Мария Русева[1]

Софийски университет „Св. Климент Охридски“

m_ruseva@slav.uni-sofia.bg

Резюме: Настоящата студия разглежда литературния образ на Берлин през перспективата на пътуващия човек от времето между двете световни войни. Изведена е тезата за немската столица като крайна форма на модерност, белязана едновременно от технологизацията и тоталитаризма. Творческата многоликост на Ваймарската столица през 20-те години на XX век, в която намира израз индивидуалната креативност на берлинчанина, остава на заден план през 30-те години за сметка на съзидателната сила и всеобщия устрем на немските маси, водени от идеите на националсоциализма.

Ключови думи: пътуване, Берлин, Германия, българска междувоенна литература, Андрей Андреев, Стефан Грудев, Христо Бръзицов

 

Градското пространство на Берлин като интернационално средоточие и икономически, политически и културен център се опира върху сравнително „млада“ история. Превърнал се в столица на Кралство Прусия в началото на XVIII век, а по-късно на обединената Германска империя (1871-1918), Берлин се разраства както в индустриален план, така и откъм брой население, за да достигне над 4 милиона в началото на 20-те години на XX век. Неговото развитие като град – както по мащаб, така и по значение, обаче, според изследователите, не се дължи на сигурен и систематичен прогрес, а на поредица от скокове и неуспехи (Lawson 2005: 13). В тази перспектива се вписва и периодът между двете световни войни. „Голям скок“ бележи Берлин – столицата на Ваймарската република (1919-1933), която се превръща в значим индустриален център на континента, бележещ културен разцвет с множество кабарета и вариетета (пак там). Двадесетте години, определяни като „златно време“ от развитието на Берлин, се свързват с множество културни движения, засягащи сферата на литературата и художественото изкуство, музиката и киното, архитектурата и др. Берлин в качеството си на столица на Третия Райх (1933-1945), от своя страна бележи финала на „златния“ подем[2], като прави рязък завой в посоката на вътрешноикономическо и външнополитическо развитие. Българският пътешественик и гост на Германия се превръща в свидетел на тази промяна, която предизвиква противоречиви чувства и размишления.

Литературният образ на Берлин се изгражда като крайна форма на модерност, белязана едновременно от технологизацията и тоталитаризма. Идеологическата оптика на националсоциализма през 30-те години на XX век променя из основи излъчването на града – творческата многоликост на доскорошната Ваймарска столица, в която намира израз индивидуалната креативност на берлинчанина, остава на заден план за сметка на съзидателната сила и всеобщия устрем на немските маси. Многомилионният град преимуществено се бюрократизира, а човекът се превръща в инструмент в ръцете на властта. И доколкото Берлин продължава да привлича пътешествениците и да поражда симпатии с атмосферата на съвършен ред и изрядна чистота, както и с внушителните си исторически забележителности, свръхдисциплинираността, преливаща във фактическо войнишко поведение на германеца провокира дистанцирането на чужденеца. Българският пътешественик се интегрира с лекота в чуждото пространство – той е радушно приет в пределите на Германия, но съзнателно отказва да се приобщи към разбиранията на немската общественост.

Берлин през 30-те години на XX век може да бъде интерпретиран посредством терминологията на Пол Вирилио за дромократичното общество[3]. В книгата „Скорост и политика: есе по дромология“ (1977) френският философ отбелязва, че националсоциализмът се ражда по улиците на Берлин посредством йерархията на скоростта (Вирилио 1992: 86). Минувачът на улицата възприема образа на дромоман[4] и влиза в състава на маршируващите човешки маси, които от своя страна образуват двигателна сила; превръщат се в „производител на скорост“ (Вирилио 1992: 5). Вместо да си стои вкъщи – в рамките на статичното домашно пространство, немецът излиза на пътя, обхожда площади, взима участие в митинги, като по този начин превръща берлинското градско пространство в „обитаемо пътно движение“ (Вирилио 1992: 7). Домът е поле за кратковременна почивка, а улицата – територия на протичане на същинския живот, място на случване на знаковите за германеца събития. Дромологичният процес на непрекъснато ускорение се реализира в усещане за прогрес, като не бива да се подминава втората част от тезата на Вирилио – че същият този прогрес се разрушава отново в скоростта – в неизбежното изтощаване от нея (Вирилио 1992: 36). Непрекъснатото движение или упражняването на диктатура на движението, от една страна, се „захранва“ в екстатиката на ускорението, но, от друга страна, рано или късно довежда до изчерпване, претоварване и умора. И най-магнетичните лидери губят своето очарование за обикновения човек пред краха на великите идеи. И най-целеустременият последовател губи своята двигателна енергия пред руините на опустошения роден град. В настоящия фрагмент, посветен на пътуването до Германия, вниманието няма да се съсредоточава върху фактологическия развой, който довежда Третия Райх до иницииране на Втората световна война и Холокоста. В центъра на разсъжденията застават пътните впечатления, изложени в книгите „Пътуване из Германия“ (1939) на Андрей Андреев, „Как ми се мерна Европа“ (1939) на Христо Бръзицов, в пространния фрагмент „През немско“ от пътеписа „До Норвегия и Шпицберген. Едно пътуване“ (1937) на Стефан Грудев и др. Изброените текстове позволяват да се потърси българската гледна точка към едно модерно градско общество, което не само реализира идеята за научно-технически прогрес, но и надминава представите за собствените си възможности. Структурата и логиката на модерния живот на немеца поставят въпросите за израждането на морала в антиморал, на организираното общество в милитаризирано, на рационализацията в автоматизация.

Слабата познатост на предложените за разглеждане текстове може да бъде обяснена като резултат от тяхната целенасочена идеологическа маргинализация. Първите две от изброените книги влизат в списъците на вредна литература в периода след 1944 г., постановени от официалната цензурна институция Главлит в България. Пътеписът на д-р Андрей Андреев попада в Свитък I от 1955 г. (Списък 1955: 1), а книгата на Христо Бръзицов се открива на страниците на Свитък II (Списък 1957: 9). В тематичен план заглавията могат да се групират в своеобразна подчаст от забранените книги, посветена на вражеските тоталитарни режими в Германия и Италия[5]. Книгата на Стефан Грудев предлага не по-маловажен коментар на идеологическата обстановка спрямо другите две заглавия, макар основният фокус на текста да е пътуване и изучаване на скандинавска страна. Може да се предположи, че неговият текст също попада в някой от документите за отчислявани книги от фондовете на библиотеките[6], като за това твърдение предстои да се търсят доказателства в бъдеще. Наложеният рестриктивен контрол над читателския вкус и интереси спрямо идеологическата целесъобразност на достъпната литература обуславя и излизането на цитираните заглавия за дълго време от обхвата на българската публика – време, в което, разбира се, на пътуването също са наложени съществени ограничения и посещаването на Германия се реализира единствено до нейната източна (съветска) част.

