Борислава Ивайлова Иванова

Софийски университет „Св. Климент Охридски“

Резюме

В доклада се разглеждат две от творбите на знаковите писатели Исмаил Кадаре и Орхан Памук. В романите си те представят общества, в които човешкото се губи сред стремежите за власт и надмощие или в хорската инертност и безразличност. Политиката и религията са определящите мисленето и действията фактори, докато отделната личност не е от значение. С неповторимото си разказваческо майсторство и Кадаре, и Памук поставят въпроси за стойността на човешкия живот, на духовността и на морала на обществата.

In this paper are considered two of the works of the distinguished writers Ismail Kadare and Orhan Pamuk. In their novels they represent communities in which humanity is lost among the aspirations for power and supremacy or in people‘s inertia and indifference. Politics and religion are the factors which define thinking and actions while the individual is no consideration. With their unique storytelling artistry Kadare and Pamuk raise questions about the value of the human life, the spirituality and the communities‘ ethics.

Ключови думи

Орхан Памук, Исмаил Кадаре, духовност, турско общество, албанско общество, религия, комунизъм.

Orhan Pamuk, Ismail Kadare, spirituality, Turkish society, Albanian society, religion, communism.

 

Последните десетилетия на 20. век са характеризирани от един особен преход – преходът от една политическа система към друга, противопоставящи не просто режими, а и ценности, обществени и личностни устои, идеологии на различни културни реалии. В романа си „Концерт в края на зимата“ Исмаил Кадаре излага на показ поглъщащия държавен механизъм на комунизма в Албания и Китай и начина, по който бива повлияна отделната личност, докато в своята творба „Сняг“ Орхан Памук обрисува микрокосмоса на едно забравено турско градче, в което е извършен военен преврат в условията на сложни религиозни, национални и индивидуални търсения. На пръв поглед различните Кадаре и Памук всъщност имат много общо помежду си. Използвайки постмодернистичните похвати, те иносказателно критикуват обществата, изпаднали в състояние на инертност и самозаблуждение. Всеки от тях създава творбите си в сложна политическа обстановка и бива репресиран от съответния режим. И двамата ясно заявяват своята житейска позиция посредством творчеството си, което добива измеренията на важен обществен и социален коректив.

Двамата автори разкриват пред читателя много различни светове, в които превес са взели декадентският стремеж към властта, фанатичното ѝ преследване и опиянението от нея. Човекът е оскотял, а отделният живот е изгубил стойността си в борбата за надмощие в свят на сенки и разруха, в който предметното и тленното доминират над виталното и хармоничното. Основното отсъствие на човешкото се наблюдава в смъртта и в самото отнемане на живот не само физически, но и духовно, които като болест са проникнали всекиго, който притежава дори малко власт да се разпорежда с човешката съдба. От друга страна, чуждото, другото са негативно конотирани, те биват отричани и неприемани, като по този начин се оспорва и тяхното право на същестуване. Механизирането, опредметяването на човека, на неговите емоции и действия бележат това погубване на хуманното в едни светове на личностни амбиции и потъпкване на отделния индивид. В двата романа са обговорени всички тези духовни „пороци“ на социума, детайлизирана е отделната личност със своите екзистенциални търсения по пътя към градивното, духовното, изобщо към човешкото.

