Калина  Янева

Софийски университет „Св. Климент Охридски“

В града като антропологическо място – място, наситено с история, отношения и идентичности, по определението на френския антрополог Марк Оже, от края на XIX и началото на XX век се поставят началата на популярната култура. Преформатирането на кодовете на традицията, взаимното изличаване на образи, раждат градските пространства на модерността – кафенето, площадa и улиците с техните карнавали и шествия, които и до днес остават дълбоко свързани с урбанистичната реалност.

Ключови думи: град, популярна култура, градски пространства, модерност, кафене, площад, карнавали

The city as an antropological place: a place filled with history, relations and identities, which, according to the definition of French anthropologist Marc Augé from the late 19^th and the beginning of the 20^th  century, is where the foundation of popular culture is laid. The overhaul of the codes of tradition, and the mutual obliteration of images give rise to the city spaces of modernity: the café, the square and the streets with their carnivals and parades which remain deeply connected with urban reality even today.

Keywords: city, popular culture, city spaces, modernity, café, square, carnivals

Изследването на града е привлекателно, но и опасно. Привлекателно, защото предлага ясно дефиниран във времето и пространството и ограничен по обхват обект, който при това се поддава на известни структурирания. Опасността се поражда от факта, че често градът се третира като естествен, самостоятелен социален факт, произвеждащ своята собствена рационалност. Неговата пространствена материалност подвежда битието му на физическо място да се отъждествява с независимостта му като социален феномен. От терен на изследване той се превръща в самостоятелен предмет на изследване. Градът е преди всичко специфичен социален сегмент, специфична конфигурация на елементи и черти, присъщи на дадена етническа, регионална или национална култура, и може да бъде разбран само в своя социален контекст. Но независимо от това той представлява и сериен феномен, от който все пак могат да бъдат извлечени някои повторяемости. Именно тези повторяeмости конституират това, което днес наричаме с широкото понятие „градска култура“.

Градският живот и градската култура в частност изискват среда, в която хората да се срещат като равни, без оглед на раса, класов произход или етническа принадлежност. В такава среда те обменят мисли, разговарят, чувстват се част от общност. Във всеки град от недалечното минало тези срещи се осъществяват в местната кръчма (пивница) или в кафенето. Тези места дават възможност на хората да провеждат своите неформални събирания. Кафенетата съществуват, за да задоволяват едни от неотменните съвременни потребности на хората. Всеки един от нас би се съгласил с подобна бележка, защото като място и институция кафенето е един от любимите характерни компоненти на градския живот на европейската цивилизация. Все пак произходът на кафенето – което днес изглежда така дълбоко свързано с урбанистичната реалност на модерна Европа, сякаш е било нейна неотменна чaст – не е нито толкова стар, нито пък европейски. Още през Средновековието кафето е съществувало като напитка, а кафенето – като място в мюсюлманските градове от Средиземноморието и Средния изток. Кафето и кафенето са сред множеството европейски заемки от Ориента – без тях Европа не би представлявала онова, което е днес. Противно на историческата легенда, според която първото европейско кафене е открито във Виена след неуспеха на турската обсада на града от 1683 г. (там сервирали и първите „виенски кифли“), изглежда, че първият европейски град с кафене от около 1647 г. е Венеция, която по това време е била най-важното пристанище за търговия с мюсюлманския свят (Франсоа 2002). Като „вносна стока“ то постепенно се е наложило и в други големи европейски пристанища на XVII век – Лондон, Марсилия, Хамбург – и оттам е достигнало по-значителните градове във вътрешността на континента.

Победоносният ход на кафенето е придружен от все по-нарастващото разнообразие на неговите форми. По отношение на мебелировката и разположението си най-старите кафенета и тези в малките градове почти не се отличават от кръчмите. Бързото популяризиране се обяснява преди всичко с многостранните функции, които то поема в градското общество; с ролята му на място за културни и стопански новини и за развитие на специфична култура, при която същинската консумация на основната напитка отстъпва на заден план. Най-важната функция на кафенето е на практика използването му като място за свободни срещи и обмен на информация. То представлява едно „ново заведение за обществен живот и общуване“ (Франсоа 2002), което спомага на зараждащото се буржоазно общество да осъществява публични контакти извън обикновените съсловни, корпоративни или фамилни връзки. Публиката е съставена предимно от буржоазните кръгове – така кафенето се превръща в място за срещи, размяна на мнения и изграждане на самочувствие за новия буржоазен елит.