Берлин: промяната

В книгата „Метрополисът на Фауст: История на Берлин“[7] (1998) канадската изследователка Александра Ричи коментира трудностите да се улови същността на германската столица: „тъй като Берлин винаги се е променял и разраствал, всъщност никога не е имал шанс да развие идентичност“ (Richie 2013). Неговата турбулентна история възпрепятства постигането на завършен образ, изграждането на корпус от релевантни характеристики и стереотипни определения, които биха могли да формират предзададената представа на пътешественика, посещаващ четиримилионния град за първи път. Идването на Хитлер на власт през 1933 г. маркира нов етап от развитието на града – с помощта на мащабен архитектурен проект се цели да бъде построена бъдещата световна столица „Германия“ на Хилядолетния райх. Макар проектът да не се реализира (тъй като спира на твърде начален етап), атмосферата на Берлин се променя драстично, а идеологията постепенно навлиза във всички сфери на човешкия живот. Разказът на пътешествениците се съсредоточава преимуществено върху първите няколко години от новия режим, като улавя „кадри“ от динамичната лента на изменящия се градски делник. Погледът обхваща водещите обществени настроения и отношение на берлинчани към гостуващите по различни поводи иностранни посетители.

Настъпилите мащабни трансформации в политическия живот на Германия и кардинални промени по високите етажи на властта предизвикват жив интерес у пътешественика; поставят въпроса доколко и как тези реформи рефлектират върху живота на обикновения германец и видоизменят неговото всекидневно битие. Да види „действително новото в столицата“ (Андреев, А. 1939: 55) е целта, която си поставя персонажът от книгата на Андрей Андреев „Пътуване из Германия“. Героят железничар прекарва студентството си в Берлин през 20-те години, а в началото на 30-те се завръща отново в Германия по служебни задачи. Той разполага с познавателен опит по отношение на обхожданото пространство и водещите черти на немския характер. Образът на Берлин се разкрива със специфичните белези на немската дисциплинираност, чувство за ред, чистота и изрядност на градското пространство, а средният германец се отличава с пестеливост в общуването, отсечен тембър и подчертано рационално поведение. Въпреки наличното познание героят се сблъсква с нов тип действителност, който може частично да съвпадне или изобщо да не се припокрие със спомените от предишния престой: „И познавайки Германия от преди 1933 год., аз трябваше да установя, че животът и схващанията са се твърде много променили“ (Андреев, А. 1939: 12). Новата националсоциалистическа мисъл задава друга посока и скорост на развитие на немското общество, които няма как да бъдат отгатнати на базата на предходно натрупания опит.

Да предаде водещите новости от Европа и в частност немската действителност е задачата на героя от пътеписа на Христо Бръзицов „Как ми се мерна Европа“. Професията му на журналист и кореспондент предполага способността да уловиш любопитни или неочаквани детайли, които иначе биха убегнали на средностатистическия турист. Да хвърли поглед на XI Летни олимпийски игри, организирани в Берлин през 1936 г., е непретенциозното намерение на транзитно преминаващия пътник от книгата на Стефан Грудев „До Норвегия и Шпицберген“. Събитието от международен характер, което получава широко чуждестранно присъствие в Берлин, е засенчено във впечатленията на пътника от стремежите на страната домакин да презентира своето безупречно старание и организационна висота. Пътешествениците и от трите книги се радват на дружелюбно и сърдечно отношение от страна на немеца („все по известната причина – старите ни съюзни връзки“, Грудев 1937: 42). Това на свой ред позволява на българина не само да наблюдава човешкия поток по улиците, но и да анализира и констатира промените в светоусещането на германеца посредством активното общуване с него.

Констатирането на настъпилите нововъведения позволява да се анализира изборът на стратегия от страна на персонажите за отразяване на видяното по скалата обективност – субективност. Героят от книгата на Андрей Андреев, макар да осъзнава неизбежната ограниченост на човешката гледна точка, се старае да постигне максимална обективност, доколкото зрителният ъгъл позволява това: „Наблюдателят трябва обаче да се опита да обхване в зрителното си поле също и някои от онези елементи, които са най-съществените за наблюдаваната даденост“ (Андреев, А. 1939: 13). Той заема позицията на безпристрастния свидетел, който се стреми да отрази видяното от различни страни без да симпатизира на конкретно мнение или поведение. Персонажът от книгата на Христо Бръзицов застава на границата между обективността и субективността – предава фактите, като ги скрепява с лични разсъждения и елемент на оценъчност: „Който се опита да разграничи германската държава от Хитлер, ще срещне не само непреодолима мъчнотия, но и нечий юмрук“ (Бръзицов 1939: 108). Героят „разследва“ промените без да ги приема едностранчиво или лековерно и не се страхува да изрази своето становище. Трети подход илюстрира пътникът от книгата на Стефан Грудев, като предлага разказ за видяното в Германия в изцяло субективен план: „Прескочи ли човек немската граница – друго слънце огрява. Изведнъж почувствате расовата сила на един народ, който е, като че ли в кулминея на творческите си сили“ (Грудев 1937: 24). Изложените впечатления от третия пътешественик на места добиват саркастично-насмешлив акцент без да спестяват автентичното мнение относно предприетия радикален курс на реформи в Германия от немската власт.