Героите на Кадаре са личности, поставени на кръстопът. Образите са изградени върху един морални контрасти, отразяващи вътрешните съмнения на човешката душа. Тя се оказва в плен на епохата, на общото, на някакви чужди цели и потребности. Героите от романа „Концерт в края на зимата“ са „управлявани“ от държавната машина на комунизма, разполагаща дори с мислите на отделната личност. Политическата идеология е майката, която ражда и отглежда „правилното“ мислене, тя е и висшата санкция, която премахва „вредното“ такова от съзнанието на народа. Симптоматичен пример за това „опитомяване“ на съзнанието е образът на подслушвателя на Северния полюс. Подслушвайки мислите на останалите, той е изгубил своите. Не е случайно пространственото ситуиране – той е на място, откъснало го от живота: „…ледените планини наоколо и това безнадеждно небе над тях, също толкова безплодно, колкото и земята под него, и двете до такава степен гладки, че мисълта да не се съсредоточава никъде, а веднага да се отдръпне, изтривайки всичко от мозъка, целият този пейзаж, който сякаш те изсмукваше, без да ти даде нещо, самотата и особено далечното разстояние от всичко бяха направили нещата в съзнанието му дотолкова да се опростят, че да достигнат степента на най-примитивното въображение“. Самият топос носи конотациите на едно празно пространство, една неспособна да ражда земя, а като следствие са се притъпили човешките сетива. В името на целта собственото съзнание е унищожено, за да служи само на властта. Кадаре въвежда и мотива за погубващия личността стремеж към деспотично единовластие чрез фигурата на китайския комунисти            чески лидер Мао, който прекарва дълго време в едно пространство, предизвикващо хтонични асоциации – пещерите: „Всъщност на единадесет километра под самолета се простираше китайската земя със своите близо милиард обитатели. Други няколко хиляди милиарда лежаха в недрата и повечето от тях отдавна превърнали се в пръст. От този милиард живи хора само един се намираше безпричинно под земята, заврял се в това есенно утро в една от пещерите.” Китаецът се оказва на границата между живите и мъртвите, където го е поставила и неговата цел – да лиши хората от мислещо съзнание. Денят и нощта се сливат, а самият той е жив, но под земята по собствен избор, в едно състояние на полумъртвец. В такова състояние именно опитва да постави човека маоизмът, като „успокои“ мозъка му. В романа „Сняг“ никой от героите не е загубил способността си да мисли, но градът, в който се развива основното действие – Карс, също е ситуиран в едно гранично измерение, негови синоними стават самотата, нищетата, дори смъртта. Изборът на място на действието от О. Памук не е случаен – днешният турски град Карс е преминал през ръцете на арменци, руснаци, турци, а около една пета от населението на града е кюрдско. Хронотопните граници са се размили, различните култури и епохи са се преплели и едновременно царят усещанията за застиналост и безкрайност, различават се два времеви пласта – обиконовеното, профанно време на жителите на Карс и извънвремевия нов микрокосмос, възцарил се след обилния снеговалеж. В този роман границата между живота и смъртта не бива прекрачвана чрез ситуиране в едно неопределено пространство, каквото е пещерата, а чрез попадането в едно неопределено време. Карс остава част от света, но е и откъснат от него, случващото ще продължава до разчистването на пътищата, а след това отново ще се възстанови старият ред. В това ново, сакрално време, което би трябвало да утвърди и един нов ред, градът става арена на сблъсък на крайни ислямистки, републикански и военни политики. И докато в „Концерт в края на зимата“ диктатурата е една – комунистическата, то в „Сняг“ се сблъскват тези три идеологии. Тяхното противопоставяне се случва най-вече посредством театралното представление – една обикновена пиеса прераства във военен преврат, като границите между фикционалното и реалното са абсолютно заличени, когато няколко зрители от публиката биват убити. В романа на О. Памук властта е представена по-скоро като нещо далечно, някъде в пространствата на Истанбул и Анкара, но не и в граничния град Карс. Парадоксът на революцията се подсилва и от лидерските фигури. Водачът на военния преврат е един неуспял актьор, който някога е щял да изиграе ролята на Ататюрк, докато страшният ислямистки лидер се оказва отстъпник от религиозните принципи, поддържайки извънбрачна връзка със забрадената Кадифе. Именно обаче заради устоите на религията младите жени в Карс отказват да свалят кърпите от главите си, каквото е разпореждането на държавата. Макар и демократично ориентиран държавен акт, то не е прието от вярващите мюсюлманки, за които покривалото е символ на вяра и чест. Това е поредният парадокс – държавата се стреми към светското, към разколебаване на ретроградното, докато отделната личност прави своя избор, който е запазване на статуквото. В „Сняг“ се открива обърнатият модел на този в „Концерт в края на зимата“ на намесата на властта в живота на индивида, като управляващите инициират един прогресивен акт, който обаче не бива възприет от обществото.