Като изобретение на Стария режим – следователно с важна роля в политическия протест и идеологическия поврат спрямо времето преди Революцията – кафенето достига своята златна епоха в края на XIX и началото на XX век. Възходът му е шумен – последица от победата на буржоазното общество и неговите либерални ценности, от нарастването и многообразието на градовете, от увеличаващия се индивидуализъм и отслабналите съседски и роднински връзки, от либерализирането и демократизацията на обществото, накрая и от всеобщото повишаване на жизнения стандарт. В много страни – предимно във Франция – триумфалното шествие на кафенето води до обстоятелството, че всяка локация, предлагаща питиета – от селската кръчма до луксозната парижка кафетерия, – започва да се нарича „кафене“ (Франсоа 2002). Този факт смислово бележи неговото превръщане в общодостъпен масов топос на обществения живот. Първоначално буржоазното градско изобретение постепенно завладява цялото обществено пространство и днес е неделима част от урбанистичната реалност.

През 1938 г. един от първите теоретици на урбанистичните изследвания Луис Уирт (Wirth 1938) отбелязва следните характеристики на града: относително голямо, плътно заселено и постоянно селище на социологически хетерогенни индивиди; и дефинира първите критерии за урбанизма: доминиране на вторичните за сметка на първичните групи, изчезване на съседствата и традиционните връзки на солидарност и заместването им с нови модерни форми. Градът може да се проблематизира и като генератор на идентичности поради основната си характеристика именно на вътрешно диференцирано и диференциращо, а следователно и пораждащо възможности за избор и себеизразяване социално пространство. Ако приемем, че самоопределянето преминава през саморазграничаването, то градът като хетерогенно пространство, наситено с разнообразни различия и вътрешни и външни граници (социални, психологически, културни), отключва или поне стимулира процеса на идентификация (на личностно или на групово ниво). Затова в някакъв смисъл именно градът определя границите на модерната идентичност. Или ако се преобърне тезата на Зигмунт Бауман от есетата му за постмодерната нравственост (Бауман 2000), не всяка модерност е градска, но градът е винаги модерен.

Градските общности и тяхната колективна идентичност се изграждат най-непосредствено още през Просвещението чрез градските празници, фестивали и карнавали. Те създават групово съзнание, за чието формиране споделянето на храна, пиенето и танците, смехът и най-вече песента са най-важните елементи, все едно дали става дума за сватби, празници на плодородието, карнавални шествия из каналите на Венеция, фестивала Уудсток през 1969 г. или политически национални празници като 9-ти септември.

Празниците, празничните дни и ваканциите са елементи от живота на всички човешки общества – не само на европейските. Те прекъсват делничния поток – както труда, така и рутината и честата монотонност. Празникът е изключение, тържествено ознаменуване, ситуация с прекомерни изблици на чувства, радост, отпускане: място, където за кратко се превръща в действителност онази „утопична страна на безделието“ (Димитров 1924), където текат реки от мляко и мед.

За развитието на обществените празнични форми в Европа след епохата на късното Средновековие са характерни два процеса; от една страна, намирането на националния празник; от друга – все по-засилващото се дисциплиниране и контрол на народните празници, осъществяван от църквата и от държавата. Модерният национален празник е рожба на просвещенската епоха от XVIII век. Според представите на дейците на просвещенското движение, успоредно с другите национални символи като химна и езика, националните празници допринасят за развитието на общественото чувство и подпомагат формирането на национална идентичност. Авторът на „За обществения договор“ Жан-Жак Русо, чието произведение се причислява към най-важните политически творби от епохата, гради пътеводната концепция за националния празник: „Ако поставите сред площада един стълб, засадите наоколо цветя и съберете народа – празникът е налице. Още по-добре е, ако включите зрителите в представление и ги оставите сами да бъдат актьори; направете така, че всеки да вижда и обича себе си в образа на другия, така че всички да се чувстват обединени и заедно“ (Русо 1996).

Възникването на модерния национален празник е част от един продължителен процес на повишено натрупване, дисциплиниране и поставяне под контрол на официалната празнична култура от висшестоящите инстанции. Особено очебиен е процесът на дисциплиниране на публичната празнична култура, свързана с градския карнавал. Карнавалните дни, които през Средновековието и Ренесанса из цяла Европа представляват време на свобода, сексуална разпуснатост и липса на респект по отношение на обществената йерархия и моралните норми, още след XVI век били системно поставяни под контрол (Hall 2013).

Развитието на карнавалната структура в част от своите аспекти е симптоматично за някои от свързаните с празника модерни затруднения като организирането му от логистична гледна точка и обезпечаването на сигурността. Това свидетелства за нарастващия страх от неовладяването на празника и неговите политически последици. Но вероятно е типично за нарастващата неспособност за организиране на обществените тържества и онова активно използване на свободното пространство, което празникът обещава за разлика от делника. Междувременно – след последните пет столетия – лишеният от уважение към управляващите и непризнаващ всякакви забрани карнавал от средновековната народна култура се превръща в обуздан, стегнат в режисьорския корсет празник, на който са отнети всички съпротивителни и скандални елементи. Преобладаващият брой на карнавалните участници се изменя в консумиращо зрителско присъствие – наистина често костюмирано, донякъде разюздано и възбудено от алкохола, –  но по принцип пасивно. Почти като в театъра, друго пространство на градската публичност, на тези зрители се предлага представление – все едно дали по телевизията, на улицата или в концертната зала.