В така зададената перспектива на погледа на пътуващия човек към националсоциалистическата действителност няма как да не бъде направена аналогия с друг тип тоталитарно движение, практикувано и пропагандирано от страна на Съветския съюз. За разлика от дистанцираното и сравнително резервирано отношение на българските пътешественици към постулатите на нацизма, комунистическите идеи могат да моделират начина, по който модерният човек гледа на чуждото пространство. Тази тенденция намира израз в творчеството на предимно ляво ориентирани автори като например писателите Асен Златаров и Кръстьо Белев. Положителен идеологически образ на Русия се открива в книгата „В страната на Съветите“ (1936) на А. Златаров, който образ може да се осмисля като плод на субективното идеологическо пристрастие на пътешестващия персонаж. Интерес в пътеписа представляват не просто културните и архитектурните забележителности или пък особеностите на руския характер, но и цялостното политическо и социално устройство, което е разгледано в дълбочина и оценено като безспорен успех за СССР (Златаров 1936: 7-8). Идеологическата ангажираност предопределя и радостната възторженост на пътника при посещението на Русия и Съветските републики Украйна, Крим, Кавказ, Грузия и др. от пътеписните книги на Кръстьо Белев „Изток“ (1940) и „По Съветската земя“ (1944). Пътуването на изток е изпълнено с възхита от красивата природа, трудолюбивостта на съветските народи и добрата уредба на техния живот. Осъзнатото идентифициране с левите постановки обуславя и крайно критичното отношение към други режими, в това число и към нацисткия. В книгата на Кръстьо Белев „Берлин. Репортажи от световния град“ (1933), която отразява противоречията между комунистическите привърженици и „кафявите банди“ (Щурмовите войски към НСДАП) през 1932 г., се изказва оптимистичната прогноза, че се разраства „едно масово работническо движение, въоръжено с опита на миналото, калено в един жесток и кървав двубой, крачещо към победа!“ (Белев, К. 1933: 38). През погледа на персонажа комунист метафорична черна буря се спуска над Берлин. „Сред кървавите вълни, пламъците и стихията на тази буря ще се роди един нов свят“ (пак там, 51). Пожелателното предсказание на героя на Кръстьо Белев за сътворяването на светлия пролетарски ден над немските земи обаче не се осъществява. Изобретява се различен екзистенциален порядък, несправедливо подреждан от идеологическия Друг с помощта на инструментите на злото. Отговор на въпроса как се изменя образът на Берлин след 1933 г. обаче ще бъде потърсен сред впечатленията на българските пътешественици, които остават идеологически неангажирани или поне не дават заявка за политическо пристрастие.

Образът на немската столица преди и след 1933 г. се трансформира контрастно. В спомените на героя от книгата на А. Андреев Берлин след края на Първата световна война до началото на 30-те, когато Голямата Депресия навлиза в Европа с пълна сила, е пространство на „глад и безработица, на безсилие и унижение, на вътрешни борби и безпътица“ (Андреев, А. 1939: 18-19). След идването на новия режим, кризисната ситуация изглежда сравнително овладяна: „През продължителното ми обикаляне из Берлин, а също и след това из други градове на Германия, аз не видях никъде просяк да протяга ръка за милостиня, както това често се наблюдаваше в миналото“ (Андреев, А. 1939: 55). Една от положителните промени в немското градско пространство се открива в постигнатата икономическа стабилност, в усещането за спокойствие и благополучие на немеца. Сходно наблюдение изказва и героят от книгата на Стефан Грудев, който улавя всеобщото празнично настроение от 1936: „Светло гледат очите на немкинята, неподправена с руж и пудра. Твърдо звучат думите на немеца, че кризата е преодоляна“ (Грудев 1937: 25-26). Животът в Германия по отношение на отделната човешка личност е добил усещане за баланс, отворил е нови възможности за просперитет, а бъдещето не изглежда толкова несигурно и тревожно.

Що се отнася до гостите в немската столица от началото на 20-те, бедният немец изобретява епитет с подчертано негативна конотация. „Проклети чужденци“ са всички онези пришълци, които се радват на охолство и за които животът в Германия е „баснословно евтин“ (Андреев, А. 1939: 20). Немецът подхожда с ясната представа за чуждата надпоставеност и собствената нищета на изплащащ репарации след края на Световната война. През 30-те години настъпва осезаема разлика в отношението към новодошлите – германецът се старае да бъде учтив и да общува на чужди езици, за да покаже, че е бил „любезен към чужденеца гостенин, който трябва да остане с добри впечатления от неговата Германия“ (Андреев, А. 1939: 57). Берлин след 1933 г. не само отчита възход по отношение на стандарта на живеене, но и се вписва в активната политика по изграждане на позитивен национален имидж на германците пред света. Няколко години по-късно наблюдаващият Олимпийските игри пътешественик регистрира факта, че икономическият фактор вероятно не представлява спънка за постигането на водещите международни цели: „Търговски погледнато, може и балансът от цялото това олимпийско предприятие да е с пасивно салдо, но като демонстрация на немския организационен гений – постиженията са блестящи“ (Грудев 1937: 28). Берлин не само приветства чуждестранните гости по случай олимпиадата, но и се стреми да засили своите очарование и притегателна сила за тях. В очите на пътешественика Олимпиадата е своеобразен инвестиционен проект с дългосрочна възвръщаемост. Тя може да бъде разгледана като „трамплин“ за оттласкването на града още по-нависоко сред знаковите центрове на международната сцена. Ако през 20-те години на XX век немската столица изглежда разорена, съсипана и разединена, през 30-те години Берлин добива облика на укрепнал и устойчив град, чието общество, поне на пръв поглед, изглежда сплотено и хомогенно.

При повторно вглеждане, на преден план неизбежно изпъква „еврейският въпрос“, винаги актуален в Германия и спорадично пораждащ напрежения и обществени конфликти. През 20-те години евреите в Берлин придобиват съществена роля в търговията с капитали и медии: „добре поддържани вестници и списания бяха еврейски и указваха силно влияние върху обществения живот“ (Андреев, А. 1939: 21). Евреите не просто се вписват във визията на немеца за проклетия чужденец (макар да са местни по своята същност), но и още, започват да се интегрират в столицата много по-успешно, отколкото икономическата обстановка позволява на самите германци. Просперирането на евреите поставя въпроса за своето и чуждото не само от гледна точка на това „как, докато на мен ми е зле, на другия му е добре“, но и допълва съществено този въпрос, за да се получи: „как, докато на мен ми е зле, другият преуспява на мой гръб или за моя сметка“. След идването на националсоциалистите на власт през 30-те, българският пътешественик ще забележи, че евреите не просто са изчезнали от публичното пространство, но и се провежда активна кампания за тяхното изолиране и пълно отстраняване от обществения живот: „почти във всички хотели, магазини, ресторанти, театри, кина, барове и пр. са поставени на вратата или отпред на видно място табели с пречупения кръст и надпис: „Вход за евреите забранен“ или „Евреите тук са нежелани“.“ (Андреев, А. 1939: 58). Агресивният подход на насилствено отделяне сигнализира за изострената атмосфера на етническо напрежение, както и за прилагането на дискриминационни практики, които влизат в разрез с ореола на добросърдечност и приветливост към чужденците, който германците се стараят да си изградят. На практика впечатленията на българина за единността на германското общество в Берлин се препотвърждават, но не на базата на интегриране на малцинствените групи в рамките на немската общност. Постигнатата единност е скрепена с решително обединение срещу етническия и религиозен Друг, който по някакъв начин застрашава хармонията на немското битие и предизвиква максимално мобилизиране за нейното опазване.

