Мая Ковач

Философски факултет на Люблянския университет

Резюме: В текста се откроява еднотипният подход при избора на теми и мотиви за стихотворения и разкази, предназначени за малките, на две от най-известните представителки на детската литература в Словения и България – Ела Пероци и Леда Милева. Чрез имплицитно дидактичен и поучителен дискурс се прави опит за стимулиране на четенето, отношението на децата към словото и към традиционните семейни и обществени ценности; развива се въображението и се внушават добродетели.

Ключови думи: Ела Пероци; Леда Милева; детска литература; въображение; дидактика

Summary: The text stands out the same approach of choosing themes and motifs for poems and short stories intended for the young, from two of the most prominent representatives of children’s literature in Slovenia and Bulgaria – Ela Peroci and Leda Mileva. Through an implicit didactic and instructive discourse is made an attempt to stimulate reading, the attitude of the children towards the word and the traditional family and social values; imagination evolves and implies virtues.

Key words: Ela Peroci; Leda Mileva; children’s literature; imagination; didactics

Ела Пероци и Леда Милева са култови авторки на литература за деца. И двете завършват педагогика, работят в радиото. Приличат си по разностранната дейност, насочена към малките, а творбите им са преведени на много чужди езици, в това число и славянски. Освен близките им биографии, са сравними и библиографиите им. От пръв поглед се забелязват общи мотиви като балони, рожден ден и писане, които откриваме в стихотворението „Чадърът ми може да стане балон“ (Moj dežnik je lahko balon, 1955), в разказа „Кой иска да има рожден ден“ (Kdo si želi rojstni dan) от сборника „Нани-на“ (Ajatutaja, 1985) и в стихотворението „Писмо“ (Pismo) от сбирката „Като живея“ (Ko živim, 1975) на Ела Пероци и в стихотворенията „Червена приказка“ от стихосбирката „Цветни приказки“ (1969), „Балони“, „Рожден ден“ и „Писмо“ от „Bесели балони“ (1963) на Леда Милева.

Леда Милева е родена през 1920 г. в София, учи в Американския колеж, завършва педагогика и става учителка. После следва право в Софийския университет. През 1922 г. в Свети Криж при Рогашка Слатина е родена Ела Пероци. По време на Втората световна война тя посещава курс за учителка в основно училище, след което завършва педагогика във Филолофския факултет на Люблянския университет. За кратко работи в текстилна фабрика в Кочевье, преподава в различни училища в Словения. Сред първите ѝ дейности е придружителка на младежи инвалиди в специализиран дом. По-късно постъпва на работа в Радио „Словения“ в образователната програма за деца и юноши и до пенсионирането си през 1978 г. е редактор на предаването „Радио училище“. Сътрудничи на списанията „Пионер“, „Цицибан“ и „Млади свет“ (Forstnerič 2013: 82-83).

Леда Милева също работи като редактор в Радио „София“ и в издателствата „Народна младеж“, „Български писател“ и „Дружинка“. От 1966 до 1970 г. е генерален директор на Българската телевизия. В различни периоди е била председател на Българския ПЕН, на Съюза на преводачите и представител на България в ЮНЕСКО. Пише предимно стихотворения и пиеси за деца и превежда съвременна американска, английска и африканска литература. Подобно на Ела Пероци, и тя създава кратки разкази и поезия, преведени на много езици.

В биографиите на двете авторки се натъкваме на изключителни съвпадения. Те са съвременнички и упражняват една и съща дейност, но най-впечатляващи са паралелите в произведенията им. И двете са професионални педагожки и усетът им за работа с деца проличава ясно в тяхното писане. Милева го приема като житейска мисия и с радост откликва на преживяванията на другите. Тъкмо на това акцентира Бетълхайм (Bettelheim 1999: 8-12), когато твърди, че освен да привиква към четене и да оставя културно наследство, детската литература стимулира развитие на въображението и емпатия. Разказването е не само забава за децата, но и усъвършенства мисленето им. Затова те често настояват да чуят/прочетат отново било същите, било нови приказки в зависимост от тяхната важност и от собственото им несъзнавано (Bettelheim 1999: 24–25). В интервюта Пероци често повтаря, че съчинява историите си, ползвайки записки от младостта си, но най-често я мотивират дъщерите ѝ, които са първите, пожелали да чуят от нея нещо ново. По-късно дъщеря ѝ Анка Пероци Лугер илюстрира книжките, а дъщеря ѝ Йелка се появява като главна героиня в култовия разказ „Чадърът ми може да стане балон“ (Hofman 1978: 355-365).