В романа си Кадаре представя паралелно две комунистически държави – едната балканска, на границата между Изтока и Запада, а другата – далеч на изток. Силният китайски лидер е намерил начина за просперитет на човечеството, но успехът на неговата идеология се е осъществил само в Камбоджа, като той сам достига до истината, че „това все още беше Азия“, докато неговата мечта е „да отведе тази вълна далеч… хъм, далеч… в Европа“. Единственият проблем е „дивата котка“ Албания, която трябва да се опитоми. За целта Мао избира средствата на икономическите нужди на зависимата от него държава. Истинските му противници обаче са „президентът Сервантес, принцът Бетовен, генералисимусът Шекспир, графът Толстой“ – тези, които са „истински тирани за умовете, завоеватели на мозъци“. Изходът е само един – тези „преуморени“ мозъци да се „излекуват“, а китайският лидер е открил средството за извършване на това колосално начинание –марихуаната. Мао цели единствено да упои света, да го постави в едно неосъзнато състояние, в което да го контролира. По подобен начин действа и с интелектуалците, изпращайки ги на работа в провинцията, „за да се слеят по места с трудовите хора“. В творбата на О. Памук виждаме социалния кръг именно на тези трудови хора, попаднали в алтернативното неопределеновреме. Точно както в главата „Представлението“ от Вазовия роман „Под игото“, и в „Сняг“ публиката не различава сцената на живота и сцената на театъра, което е маркер за по-ограничения светоглед на зрителите. На карсци явно бива противопоставен поетът Ка, особено с реакцията му на любимия на турците мелодраматичен мексикански сериал „Мариана“, следен с интерес във всеки дом. Ка осъзнава, че „поради интелектуалния си сарказъм, политическите си притеснения и мисълта за културното си превъзходство, той е твърде далеч от чувствителността, която пробужда този филм“. Народът е опиянен, но не от наркотик, а заради своята необразованост, наивност и интелектуална застиналост, повеждайки се по волята на силния на деня. Всеки осъзнава, че военният преврат и своеволията в Карс се случват не поради друга причина, а заради затрупаните от снега пътища – щом бъдат разчистени, превратът театър ще бъде забравен. Многозначително е и изгубването на зеления тефтер на Ка след убийството му, в който са записани неговите стихотворения. Мъжът не само не намира така търсената през целия си живот любов, не създава семейство и поколение, но и като поет, като творец не оставя своето наследство на света, стиховете му са изгубени. На старите видео ленти е запазено само стихотворението „Мястото, където Аллах не съществува“, в което Ка описва съня на кораническия лицеист Неджип, който сънува как гледа към края на една улица, към края на света, където има дърво без листа, „сетното голо дърво“, което внезапно почервенява и пламва под погледа на младежа. Той не успява да се възпре да го гледа и дървото пламва отново и отново. Аналогията със световното дърво, т.е. подреденото пространство, космоса,  и неговото изгаряне, т.е. възцъряването на хаоса, насочва към идеята за разрушаването на старото статукво и идването на някакво ново време, на някакъв нов ред, което обаче не намира проекция извън театралната сцена.