Съпоставителният анализ на художествения образ на Берлин през двете междувоенни десетилетия може да бъде продължен с коментар върху процеса по опознаване на града. През 20-те години екскурзоводите следват общоприетите международни туристически практики и развеждат чужденците през културните и архитектурни монументи – например главният булевард „Под липите“, историческите сгради на Стария Берлин, конната статуя на Великия курфюрст (Фридрих Велики), масивното здание на Райхстага и мн. др. В културно отношение Берлин опазва наследството на Прусия, която в пределите на Ваймарската република продължава да съществува под формата на отделна административна единица. През 30-те години акцентите при показването на забележителности от берлинския чичероне се изместват – чувства на гордост у немската душа извикват друг тип монументи. Фокус вече са не забележителностите, свързани с далечното минало, а „паметниците“ на днешното време“, по думите на героя от книгата на Христо Бръзицов (Бръзицов 1939: 131). Образът на Берлин се оказва културно преформатиран, а водещите в ценностно отношение знакови за немското самосъзнание места – подменени и идеологически подплътени. Новите забележителности вместо да демонстрират архитектурно или културно величие, „разказват“ истории от последните ключови събития в политически план. Такива места са например подпаленият Райхстаг, някогашният дом на комунистите „Карл Либкнехт“ и др. И ако за немеца тези места са добре познати, а събитийните разкази, с които се свързват – естествена част от обществения живот в Германия, за чуждестранния турист се оказват напълно неразгадаеми или изискват инвестиране на усилия за тяхното разбиране. За къщата, в която е бил убит от комунистите поетът Хорст Весел, пътешественикът споделя:

На чужденеца това нищо не говори. Германецът обаче, хитлеристът – при споменаването на това име, заема благоговейна стойка и ако са трима германци – еква песента на Весел, която е затъмнила и държавния химн. […] Това за нас е необяснимо, но германците още се чувстват в период на революция и те на свой ред биха се чудили на оня, който би питал за картинни галерии и музеи… (Бръзицов 1939: 132).

Новите „паметници“ сигнализират за отварящата се пропаст между културните потребности на туристическото търсене и актуалното предлагане от страна на немските гидове. Понятието „забележителност“ се пренаписва в политически контекст, а чуждестранните посетители на града се запознават с идеологическите каузи без оглед на личните им желание, готовност или интереси. Що се отнася до разказа за пожара в Райхстага, не остава подмината българската връзка в лицето на Георги Димитров. Чувство на неловкост обхваща берлинския чичероне пред българския пътешественик: „При тея думи водачът ме погледна изпод око“ (Бръзицов 1939: 132). Неблагоприятно стеклите се обстоятелства с „твърдоглавия българин“ (пак там) хвърлят сянка върху сърдечните взаимоотношения между двете народности. В конкретната ситуация на общуване между екскурзовод и турист обаче тази сянка произтича не от двете страни, а главно от вкопания в идеологическата призма германец, чийто подход в голяма степен се разминава с очакванията на българина за провеждане на туристическа обиколка.

Новият тип забележителности може да бъде разчетен и като възможност за поддържане свежа паметта на немеца за произвола и злодеянията на политическите опоненти. Изброените по-горе събития представят преди всичко бившата комунистическа партия в неблагоприятна светлина – убедителното набеждаване на комунистите в заговор за палежа на Райхстага; убийството на творческа личност и превръщането й в мъченик на нацисткото движение и др. Припомнянето на тези инциденти съдействат за утвърждаването образа на комуниста като неопровержим враг на народа. В същото време това са знакови събития, които спечелват доверието към властващата партия и се превръщат в извор на вдъхновение и радост за възтържествувалата победа над неправдите. Тяхното непрекъснато реактуализиране в съзнанието на германците поддържа стабилни положените основи на вяра в управляващите.

Общото впечатление за Берлин след 1933 г. може да бъде обобщено отново с думите на героя от книгата „Как ми се мерна Европа“ на Христо Бръзицов: „Същият голям град, същото оживление, все тоя кипеж. Един град с много сърца… но ето неизбежния Хитлер – и си спомням, и прибавям думите „Един народ, едно сърце“ (Бръзицов 1939: 124). Фигурата на Водача не просто въздейства върху начина на мислене на средния германец, но произвежда глобална рефлексия върху атмосферата и визията на градското пространство. Образът на града от свободна територия за развитие на модерната личност се превръща в стратегическа точка на идеологическата промяна, по чийто модел се трансформират и редица други немски градове. Обаянието от Фюрера, което ще бъде обект на внимание в следващата смислова част, предефинира светогледната система на германците и подчинява индивидуалния им потенциал на интересите на една-единствена личност. Тъкмо парадоксът на доброволно подчинение в проблематични каузи ще вълнува българските пътешественици, които не само предават във фактологичен план видяното, но и полагат старание да го осмислят и обяснят.

Стратегии за движение и ускорение

Беше казано, че берлинският град се реализира като обитаемо пътно пространство, като поле на непрекъснато социално движение. Немският метрополис може да бъде мислен като геометрия от улици и площади, която се разчертава и непрекъснато преизчислява в скоростта. Скоростта на свой ред е съвкупност от подвижната маса и продуктът на нейното усилие – на непрекъснатия процес на техническо усъвършенстване в строителен и транспортен план. За да бъде механизмът на движение изряден, в изправност и да достига все по-голяма мощност, следва да се осигури доброто сцепление между отделните единици на масата и ръководната личност. Дромократичното общество и неговият водач функционират като цялостен организъм, в който първият елемент осигурява двигателната сила, а вторият задава посоката на движение; може да сменя скоростите на движещата се „машина“; да управлява нейния мотор; да синхронизира ритъма между съставните й части. На фона на така описания добре смазан механизъм българският разказвач възприема образа на второстепенно движещ се човек – пътник, който за кратко става част от подвижната маса, влиза сред множеството от дромомани и получава възможност да обследва стратегиите за ускорение отвътре.