Топката на малката Йелка, с която си играе на двора, отскача в потока. Майка ѝ, баща ѝ, леля ѝ, баба ѝ и дядо ѝ много ѝ се карат и Йелка се скрива зад големия жълт чадър, представяйки си как той може да се превърне в балон. Изведнъж вятърът я вдига и я понася. Отвисоко тя гледа къщите, прелита над люблянския замък и парка Тиволи. Там съзира страната Шапкария, където растат безброй шапки и всяка е различна. Наблизо вижда своите съседски приятели, с които не смее да се сближава, тъй като едни са болни, други се бият, а трети не желаят да играят с момичета. А ето че тук всички се оказват заедно. Те бързо ѝ обясняват, че ако си откъсне шапка, може да се превърне в каквото си иска. Един вече е моряк, друга се върти като балерина, има шофьор и пилот. Йелка моли да ѝ намерят топката. Намират я и се заиграват с нея. Увещават я и тя да си избере шапка, но тя отговаря, че чадърът, тоест балонът, ѝ е напълно достатъчен. Взима няколко за семейството си и отлита обратно към къщи. С помощта на шапката майка ѝ се превръща в най-добрата майка в града, дядо ѝ – в генерал, баба ѝ се подмладява. Баща ѝ става истински професор, а леля ѝ – известна актриса от кориците на списанията. Последната шапка дава на по-малката си сестричка Анка, за да стане златна рибка, а за себе си запазва вълшебния чадър, който може да се превръща в балон.

Балоните интересуват и Милева. В началото на едноименното стихотворение авторката говори на балоните и се сбогува с тях, разпращайки ги по света с вятъра. Във втората строфа разбираме, че те са с различни цветове и са нещо като писма, предаващи нейните поздрави на децата по света. И летят във всички посоки – през планините на север при ескимосите и през моретата на юг до негрите. Така ще си намери приятели отвсякъде. Те ще са различни, но всички ще си хванат балонче. В последната строфа още веднъж поздравява балоните и им пожелава „На добър час!“.

И при двете авторки централен мотив са балоните. Милева ги разбира като свързващо звено, създаващо приятелства независимо от мястото, националната принадлежност или възрастта. При Пероци балонът е фантастичен – възникнал от чадър, който по форма напомня на балон, тъй като отгоре е заоблен, а под него има пространство. Така главната героиня преживява нещо необичайно – сбъдва се желанието ѝ да полети и по този начин получава възможността да се измъкне от неприятностите, по-точно да избяга от действителността. На другия край на града общува с когото си иска, всички са събрани на едно място и са чудесни приятели. Но с това вълшебните елементи не свършват. Всички имат възможност да станат каквото желаят. Дори роднините ѝ вече не ѝ се сърдят и приемат предизвикателството на магията.

Чрез споменатото произведение Ела Пероци създава нов жанр, наречен градска приказка (Forstnerič 2013: 82-83), която днес типологично бихме определили като модерна фантастична история (Kobe 1999). Характерното за този тип творби е, че приказните елементи в тях се осъвременяват. От идилични страни, места или далечни царства действието се пренася в действително съществуващ град и то днес. В нашия случай това е Любляна, столицата на Словения, където живее самата писателка. Мястото на действие е точно и експлицитно определено. В съответствие с фантастичния жанр то се променя в нещо нереално, когато посред парка Тиволи се открива нова страна, имаща дори свое име – Шапкария. Милена Милева Блажич обръща внимание на една особеност на този тип разказ – главният герой разрешава своя проблем именно във въведения паралелен свят, което се вижда и в споменатата илюстрована книжка (Blažić 2016: 240-241). Зайц прави наблюдението, че въпросните светове са отделени, а преходът между тях е постижим само от децата. За главната героиня Шапкария е приключение и приют, където бяга от диктата на авторитета на възрастните, на родителите. Заради желанието ѝ и подканата към нея, частица от измислената страна и възможостите, които тя предлага, могат да видят и най-близките ѝ роднини (Zajc 2009: 44–45).

