиката се разглежда като оригинален вътрешен изказ, „чисто духовно-органистично изживяване“. Според Кръстев няма състояние на душата, което да не се изразява чрез тялото и обратното: няма състояние на тялото, което да не е и душевен факт (Кръстев 1938: 26). При разпада на единството между душата и тялото, който се случва след смъртта, състоянията, преживяванията и възможностите на Аза се фрагментаризират, ограничават, разрушават: „душа без плът е само студен лъх“ (арх. ед. 117, л. 35), а трупът, веднъж заровен, се разтапя в земята. Душата на Павел Стоянов ще разполага със своето музикално знание в ограничението на вечността, докато неговият труп ще загуби всички свои водещи функции и качествени характеристики като носител на информационен, биологичен и творчески код.

Според вярванията на българите сянката се връща все на мястото, където е паднал убитият (Георгиева 1983: 217). Този възглед се споделя и от живите персонажи в романа на Шишманов: „Може би наистина духът му да витае някъде тук наблизо и ще витае до четиридесетия ден, както вярва народа“ (арх. ед. 117, л. 28). Потвърждение за това откриваме и „от другата страна“ на смъртта: призракът на Павел се връща към „единственото убежище, което – така поне му се струваше – имаше на тая земя: там при купата сено, дето лежеше самотно мъртвото му тяло“ (пак там, 15). След разпада на трупа, блуждаещата душа се оказва безприютна, самотна, но не и безсилна: „аз все пак не съм толкова безпомощен, колкото казваше тялото ми“ (пак там, 17). Под формата на призрак Азът се лишава от базови идентификационни модели, обуславяни в жизнения път на човека, но не изгубва натрупания във живота ценностен хоризонт, спрямо който може да заема позиция, както и усета за времево и пространствено ориентиране в заобикалящата среда. Въпросът какво се случва с душата без тялото ще търси и намира своите отговори единствено в процеса на добиване на „след-екзистенциален“ опит.

Призракът

Животът на човека се оказва подчинен и зависим от сили, които не познава; сили, които владеят сенките: „има тайни сили, които нищо страшно не крият в себе си […] и има същества, които властват над тези сили“ (арх. ед. 117, л. 200). Същества, които получават достъп до мисълта и намеренията на човека и си позволяват да ги моделират и насочват към нови перспективи. След като се самоубива, композиторът Павел Стоянов разбира, че в крайморския град Варна живее неговият син Цветан, тепърва поемащ по пътя, който Павел вече е извървял. Път, който обещава вдъхновение и музика, струящи от дълбините на душата и сетивността на тялото, но и множество противоречия и екзистенциални кризи. В опита да опазят Цветан от силата на самоубийствените мисли, призраците на Павел и на майката на Цветан – Мирела, въздействат върху съзнанието на героя с мистични внушения, чрез които оказват влияние върху неговите избори в кризисните ситуации, в които героят изпада.

Темата за мистичното, за онова, което стои отвъд пределите на настоящето и всекидневната реалност, се разработва в диаболичната проза от началото на 20-те години на XX век от автори като Георги Райчев, Светослав Минков и Владимир Полянов. В романа на Димитър Шишманов „Фугата на смъртта и на живота“ ще срещнем познатия от диаболизма образ на сянката/призрака, който ще се разглежда обаче не като функция на страшното и заплашителното, а като стабилизиращ компонент, посредством който се овладяват кризите на настоящето. Ако диаболичната литература отправя провокации към психиката, като разписва неизвестното през категориите на страха и ужаса, в романа на Димитър Шишманов ще забележим друг тип интерпретация на неизвестното през опита за неговото опознаване, овладяване и употреба с цел укрепване на психиката на Аза. Мъртвите – онези, които са съществували преди мен и от които аз произхождам, ме покровителстват и защитават в настоящето от истински неизвестното, което предстои да ми се случи не в пространствен (отвъден) план, а във времеви (темпорален) порядък преди смъртта.

След смъртта освободеният от тялото призрак на Павел Стоянов попада в поле на мистични енергии, които изострят усета за шума на света. Призрачното съществуване превръща душата в скитница, която „полита сякаш отново над познатото и същото. Тя обикаля драматичните пространства на човешката достъпност без да е способна да напусне зоните на постоянния кризис, очертан от тленния живот“ (Стефанов 2003: 88). Зоните на кризис за призрака Павел Стоянов ще се променят в синхрон с различните посоки, по които поема неговият син Цветан: „Павел летеше на смръзнати и черни полета, над долини, над остри, заснежени върхове, над сгушени села, над градчета“ (арх. ед. 117, л. 20). Призрачната форма позволява скоростното преодоляване на големи пространства, както и всеобхватната обозримост на света, посредством която героят бързо локализира местоположението на живите хора.

Призрачната форма на героите от романа снабдява още със знания, до които смъртният няма пряк достъп – с един поглед призракът на Павел опознава свидетелите, открили трупа му („Павел вече ги знаеше, както знаеше кой с какво се занимава и кой какво мисли в тоя миг“, пак там, л. 9), призракът на друг герой – министърът Тодоров, изобличава своите приближени в предателство („Ах да можех да възкръсна! Стига ми и този опит, дето го имам от четвърт час!“, пак там, л. 60). Призрачната форма провокира съзнанието към изпитване на способностите за въздействие – „Живите не слушат умрелите. Те взимат от онова, що прониква в душата им от нашите приказки, само туй, което им е приятно и удобно!“ – ще сподели „от опит“ призракът на Роза, келнерката от „Табарен“ (пак там, л. 84).