„Действително новото“ в Берлин персонажът от книгата „Пътуване из Германия“ на Андрей Андреев провижда в комуникацията, която се осъществява на улицата и в публичните пространства – в празничните шествия на нацистите и в универсалния поздрав „Хайл Хитлер“. Спойката между водач и общество следва да се търси на две нива – от една страна, посредством директния контакт и публичните речи на властимащия пред неговите последователи, и от друга страна, в непосредственото общуване между самите сподвижници и тяхното ритуално сближаване чрез изричането на името, в ликуването на поздрава. Да завладееш улицата означава не просто да умееш да боравиш с високоговорителя, за да бъдеш чут от своите съграждани, но и да проникнеш със словото си през съзнанието, за да въздействаш надълбоко върху подсъзнанието на всеки от тях. Да покориш ума на дромомана – да загнездиш своите възгледи в неговия интелект (или да ги възприеме въпреки него), но и да обсебиш неговия език е най-краткият и предизвикателен път към властта. Хитлеровият поздрав е явна манипулативна стратегия; той може да бъде разгледан като фраза-ускорител на идеи и убеждения. Българският пътешественик улавя тъкмо този въздействен ефект:

Тези две думи не са само една обикновена форма за поздравяване. В тях се съдържа магическото действие на заклинателните думи у примитивните народи, израз на онези загадъчни тенденции в подсъзнанието на човешката душа, които се означават като социален инстинкт. Те са символ на принадлежност към новия националсоциалистически ред, на идентифициране с Водача и на готовност за самопожертвуване. (Андреев, А. 1939: 85)

Да се докосне до първичния инстинкт, да премине отвъд бариерите на разума и да отключи импулса на непосредствената емоция – в това се корени целта на заветния поздрав, който на пръв поглед безобидно пожелава здравето на главния лидер. В процеса на общуване и изричането на приветствието личната емоция се превръща в споделена – едновременно съкровена и колективна, задушевна и сближаваща. Нещо повече, „Хайл Хитлер“ се трансформира в събирателна фраза с богат семантичен обем: „Поздравите „добро утро“, „добър ден“, „добър вечер“ почти не се чуват вече. Много често „Хайл Хитлер“ се употребява и вместо „благодаря“ (Андреев, А. 1939: 85). Езиковата подмяна на поздравите не просто уеднаквява и стандартизира комуникацията между хората, но и препрограмира начина им на мислене – вкарва го в изцяло идеологически режими. Поздравът за начало на разговор спира да изразява личното възпитание, добронамереност и вежливост на индивида към събеседника и започва да демонстрира партийната принадлежност, както и спазването на социалните предписания и регламентирания код на общуване с Другия. Не на последно място, според странстващия железничар от книгата на А. Андреев двете думи изразяват вярата и безпрекословната признателност на средния немец към Фюрера за излизането на Германия от тежките години на криза: „Широките маси чувстват обаче инстинктивно, че постигнатото се дължи преди всичко на личността и волята на Хитлер“ (Андреев, А. 1939: 94). Възстановяването на икономическия и социален ред съдейства за сдобиването с кредит на доверие за последващи реформи и прокарване на политически визии за развитие.

Фигурата на Хитлер в контекста на взаимоотношенията водач – общество застава на границата между човешкото и трансцедентното. Според възприятията на пътешественика средният германец гледа на Фюрера като на човек с божествен статут. По време на официална реч на Хитлер в Берлин героят на Христо Бръзицов размишлява не толкова над казаното от водача, а върху поведението на неговите слушатели: „сякаш многобройни огледала отражаваха един-единствен човек – толкова еднакво бе изражението в лицата на тия десетки хиляди германци. Тъй би бил слушан само Месия. И тъй би бил акламиран само той. Но и тъй би говорил само Той…“ (Бръзицов 1939: 124). Оратор и публика се сливат в едно цяло, акумулират общата енергия на движението, обменят с помощта на погледите усещането за емоционална споделеност, взаимност, пълно единомислие и одобрение на чутата реч. Честванията по площадите се превръщат във възлови събития-ускорители за германците като възможност за съприкосновение с лидера – спасител и обединител на нацията. По повод 10-годишнината от провеждането на Бирения пуч от 9 ноември 1923 г. в Мюнхен се устройва грандиозно шествие, на което българинът има възможността да присъства: „Това не е партия, това не е събрание, а някакво мистично свещенодействие със странен ритуал. Дисциплина, униформа, позив за национално достойнство – всичко е съчетал хитлеризмът“ (Бръзицов 1939: 114). Маршируващата маса впечатлява със своя синхрон между рационалност, дисциплинираност и емоционален енергиен заряд. За наблюдаващия отстрани почитането на загиналите по време на Бирения пуч се превръща в събитие с невиждана по мащабите си тържественост. Макар да е организирано в памет на мъртвите, честването е насочено също толкова и към живите – присъстващите настоящи членове на партията, чиито вяра и отдаденост се каляват посредством създаването на традиции и припомнянето на ключови събития от общата партийна история. Също така, митингите в чест на Хитлер се отличават с прекомерна пищност и старание. По повод неговото пристигане в Бреслау (дн. Вроцлав, Полша) знамената на хитлеризма се превръщат в украса на всеки прозорец на над 500 хиляди къщи: „толкова много знамена не е виждал никой освен… бреславци, Хитлер и … пишущият тия редове“ (Бръзицов 1939: 107). Провесването на флага, емблема на партията, през прозореца на личния дом е израз както на почтителност и уважение към личността на високопоставения гост, така и на лоялност към провежданите политики на нацизма и съдбоносния курс, който страната поема. Символният капитал на Водача не само се равнява на партийния, но постепенно започва да се съизмерва с държавния: „щом съм казал „за Германия“ – обгърнал съм все едно и Хитлер“ (Бръзицов 1939: 107-108). Хитлер започва да се възприема като знаменателен многопластов образ, който съчетава в себе си харизматичния оратор, блестящия идеолог, прямия държавник, ползващ се с божествената подкрепа на висши/отвъдни сили и др.