По-дългите си стихотворения Милева определя като разкази, защото реално съдържат повече герои или поне по-разнообразни случки. В уводните думи към сбирката „Цветни приказки“ тя, също както и Пероци, подробно разяснява, че разказите са седем и са с различни цветове, за всеки ден по един, тъй като докато ги е чела на детето си, то си е рисувало с избрана боичка. И тъкмо в едно от тези по-дълги стихотворения отново срещаме мотива за балоните. Червената история разказва какво се случва в клас, когато учителката раздава на децата червени моливчета и всеки рисува нещо различно. Един череша, друг ябълка, трети кошница с домати или роза и оцветена сладка във вид на петел. Антон дълго не може да реши какво да нарисува, докато накрая изобразява огромен балон с много дълга връв. И изведнъж се случва чудо. Балонът се отделя от листа и полита, повличайки със себе си и Антон. Те заедно се издигат над градските кули и къщи, над улиците и площадите, а балонът се носи накъдето му падне. Главният герой наблюдава отгоре и се удивява колко малко изглежда всичко, улиците му се струват тънички като конци, а тролеите – миниатюрни като играчки. Той се уплашва и иска да усети твърда земя. Приятелките му предлагат да стъпи на някоя череша, а накрая Сийка му праща на помощ червеношийката от своята рисунка. Тя настига балона, клъвва го с човката си и го спуква, като Антон бавно започва да се спуска. Сяда на мястото си в клас и в този момент балонът на рисунката му става бял. Червеношийката също се появява върху листа, а Гого отива и донася на всички по едно захарно петле. Отдъхват си, защото имат голям късмет, че учителката не вижда нищо от това, което се случва с тях и с рисунките им. И тази случка се развива в съвременността и в градска среда. Както и при Пероци, изведнъж се отваря портал към паралелен фантастичен свят, където действат други закони, включително и физични. В самия край става ясно нещо, за което вече споменахме: че фантастиката, светът на въображението е достъпен само за децата, възрастните са изключени от него и макар пространствата да съвпадат, става въпрос за допълнителна сфера на преживяване, което е приоритет само на малките.

Като противоположност на авантюрата можем да възприемем спането. Самото заглавие на сбирката „Нани-на“ е съставено от думички, с които приспиваме децата. Но в нея Нанина е главен герой, приятел на децата. Можем да определим произведението като кратка фантастична история, тъй като всеки трупа невероятен опит от нея, тя не е предназначена само за определени герои от митовете или от приказките, същевременно всеки от нас не е специално избран или призован да преживее случващото се, както това е задължително за народните или авторските приказки. Избраността, призваността на главния герой е определяща, затова Проп изброява 31 функции, по-точно действия, случки, съпътстващи пътя на героя. Това в кратката фантастична проза за юноши го няма. Съществена разлика между приказката и фантастиката е съсъществуването на различни светове, тоест отпада едноизмерността, характерна за приказката според Люти (Haramija 2015: 105-109, 168-169).

В разказа „Кой иска да има рожден ден“ се срещаме с момченце, неискащо да заспи. Майка му го убеждава, че другите деца вече отдавна са в леглата, но всъщност те молят още малко да погледат телевизия. Затова на помощ се притичва Нанина и ги пита иска ли някой утре да има рожден ден, от което те без изключение са много въодушевени. Всяко получава подарък по една книга и се радва на приказките. Донася им и торта, и те, духвайки свещичките, заспиват, а на другата сутрин всички имат рожден ден. Тук отново е в ход конвенцията на фантастиката, в чиито възможности влиза какво ли не. Но разказът провокира най-вече обичта на детето към книгата и набляга на важността на това да се наспим добре. Рожденият ден е употребен като средство, с което се постига желаната цел, защото повечето деца го обожават и фикционалният компонент на фантастиката позволява Нанина да го осъществи още на следващия ден и то за всички деца едновременно, което в действителност е невъзможно.

Рожден ден има и героят от едноименното стихотворение на Леда Милева, Веселин. Навършва три годинки и всички му честитят празника. Получава пластилин, панталонки, колело и книга. На гости му идват съседи, роднини и приятели. Пожелават му да порасте голям. Той се вижда в огледалото и забелязва, че е станал по-висок, но когато заспива вечерта, забравя, че е вече голям и отново смуче пръстчето си. Това ни припомня детската перспектива – млади хора възприемат себе си за напълно зрели и самостоятелни, но въпреки това можем да забележим някакви остатъци от неовладяност. Потапяме се в дългоочакваното празнично въодушевление по време на рождения ден на детето. Всички са щастливи, най-вече виновникът, понеже му идват гости, засипващи го с полезни вещи. И двете творби разглеждат рождения ден като важен, радостен миг за децата, които го очакват, за да общуват с много хора, а и за да получат подаръци. И в единия, и в другия текст ключови мотиви са рожденият ден, празнуването, гостите, лакомствата и книгата като подарък. С това най-вече се популяризира културата на четене при децата, тъй като те я обвързват с някакво приятно събитие, но със сигурност трябва още много, за да се превърне четенето в част от тяхното всекидневие. Когато се научат и да пишат, тогава вече са изцяло включени в света на словото.