В романа на Кадаре физическата смърт почти напълно отсъства, освен някои невинни жертви в името на идеологията. Дребният човек заслужава дотолкова внимание, доколкото той трябва да е „същество от нов тип, рожба на Маоцзедуновия призив, вид suigeneris, с увеличен процент селящина“. „Опростяването“ на паметта е пътят към новия човек на Мао – този човек, който няма да се бунтува и просто ще изпълнява заповеди. На този нов вид хора Кадаре противопоставя особено ясно трима от своите герои – Ариан Красники, Ана Красники и Линда. В образа на първия надеждата за будно, мислещо съзнание е представена алегорично чрез неговото неподчинение, и то неподчинение на заповед, дадена от самия военен министър. Двете героини, от друга страна, представят свободата на човешкия избор, независимо от общоприетите порядки. Неслучайно в един момент Силва Красники вижда в своята колега Линда починалата си сестра, като семантиката на самото име Линда насочва към идеята за раждането, за създаването на нов живот. И двата женски образа въплъщават у себе си не само свободата на избора на човека, но чрез тях се акцентира и върху този на жената. Творбата на О. Памук, от друга страна, започва именно с физическата смърт, и то с посягането върху собствения живот. Около въпросите, възникнали по повод самоубийствата на млади жени, се зараждат редица други проблеми, които поставят героите на романа в ситуации на непрестанен избор. На пръв поглед бинарните опозиции в „Сняг“ са прости – мюсюлманската религия бива противопоставена на демокрацията, турското – на западното (и по-специално – на немското), животът – на смъртта. Но задълбоченото вглеждане в личностните избори показва едно вътрешно противопоставяне във всяка една категория. Религията е добила множество различни измерения – атеизъм, политически ислям, искрена вяра или просто средство за протест. Атеистичното измерение на религията е много ясно визуализирано посредством главния герой в романа „Сняг“ – Керим Алакушоглу. Чрез този образ се изразява и поредното вътрешно противоречие – разколебаването на атеизма у един турски буржоа, живеещ на запад, т.е. у човек, загърбил напълно ретроградните мюсюлмански принципи. Героят е прибягнал и до още един показателен жест – отричането на това име и създаването на ново, все пак отбразувано от инициалите му – Ка. Веригата, която се образува на лексикално равнище от името на героя Ка, турската дума за сняг „kar” и името на града Карс, изгражда и смисловото ядро на романа, а именно идеята за снеговалежа като пречистващ. Лайтмотивът за пречистването е изразен още в първите страници на романа: „Снегът се сипеше неспирно, кротко като в сънищата, а усещането за невинност и чистота пречистваше настанилия се до прозореца пътник — подобно усещане жадуваше пламенно от години и, преливащ от оптимизъм, започна да вярва, че в този свят ще успее да се почувства у дома си.“ Тук се открива и стремежът към себенамиране, към откриване на собствените идентичност и място в света. Снегът асоциативно се свързва с прехода, с предстоящото възраждане на живота. Сред безкрайната белота Ка започва да забравя своя атеизъм и да се съмнява изобщо бил ли е някога атеист. С идването му, от друга страна, у двете момчета от Кораническия лицей – Фазъл и Неджип, се зараждат съмнения в Аллах, „един атеистичен глас в сърцето“. Всъщност всички тези личностни преоткривания са свързани с „прихващането“ на „странната болест, наречена самоубийство“, сравнена с чумата, от младите жени в Карс. Ка се явява физическият носител на атеизма, а негов скрит антипод се оказва Кадифе – жена, снимала се дори в реклама, която не е носила кърпа до идването си в Карс. И тук се открива вътрешна опозиция в една обща категория – религията. Кадифе покрива косата си не заради своята лична вяра, а като акт на политическо противопоставяне след държавната забрана, за да „помогне тюрбанът да се превърне в политическо знаме на потиснатата мюсюлманска анадолска жена“. На тази „потисната“ жена не се позволява дори свободният избор дали да носи забрадка или не. Кадифе олицетворява нетрадиционното поведение и в интимния си живот, бидейки любовница на крайния ислямист с прякор Тъмносиния, а накрая се омъжва за Фазъл. Сестра ѝ Ипек, от друга страна, не покрива косата си, развежда се с мъжа си, защото не им се раждат деца, а любовта към Ка е продиктувана от съобразяването на бъдещите ползи от нея. Тази любов обаче се оказва обречена и Ипек, въпреки нежното и поетично значение, скрито в името ѝ – коприна, губи последния шанс да изпълни изконното женско призвание – да стане майка. Двойките образи Кадифе – Ипек, Фазъл – Неджип, подобно на семантиката на имената им, представят двете страни в съществуването съответно на една жена и на един млад човек и различните съдби, произтичащи от направения избор.