Възникналите през 1967–68 година студентски размирици из цяла Европа могат да се разглеждат не само като политически, но и като културно-съпротивителни движения. В лозунги като „Дайте власт на фантазията“ (Люзебринк 2002), в смесването на политически демонстрации, манифестации и тържества се изразява носталгията именно по изгубената обществена култура на празника (Audrieth 1998), която векове наред притежава и политическо-бунтовнически измерения – които впрочем притежава и карнавалът. Това се вижда и в може би последното велико достижение на алтернативната култура на празника през XX век. То се разиграва в Северна Америка през 69 година, но няма непосредствено и интензивно въздействие върху Европа и преди всичко върху възникващите протестни култури на източноевропейските страни. Това е рокфестивалът в Уудсток, преживян и мислен от всички участници като колективно тържествено събитие и въплъщение на ново общо чувство, насочено против властта и нейните ценности. Средата е карнавална, игнорират се социалните роли, не се знаят професии или социален статут. Едва ли има друга среда до такава степен нехомогенна като възраст, социален статус, политическа принадлежност, професионална реализация. Напипват се основните характеристики на фестивалното – откритото пространство, отказът от йерархия, незачитането на авторитета на властта.

Но дори и днес в дигиталната ера откритото пространство, отказът от йерархия и тяхната площадна градска култура не са си отишли. Площадът се мултиплицира и съществува и като виртуален. Феноменът на „живата култура“ може да бъде умъртвен само в условията на тотален контрол над всички форми на колективен живот. Даже и тогава се налага единствено свиването му до частната сфера. В новата история на Европа периодите на изтласкване на площадното изкуство съвпадат с ограничаването на гражданските права: войни, следвоенно време, авторитарни и тоталитарни режими. Площадното изкуство не може да бъде поставено под тотален контрол, винаги има елемент на импровизация и диалог, то предполага реалното струпване на маса хора. То е междинното поле между частното и общественото, а тъкмо тази междина бива старателно опразнена през такива периоди.

В града като антропологическо място – място, наситено с история, отношения и идентичности, по определението на френския антрополог Марк Оже (Augé 1999), от края на XIX и началото на XX век се поставят началата на популярната култура. Преформатирането на кодовете на традицията, взаимното изличаване на образи раждат градските пространства на модерността – кафенето, площадa и улиците с техните карнавали и шествия, които и до днес остават дълбоко свързани с урбанистичната реалност.

Библиография

Бауман 2000: Бауман, З. Живот във фрагменти: Есета за постмодерната нравственост. Прев. М. Димитрова. София: ЛИК, 2000.

Димитров 1924: Димитров М. Психофизиология на смеха. София: Художник, 1924.

Люзебринк 2002: Люзебринк, Х.-Ю. Празникът. – В: Места на всекидневието. Миниатюри от европейската културна история. Съст. Х.-Г. Хаупт. Прев. Г. Кайтазов. София: ЛИК, 2002.

Русо 1996: Русо, Ж-Ж. За обществения договор. Прев. Донка Меламед. София: ЛИК, 1996.

Франсоа 2002: Франсоа, Ет. Кафенето. – В: Места на всекидневието. Миниатюри от европейската културна история. Съст. Х.-Г. Хаупт. Прев. Г. Кайтазов. София: ЛИК, 2002.

Audrieth 1998: Audrieth, A. L. The Art of Using Humor in  Public Speaking. [прегледан 03.06.2017]. <http://www.squaresail.com/auh.html>.

Augé 1999: Augé, М. An anthropology for contemporaneous worlds. Translated by Amy Jacobs. Stanford, CA: Stanford University Press, 1999.

Hall 2013: Hall, S. City, Street and Citizen. Routledge Advances in Ethnography. UK: Routledge, 2013.

Wirth 1938: Wirth, L. Urbanism as a Way of Life. – The American Journal of Sociology, Vol. 44, No. 1. (Jul., 1938), pp. 1-24.

За автора

Калина Янева е родена в София. Завършва средното си образование в 127 СОУ „Иван Н. Денкоглу“, а след това следва славянска филология в СУ „Св. Климент Охридски“. В момента е редовен докторант в Катедрата по българска литература с направление фолклористика – антропология.

Е-mail: yaneva_kalina@yahoo.com