Лирическа героиня в стихотворението на Милева „Писмо“ е Катя, която иска мир и тишина, без нищо да я смущава. Това вече е знак, че прави нещо важно. И е така. Станала е ученичка и го съобщава в писмо на баба си. Споменава ѝ също, че скоро ще може да ѝ напише по-дълго. Тук забелязваме детския интерес, желанието да знае и да напредва. И, разбира се, най-важно е как го приемат роднините и заедно се радват на успехите ѝ. У Ела Пероци със стихотворението „Писмо“ се озоваваме в нейната зряла поезия за големи. Мотивът е същият, доколкото писането си остава начинът как да се съхрани паметта. Лирическият субект трупа впечатления от красотите на света и иска да ги подреди. Съжалява за миналото, изчезнало безвъзвратно, а някои неща забравя. Така че с писмото си ще ги прати в едно далечно царство, потънало във вечността.

Умишлено използвах тези две стихотворения за заключение, тъй като показват самата културна роля на писането, приучващо към изразяване, разбирателство и помнене. Но и в двете животът е пренесен в детството, в началото, когато се навлиза в света на писането и с думи се изразяват кратки, насочени към конкретен скъп човек мисли, до времето на зрелостта, когато вече сме самостоятелни и навярно получаваме писма. И двете авторки прилежно записват своите идеи и с произведенията си стимулират любов към четенето, опознаване на света и проникване в мисленето на много поколения. Ако се съди по педагогическото им образование и литературната дейност, са изключително предани на децата. Не само че живеят по едно и също време и работят в идентични области, но дори използват сходни мотиви и по подобен начин отправят еднакви послания.

Библиография

Караманев 2016: Караманев, Г. Леда Милева: Не съм само „Зайченцето бяло“. –Осем, 2016 [06.11.2018] <https://spisanie8.bg/rubriki/licnosti/78-leda-mileva.html>.

Милева 1963: Милева, Л. Весели балони. София: Народна младеж, 1963. Достъпно на: <http://chitanka.info/book/4580-veseli-baloni> [05.10.2018].

Милева 2016: Милева, Л. Цветни приказки. София: Гео Милев, 2016.

Милева 2018: Леда Милева: Всичко сиво става слънчево, красиво. – Lifebites, 2018, [05.11.2018] <https://www.lifebites.bg/leda-mileva/>.

American College 2013: Леда Милева почина днес на своя 93-ти рожден ден. – The American College of Sofia, 2013, [03.11.2018] <https://acs.bg/bg/news/famous-author-and-translator-leda-mileva-an-acs-alumna-of-the-class-of-1938-died-today-on-her-93rd-birthday/>.

Bettelheim 1999: Bettelheim, B. Rabe čudežnega: O pomenu pravljic. Ljubljana: Studia humanitatis, 1999.

Blažić 2006: Blažić, M. Kratka pripovedna proza v slikaniški obliki pri pouku književnosti. – V: Obdobja 23 – Metode in zvrsti: Slovenska kratka pripovedna proza. Ur. Irena Novak Popov. Ljubljana: FF, Oddelek za slovenistiko, Center za slovenščino kot drugi/tuji jezik, 2006.

Blažić 2011: Blažić, M. Branja mladinske književnosti: Izbor člankov in razprav. Ljubljana: Pedagoška fakulteta, 2011.

Blažić 2014: Blažić, M. Skriti pomeni pravljic: od svilne do jantarne poti. Ljubljana: Pedagoška fakulteta, 2014.

Blažić 2016: Blažić, M. Mladinski klasiki: Izbor člankov in razprav. Ljubljana: Pedagoška fakulteta, 2016.

Forstnerič 2013: Forstnerič H., Melita idr. Slovenska pisateljska pot: Vodnik po domovanjih 106 pesnikov in pisateljev. Radovljica: Didakta, 2013.

Haramija, Batič 2013: Haramija, Dragica in Janja Batič. Poetika slikanice. Murska Sobota: Franc-Franc, 2013.

Hofman 1978: Hofman, B. Pogovori s slovenskimi pisatelji. Ljubljana: Cankarjeva založba, 1978.

Kobe 1987: Kobe, M. Pogledi na mladinsko književnost. Ljubljana: Mladinska knjiga, 1987.

Kobe 1999: Kobe, M. Sodobna pravljica. – V: Otrok in knjiga 26/47, 1999, s. 5-11.

Peroci 1975: Peroci, E. Ko živim. Maribor: Založba Obzorja, 1975.

Peroci 1979: Peroci, E. Moj dežnik je lahko balon. Ljubljana: Mladinska knjiga, 1979.

Peroci 1985: Peroci, E. Ajatutaja. Ljubljana: Mladinska knjiga, 1985.

Zajc 2009: Zajc, L.  Mladinska književnost Ele Peroci in teorija bralnih vlog. Magistrsko delo. Ljubljana: FF, Oddelek za slovenistiko, 2009.