Нощите, в които
тихо и кротко
прерязваш вените си
с тъп нож,
после ги сплиташ на плитки
и ги закачаш за гривничка,
а за мъниста използваш
натрошените си кости,
са нощите, в които
писъците ти са стигнали небето
в пълна тишина.

Дните, в които
те отвличат от дома ти
и забиват
дълго парче огледало
между ребрата ти,
отново и отново,
са дните, в които
виждаш себе си
през течащата кръв
и тишината
в пробитите ти бели дробове
звучи като гайда
по планински чукари
и предизвиква лавини.

Камъните, които
буташ нагоре по хълма,
докато по китките ти дрънкат
избитите ти бели зъби,
докато душата тече
през решетото на гърдите ти,
са камъните, които
само ти можеш
да добереш до върха,
за да се оставиш после
в падението си
да те смачкат.

Локвичката кръв, която
е краткото ти съществуване,
блести с белите перли
на скелета ти,
скалите още се търкалят
надолу,
а останките ти
са локвичката кръв, която
се изпарява
нагоре, при писъците си,
на небето.

Изчистените ти от пихтията
жили, които
се опъват по
рамката на огледалото,
за да възпеят
всички безсмислени борби,
са струните, които
ще измъкнат от себе си
басови песни
за души –скални пустини,
и най-вече твоята,
в която животът идва
от ручеите кръв.

---

Тина Иванова е студент трети курс в специалност “Българска филология” в Софийски университет. Завършила е ПМГ “Атанас Радев” в град Ямбол. Секретар е на Литературен клуб “Аудитория 148” от неговото създаване и списва страницата “Супа от чувства”.

e-mail: tinav.ivanova@gmail.com