По отношение елемента на възвишеност в образа на Фюрера персонажът от книгата на Стефан Грудев изказва следното наблюдение:

Думата „Хитлер“ се произнася като думата „Бог“. Думата – „водачът“ – като пророка у османците. И нищо чудно. Ако не се беше родил тоя немски Мохамед, щяха да създадат друг. Но без идол в Германия не се живее. Народът, немският народ жадува да бъде воден. (Грудев 1937: 26)

Пътешественикът търси първопричините за високия пиедестал, на който е поставен Хитлер, в корените на народопсихологията на германците – в предполагаемото изначално желание на немската маса да се обединява около един лидер, да спазва разписан набор от правила, да защитава определени обществени каузи. Направеното сравнение с османците и техния пророк, които се свързват много повече с азиатското и ориенталското, отколкото с европейското, отпраща към визията за стихийното първично начало у човека – базовото ниво на инстинктите, което евентуално би обяснило фанатичната преданост в поведението на германеца към неговия водач. В разсъжденията си върху същия въпрос персонажът от пътеписа на Христо Бръзицов определя картината на екзалтираната от водача милитаризирана немска маса като противоречива и нелогична: „И ето, стигнахме до парадокса: народ с такава сила, изобретателност, трудолюбие, суровост, да се подчини сто на сто – на една-единствена личност“ (Бръзицов 1939: 126). Според неговата гледна точка основите на немския характер следва да се търсят в разбирането за свръхдисциплинираност и рационалност на германците. Това са и качества, които биха могли да резултират в крайни форми на подчинение и изпълнителност. Въпреки трудността да бъде установена точната първопричина (или комплекс от причини), която поражда боготворенето на водача, българските пътешественици споделят общата визия за този процес като двустранен – изискващ усърдието на масата, така и старанието на личността.

Издигането на името в култ, превръщането на личността в обект на обожание и преклонение могат да бъдат интерпретирани като естествен развой на активната/агресивната пропаганда, целенасочено провеждана от функционерите на властта. Но за да бъде агитацията успешна, следва да има в наличност и спомагателни технически средства за целта. Героят от книгата на Христо Бръзицов изказва смайването си пред факта, че речите на Хитлер са предназначени не единствено за подвижната маса по улиците и площада, а целят да достигнат до много по-голямо количество хора: „Хитлер бе поискал това, и радиото разнасяше неговата реч по четирите краища на света“ (Бръзицов 1939: 125). Радиото като канал за информация[8] и в по-общ план техниката се превръщат в инструмент за ускорено разпространение на политическите идеи, както и за постигане на общност и обединение на германците около тях. В рамките на няколко години режимът успява да създаде масова радио аудитория – през 1939 г. 70% от германците се сдобиват с радио апарат за дома или три пъти повече хора в сравнение с 1932 г. (Pine 2017: 217). Идеологията се сдвоява с техниката през визията за непрекъснат прогрес и ускорено развитие на идеите. Усъвършенстването на медиите, изобретяването на нови машини и превозни средства, подобряването на транспорта в Берлин подхранват както чувството за опиянение от техниката и боравенето с нея, така и непрекъснатия стремеж за надскачане на човешките възможности в научно отношение.

Освен посредством техниката и медиите популяризирането на нацистките идеи и лидери се осъществява с помощта на разнообразни маркетингови стратегии. Така например идеологията подчинява на своите цели промишлената хранителна индустрия. В ежедневието на германеца навлизат цигари „Нов фронт“, бонбони „Хитлер“, минерална вода „Единен народ“ и др. (Бръзицов 1939: 107). Идеологията преформатира стоката в рекламен материал, като съумява да достигне под най-различни и нестандартни форми до трапезата на немеца – от насъщната питейна вода през тютюна като продукт с пристрастяващ ефект до бонбоните като основен артикул за почерпка при празнични поводи. По този начин разпространяваните политически възгледи не просто достигат до своя реципиент, но и навлизат в системата му от навици, непрекъснато се припомнят и реактуализират като част от всекидневното му битие.

Друг тип стратегия за постигане на синхрон между общество и личност представлява изолирането на потенциалните опоненти и изобретяването на алтернативна действителност, която да обитават. Курсът на действие спрямо политическите противници през март 1933 г. поема в посока на „живописното градче Дахау, колония на мюнхенския артистичен свят“ (Бръзицов 1939: 115). Няколко месеца по-късно пътникът от книгата на Христо Бръзицов се оказва поканен на екскурзионно посещение в първия концентрационен лагер, който отваря врати и се помещава в сградата на някогашна фабрика в непосредствена близост до града. По време на пътуването до мястото предварителните очаквания се разминават с реалната картина: „аз, със славянското си въображение си представих, че ще пътуваме до тоя лагер по някоя подземна железница … А ония, с германското си въображение, са настанили концентрационен лагер тъкмо в една курортна местност“ (Бръзицов 1939: 115). Лагерът като формация на принудителното трудово битие се оказва не скрито от погледа затворническо поле, а напълно достъпна и видима отдалеч територия, която се вписва в категориите на нормалното като част от обичайното градско пространство. Следва да се отбележи, че разказът за посещението на Дахау задава категорично разграничаване на пътника спрямо „гидовете“, които го развеждат в лагера – на немската/арийската суровост героят противопоставя своето „славянско сърце“, чувство за милосърдие и човешко състрадание. По време на разходката между лагерниците българинът е овладян от усещане за нередност, което постепенно прераства в унилост, потиснатост и съжаление: „изпитах чувство на горчивина и на свян, че съм дошъл да разглеждам – сякаш това е зоологическа градина“ (Бръзицов 1939: 116). Попадането сред 2,400 лагерници променя световъзприятията, отнема жизнеността и енергията, елиминира усещанията за радост и позитивизъм.

В пространството на лагера съжителстват същества, на които са им отнети базови човешки права. Сравнението със зоопарк звучи резонно доколкото тяхното битие встрани от трудовите задължения може да бъде сведено до животинското. Животът на лагерниците протича под непрекъснато наблюдение и максимален контрол, при който дори храната не зависи от тяхната воля. Пътникът разграничава особения им статут на пребиваване спрямо затворническия, който се легитимира посредством постановени нормативни правила: „Затворникът бива осъденият за деяния, наказуеми от съществуващите закони, а тия хора са поставени в лагерите без присъда и без обозначен срок на излежаване“ (Бръзицов 1939: 117). Правото да бъдеш съден за своите дела, да понесеш отговорност за тях или да получиш защита изгубва своята актуалност в един свят, който се оказва „друг“ на „познатата“ немска действителност.