В романа призракът ще търси различни форми за реализация на своята „отвъд-екзистенциалност“ чрез намеса, внушение или въздействие върху живота на смъртния човек. Призрачната поява ще се случва и обяснява в рамките на съня, халюцинацията или под формата на мъгла. Срещите на героя Цветан с призрачното създават усещане за необяснимост на случващото се, за разпадане на последователността на времето и на пребиваването на Аза в пространството, които дестабилизират „азовостта“: „Защо го вълнуваше толкова срещата, не разбираше. Струваше му се, че го е увила синкава, невероятна светлина, която го отделя от всичкия видим свят и му пречи да схване какво става с него“ (пак там, л. 197). Виждането и разговарянето с призраци Цветан тълкува за себе си като измисляне, въобразяване, самозаблуждаване: „трескавият ми мозък послушно и услужливо си създава призраци“ (пак там, л. 200). Срещата с призрака се прибулва в тайнственост, мистичност, запечатва се в най-отдалечените кътчета на мозъка: „Как странно приказвате! Рече Цветан. Утре, като се събудя, сигурно всичко ще ми се стори пак сън!“ (пак там, л. 200). Изличаването на действителността в настоящето изкривява знанието/паметта/спомена за миналото: „Друг път, напротив му изглеждаше, че отдавна вече, едва ли не от детинство му се мярка, след всяко по-важно събитие, един сух и намръщен човек със синьо-зелени, остри очи като неговите.“ (пак там, л. 126).

Романът оставя отворен въпроса доколко и в каква степен мъртвият има право да въздейства върху живия човек в неговите избори. Призрачното плаши Аза, обезпокоява и разклаща устоите на нормалния ход на човешкото битие. Ето защо, не е изненадващо, че писателят скрива/отстранява на места в текста призрачното присъствие – ще забележим по машинописните страници зачеркнати с молив цели параграфи, в които призраците осъществяват директна намеса в света на живите[6]. В романа все пак надделява идеята, че реалността призраците населяват единствено като гости, те не могат да бъдат активен действен компонент в един по същество жизнен свят. А срещата между живи и мъртви следва да се осъществява единствено в екстремни/гранични ситуации, в които призрачната намеса и въздействие добиват първостепенна необходимост.

БИБЛИОГРАФИЯ

Арх. ед. 117: Фонд 141К, опис 1, арх. ед. 117, София: Центр. държ. архив.

Георгиева 1983: Георгиева, Иваничка. Българска народна митология, София: Наука и изкуство, 1983.

Душкова 2012: Душкова, Мира. Semper Idem: Константин Константинов. Поетика на късните разкази. Русе: Лени-Ан, 2012.

Константинов 2011: Константинов, Константин. Път през годините. Неиздадени спомени. София, Национална библиотека “Св. св. Кирил и Методий”, 2011.

Кръстев 1938: Кръстев, Кирил. Музика и организъм. // Златорог, XIX, 1938, № 1, с. 23-29.

Пенчев 2003: Пенчев, Бойко. Българският модернизъм: Моделирането на Аза, София: Унив. изд. Св. Климент Охридски, 2003.

Стефанов 2003: Стефанов, Валери. Българска литература XX век, София: Анубис, 2003.

Шишманов 1927: Шишманов, Димитър. Станислав Пшибишевски. // Витлеемска звезда, VII, №8, 7 дек 1927, с. 6.

 

Бележки

[1] Мика е галеното име на Димитър Ив. Шишманов, с което се обръщат към него негови близки и приятели.

[2] Христо Хаджиев е тогавашният директор на издателство „Хемус“.

[3] Вж. ЦДА Фонд 141К, опис 1, арх. ед. 115, 116 и 117. Настоящото изследване работи с арх. ед. 117, която отразява най-пълния текст на произведението: „Фугата на смъртта и на живота“ – роман от Димитър Шишманов за композитора Павел Стоянов. 1937. Оригинал. Машинопис. Ръкопис. 231 л.

[4] Вж. ЦДА Фонд 141К, опис 1, арх. ед. 118: План за романа на Димитър Шишманов „Фугата на смъртта и на живота“. Атина. 1937. Оригинал. Ръкопис. 18 л.

[5] Вж. книгите на Станислав Пшибишевски „De profundis“ (1895), „Homo Sapiens“ (1896), „Децата на сатаната“ (1897) и др. Произведенията на полския писател се превеждат и преиздават активно в България в периода от първото десетилетие на XX век до средата на 20-те години. В статията от 1927 г., посветена на автора, Дим. Шишманов коментира постепенното „затъване“ на Пшибишевски в полето на забравата още преди неговата смърт.

[6] Вж. ЦДА Фонд 141К, опис 1, арх. ед. 117,  л. 113, 150, 165 и др.

 

За автора

Мария Русева е доктор по българска литература (с тема на дисертационния труд „Поетика на пътя в българската литература от 20-те и 30-те години на XX век“). Завършва специалност „Българска филология“ и МП „Литературознание“ в СУ „Св. Климент Охридски“. Автор на критически статии и рецензии. Интересите ѝ се простират в областта на новата и най-новата българска литература.