По пътя към утвърждаването на собствената идентичност другото, различното се възприема изцяло негативно, което проличава и в двата романа. Въпреки че и китайците, и албанците живеят в другата държава, те не успяват да възприемат живота в нея, остават чужди на страната и хората. Всяка от нациите опитва да се наложи над другата, но никоя не успява, единствено вредят една на друга, макар и съюзници. Накрая тази дружба завършва по сходен на албано-съветската дружба начин – разрушена. Дълбоко проникновени са обърканите думи на старата леля Хасиа: „Не сте виждали китайците вие, затова се смеете … очите им бяха едни такива присвити, не очи, ами само две черти. И аз едва си ги спомням. … Германците, които дойдоха след това, ги помня много добре. Но тях пък ги беше яд на Московеца. И италианците ги помня, миришеха на одеколон като жените.“ Дори и да не донесли беди на Албания, чужденците са поне осмени, т.е. отречени и неприети. Още по-категорична е разделителната линия между турчина и западния европеец. Ка, идвайки от Франкфурт, бива автоматично натоварен с негативите на другото, на различното. Той е приеман с недоверие, маргинализиран е в родината си, но не е и част от чуждото общество. Така поетът се оказва нито свой, нито чужд, изгубил националната си принадлежност. Заявява себе си като турчин, но и многократно се дистанцира от сънародниците си. Опозицията свое-чуждо добива една сложна многопластовост в романа на Орхан Памук: започва от основното противопоставяне турчин-европеец, следва вътрешното между турския буржоа и турския бедняк, допълнено от кардиналния сблъсък между религиозния турчин и турчина атеист. Този сблъсък се обогатява и с още едно разделение: „Те са човеци, а ние сме само Мюсюлмани.“, признава един кюрд в романа за европейците. Самите турци се самоопределят като по-различни посредством не националната, а религиозната си принадлежност. Така отричането и неприемането на чуждото, имплицирани в романа на Кадаре, в този на Орхан Памук се прехвърлят и върху своето. Оказва се, че отричането на различното прониква всекиго, на всякакво ниво, а по-голямо значение се отдава на това какъв не е човекът, отколкото на това какъв е.

В сюжета на романа „Концерт в края на зимата“ е вплетена балканската легенда за вграждане на жертва при нов градеж, като при Кадаре виждаме един нов прочит на вярването. За да заработи отново запушената доменна пещ, са жертвани двама души – Макс Бермема губи живота си, а Виктор Хиля ослепява, което обаче „Силва несъзнателно отъждестви … със смъртта“. И тук се среща лайтмотивът в творбите на Кадаре за жертването на човешкото в името на машините, постройките, изобщо на предметността. В романа на О. Памук овеществяването на човека е заявено индиректно. Палтото на Ка, купено от франкфуртски магазин, се превръща в негов задължителен атрибут, който го предпазва от външния свят. Той си представя как ще купи такова немско палто и на любимата си Ипек, когато я заведе в Германия. Идеята от повестта на Гогол „Шинел“ за предмета като цел на съществуването при О. Памук е преработена, като палтото добива значението на смяна на социалния статут, на започване на един нов живот. А загубата на зеления тефтер на Ка със записаните стихотворения е сякаш най-категоричното проявление на неговата смърт. Така той остава запомнен като поет, чиито стихотворения обаче няма да бъдат прочетени.

Романите „Концерт в края на зимата“ и „Сняг“ привидно представят едни общества, в които животът и човешкото са изгубили своята стойност, изместени от насилието и смъртта. Едно по-внимателно вглеждане в творбите обаче разкрива как по този начин тези „духовни“ пороци биват отречени, утвърждавайки на тяхно място хуманността, моралът и най-вече стойността на всеки отделен човешки живот.

Използвана литература:

Кадаре 1992: Кадере, Исмаил. Концерт в края на зимата. Превод от албански Марина Маринова. София:Т. П. „МКС – Комекс“, 1992.

Памук 2011: Памук, Орхан. 2011. Сняг. Превод от турски Розия Самуилова. София: Еднорог, 2011.

За автора:

Борислава Иванова изучава Балканистика в СУ „Св. Климент Охридски“. Специалността задълбочава интересите ѝ в областта на езиците и литературата. Богатото и разнообразно балканско творчество поставя различни проблеми, превръщайки се в предпочитана от нея област за изучаване.

E-mail: borislava.iv.ivanova@gmail.com