Дахау функционира по свои вътрешни правила, които очертават границите на лагерния свят. Битието на лагеруващия се полага между позволеното и непозволеното – в пълна изолация без право на посещения, с „едно затворено и едно отворено“ писмо месечно, под цензура (Бръзицов 1939: 116). Контактът с външния свят е сведен до минимум, а оскъдното общуване с близките от сферата на личната комуникация се извежда принудително в полето на достъпната информация, регулирана от погледа на зоркия надзирател. При развеждането и вникването в условията на труд в лагера българският пътешественик осезава старанието на началника да представи видяното в сравнително правдив вид, макар да не пропуска да изкаже личната си оценка за добрия живот („имат баня, басейн, читалня…“, Бръзицов 1939: 117), в който затворниците не се наказват, а се превъзпитават („Освобождаваме ги масово, обяснява баварецът. Щом покажат добро поведение и разкаяние – пускаме ги“, Бръзицов 1939: 117). Лагерът от гледната точка на началника може да бъде интерпретиран като своеобразен изправителен дом, в който „непослушните деца“ се учат на дисциплина и ред, на обноски и добро поведение, за да могат в някакъв благословен по-късен момент да се впишат безпроблемно в обществото. От перспективата на пътешественика обаче красноречиво се откроява опитът за измамване на погледа; за прилагане на манипулативна стратегия, която цели подмяна и заскобяване/премълчаване на актуалния социален контекст. Гостуващият чужденец следва да „види“ това, което пазачът има интерес да бъде видяно (цивилизован лагер; кратък престой; добро отношение на надзирателите към задържаните) и да остане скрито всичко онова, което се разминава с възприятията и нормите за допустимост при упражняване на (физически и/или психически) натиск, насилие и тормоз. Общото заключение на героя е, че „нито дяволът е толкова черен, нито ангелът е толкова бял“ (Бръзицов 1939: 119). Истината следва да се търси по средата, а мотивите за нея – във времето преди формирането на лагера. През първата година от неговото съществуване „властващите“ признават, че се радват на благоволението на съдбата: „Победихме, обаче, носехме риска на поражението. Тогава ние щяхме да бъдем затворници, а днешните затворници – това, което сме ние…“ (Бръзицов 1939: 116). Независимо от изхода на борбата, лагерът се оказва непредотвратим, а неговите участници – гарантирани.

Лагерът като идеална среда за „школуване“ в нацистките принципи, снабдява с актуални новини от политическо и музикално естество: „високоговорителят ехти и разнася непрестанно химна на Хитлера; речите, които непрестанно се държат в цяла Германия; буйно разливащото се из германската земя „Хайл Хитлер“ (Бръзицов 1939: 117). Възходът на управляващата партия достига до всяко кътче на лагера, демонстрира своето надмощие и ежедневни успехи. Що се отнася до старите ‚навици“ на задържаните и слушането на руски революционни песни в миналото, маршовете не се забраняват, а тъкмо обратното – пускат се по мегафоните с малката подробност на изменения текст. Руските песни, изпяти с немски стихове в опорочен формат, би следвало завинаги да откажат привържениците на комунизма от хвалебствените химни и партийни лозунги. Що се отнася до затворниците ефективността на предложените методи за превъзпитание остава под въпрос: „Превъзпитани или не – те не вдигат ръка по хитлеристки и не държат исо на това „Хайл Хитлер“ (Бръзицов 1939: 117). Смяната на възгледите трудно би могла да бъде постигната чрез усвояването на задължително формално поведение, което да гарантира настъпилото политическо „просветление“ и приемането на нацистките постулати с отворен ум и преобразяващ плам. На директния въпрос на българския журналист за пребиваването на евреи в лагера началникът отвръща, че към тях се прилага същият политически критерий, както и спрямо останалите затворници: „Евреи, които не се занимават с левичарство, са свободни да живеят като всички германци“ (Бръзицов 1939: 118). За пътешественика е очевидна неистинността на изказаното твърдение относно недискриминационното третиране на еврейския етнос. Началникът има свободата (и ограничението) да говори за евреите и отношението към тях спрямо партийните разпоредби. „И тъй ще говори всеки на негово място“ – е финалната равносметка на посетителя, както и личната убеденост, че задкулисната реалност в Дахау вероятно е много по-тревожна и поразяваща в сравнение с дружелюбно настроената към чужденци фасада. Посещението на лагера, въпреки стремежа животът в него да бъде представен във възможно най-добра светлина, извежда на преден план разнообразни въпроси от етично естество – за отнемането на човешки права на Другия, който не се вписва в представите за идеалното общество; за превъзпитанието и насилственото упражняване на контрол; за границата между морала и упадъчните нрави; за опорочените съвести на пазачите и задигнатите фундаментални свободи на охраняваните. В книгата „Модерност и Холокост“ (1989) Зигмунт Бауман отбелязва, че модерната цивилизация не е достатъчно условие за Холокоста, но се явява нейно необходимо условие – именно рационалният модерен свят прави Холокоста възможен (Бауман 2002: 36). И ако Холокостът изглежда все още далечен, времеви дистанциран спрямо екскурзията на пътешественика до Дахау от 1933 г., в нея могат да бъдат видени наченките на един процес, който се превръща в необходима предпоставка за последващите събития. Устройването на лагер, който да функционира като политическо оръжие за елиминиране на опозиционно мислещите, а по-късно и на широкия кръг от аутсайдери, които не се вписват в представите за чистата раса, поставя началото на неизчерпаемите идеи, отваря въпроса за техническите възможности, посредством които се прекрачват етическите граници, предполагаемо залегнали в основата на европейската цивилизация.

Може да се обобщи, че опознаването на Германия и съпътстващите промени, които трансформират облика на нейната столица през междувоенния период, от пътуване по пътя на културните забележителности, настоящи и отминали, се превръща във внимателно обследване на хуманитарните ценности. Разгледаните пътеписни текстове репрезентират подчертаната бдителност на пътуващия човек, който поставя под въпрос достоверността на видяното. Немската действителност след поемането на абсолютната власт от страна на нацистите, се полага в полето между представителния европейски образ – такъв, какъвто светът трябва да го види, и проектирания идеален световен образ, позициониран в бъдещето на Хилядолетния райх. Утопичните визии за съвършено общество допринасят за изобретяването на капсулирани антиутопични фракции, които не просто не развличат чуждестранния посетител, а пораждат трайното усещане за безпокойство, несигурност и боязън относно бъдещето на европейското единство.

Използвана литература

Андреев, А. 1939: Андреев, Андрей. Пътуване из Германия, 1939, София : Науч. к-т при БДЖ.

Бауман 2002: Бауман, Зигмунт. Модерност и Холокост, прев. от англ. Алфред Криспин, 2002, София: ЛИК.

Белев, К. 1933: Белев, Кръстьо. Берлин: Репортажи от световния град, 1933, София: Право.

Бръзицов 1939: Бръзицов, Христо. Как ми се мерна Европа: Пътеписи и наблюдения на един съвременник, 1939, София: Вазова задруга.

Вирилио 1992: Вирилио, Пол. Скорост и политика: Есе по дромология, прев. от фр. Евгения Грекова, 1992, София: Критика и хуманизъм.

Вълев 2017: Вълев, Матвей. Радио и общество, съст. Андрей Ташев, 2017, София: УИ „Св. Климент Охридски“.

Грудев 1937: Грудев, Стефан. До Норвегия и Шпицберген: Едно пътуване, 1937, София: Книпеграф.

Златаров 1936: Златаров, Асен. В страната на Съветите, 1936, София: Ново училище.

Пенчева 2007: Пенчева, Радка. За така наречената „вредна литература“. Погроми над българската книжнина. Установяване на цензурен апарат. В: Електронно списание LiterNet, 21.12.2007, № 12 (97), < https://liternet.bg/publish9/r_pencheva/vredna.htm>.

Списък 1955: Списък на вредна литература. Свитък I. 1955, София. Главно управление по въпросите на литературата, издателствата (ГЛАВЛИТ) при Министерския съвет.

Списък 1957: Списък на вредна литература. Свитък II. 1957, София, Държавна библиотека „Васил Коларов“.

Lawson 2005: Lawson, Sue. Berlin: the new capital. In: Modern Germany. Politics, Society and Culture, edited by Peter James, 2005, London: Routledge, Taylor & Francis e-Library, pp. 13- 28. Originally published paperback: 1998.

Pine 2017: Pine, Lisa. Hitler’s “National community”. Society and Culture in Nazi Germany, 2017, UK: Bloomsbury Publishing Plc. First edition published: 2007.

Richie 2013: Richie, Alexandra. Faust’s Metropolis: A History of Berlin. 2013, London: Harper Collins Publishers, William Collins E-book Edition. Originally published paperback: 1998.

Бележки

[1] Настоящата студия е част от по-обемен дисертационен труд на тема „Поетика на пътя в българската литература от 20-те и 30-те години на XX век“, преминал публична защита на 10.06.2021 г. в Софийския университет „Св. Климент Охридски“.

[2] Голяма част от бележитите художници, филмови режисьори, архитекти и писатели – активна част от културния живот на Берлин през 20-те години на XX век, емигрират или са убити след 1933 г. (вж. Richie 2013).

[3] Идеята на Пол Вирилио за дромократичното общество се характеризира с подчиняване на социално-политическите процеси на властта на скоростта/бързината.

[4] Дромоманията се употребява в психиатрията в смисъла на мания за разхождане. Вирилио използва понятието дромоман, за да означи единицата в рамките на подвижната човешка маса, ръководена и насъсквана, която образува „полемична симфония, предаваща се от единия край до другия край на веригата, от един човек на друг, полифонична и многоцветна също като пътните сигнали и указания, целяща да ускори зрителното възприятие, шока на сблъсъка, които са крайна цел на уличните демонстрации, на градските безредици“ (Вирилио 1992: 6-7).

[5] Други заглавия, които се открояват като тематично свързани с нацисткия режим в Германия, са на книги с политически, документален или репортажен характер като „В страната на Хитлер“ (1933) на Васил Хадживасилев, „Какво ни учат Мусолини и Хитлер“ (1938) на Хр. Кунчев, „На гости в Германия“ (1938) на проф. Ц. Калянджиев, „Впечатления от днешна Германия“ (1939) на Александър Ганчев и др. (влизащи в Свитък I от 1955 г.); „Революционна Германия“ (1933) на Кр. Кръстев и др. (от Свитък II от 1957 г.). Въпреки слабата художествена насоченост на изброените книги, те се отличават с висока фактологична плътност и осведомителна стойност за актуалния социaлен и политически контекст на Хитлеристка Германия.

[6] Радка Пенчева отбелязва, че освен двете официални „свезки“ – първата от 1952 г., и втората в две части от 1955 и 1957 г., Главлит издава поредица от Заповеди, съдържащи списъци с книги за отчисляване и претопяване, които списъци периодично се разпращат до библиотеките в страната (Пенчева 2007).

[7] Една от водещите тези на авторката, която заляга в заглавието на книгата, е свързана с образа на Фауст като знаков културен герой на немското съзнание. Легендата за Фауст е представена като метафора на историята за Берлин. Подобно на мрачното пътешествие на Фауст, с Мефистофел до себе си, по време на което се среща с вещици и различни митични същества и се вълнува от наука, изкуство и политика, Берлин има своето необикновено пътуване. To e маркирано от непрекъснат стремеж за промяна – ту в предпазливо търсене на собствена роля, ту в проява на самонадеяна дързост и агресия. Изследователката акцентира, че „Неговата хамелеонска склонност да следва всяка нова велика идеология или лидер; или маниакално да „залита“ от една грандиозна политическа визия в друга, е оставила завладяващо, но в по-голямата си част трагично наследство.“ (Richie 2013).

[8] С развитието на радиото през 30-те години на XX век в България и чужбина, с неговите функции и възможности се занимава писателят Матвей Вълев. В статията „Радиото – вестникът – радиослушателите“, публикувана в сп. „Илюстрована радиоседмица“ през 1939 г., авторът акцентира върху многостранния потенциал на тази нова медия: „Неизмеримо голяма е ролята, която играе радиото като връзка на страната и света с радиослушателите. Докато в областта на музиката и на литературно-просветната дейност то се явява като важна стълба в повдигане културното ниво на целия народ, в областта на обществено-просветния живот радиото, главно чрез сказките и информационната си дейност, израства като най-голямата сила в създаване на чувството за гражданска отговорност, в привличане на усилията на целия народ към големите задачи на съвременността“ (Вълев 2017: 18). В частния случай на Германия радиото подчинява всички свои функции на политическия аспект, спрямо който се прави подбор на музика, радиопредавания, речи и др.

 

За автора

Мария Русева е доктор по българска литература (с тема на дисертационния труд „Поетика на пътя в българската литература от 20-те и 30-те години на XX век“). Завършва специалност „Българска филология“ и МП „Литературознание“ в СУ „Св. Климент Охридски“. Автор на критически статии и рецензии. Интересите ѝ се простират в областта на новата и най-новата българска литература.

Email: m_ruseva@slav.uni-sofia.bg