Костантин Адирков

Софийски университет „Св. Климент Охридски”

Резюме

Обект на настоящата статия ще бъдат пиесите на Тирсо де Молина и Жан-Батист Поклен (Молиер), посветени на Дон Жуан. Анализирайки двете литературни произведения, работата се стреми да проследи развитието, което претърпява при тях образът на прелъстителя.

Ключови думи: Дон Жуан, съблазнители, литературни трансформации

Abstract

The subject of this article will be the plays by Tirso de Molina and Jean-Baptiste Poklen (Molière) dedicated to the figure of Don Juan. By analyzing both liteary works, the article seeks to trace the development of the seducer.

Keywords: Don Juan, seducers, literary transformations

Темата за прелъстителя, за галантния любовник, който умее да съблазнява жените, не е нова за литературата. Предисторията на Дон Жуан може да бъде търсена преди всичко в европейската антична и средновековна литература, както и в литературите на Близкия изток и източна Азия (например „Историята на Генджи”, произведение на класическата японска литература, писано в началото на XI век). Показателни в това отношение са редица литературни произведения, митове и легенди, фолклорни творби, както и биографични източници за живота на исторически личности, в които се разказва за любовните подвизи на известни герои, антични богове, велики владетели или обикновени хора.

Онова, което е сравнително ново, е утвърдилото се и превърнало се в нарицателно име за голям любовник, каквото представлява Дон Жуан (Don Juan). Макар критиката да не е единодушна около това кога и как се появява неговият образ в литературата, по-голямата част от изследователите са склонни да смятат за първа литературна интерпретация на Дон Жуан пиесата „Севилският прелъстител и каменният гост” („El burlador de Sevilla y convidado de piedra”), дело на испанския драматург и монах, Габриел Телес, по-известен с псевдонима Тирсо де Молина. Не е изяснено точното време на написване на пиесата. Предполага се, че тя е създадена между 1607 и 1629 г. Въпреки това, творбата достига до нас в сборник с други пиеси, озаглавен: „Дванадесет нови комедии от Лопе де Вега Карпио и други автори” (Doze comedias nuevas de Lope de Vega Carpio, y otros autores. Segunda parte. Impreso con Licencia. En Barcelona por Jerónimo Margarit, año 1630.), публикуван през 1630 г. (Watt 1996: 90). Не липсват и други теории за първообраза на Дон Жуан в литературата[1]. Тук обаче не е мястото, където да им обърнем по-специално внимание. За целите на настоящата работа ще приемем за първа литературна интерпретация на Дон Жуан пиесата на Тирсо де Молина „Севилският прелъстител и каменният гост”.

В началото на XVII в., когато се предполага, че възниква пиесата, влиянието на испанската драма върху италианската е било все още силно. Това вероятно е благоприятствало бързото разпространяване на драмата в Италия, където скоро се появили нейни своеобразни преводи. Сред тях можем да отбележим пиесата на Джачинто Андреа Чиконини Convitato di pietra, създадена преди 1650 г., както и тази на Онофрио Джилберти II Convitato di Pietra, публикувана през 1652 г. в Неапол (Jahn 1882: 150), но недостигнала до нас (Weinstein 1959: 24).

Постепенно, с гастролите на италианските актьорски трупи, „Севилският подигравчия”, както по-удачно би следвало да се преведе заглавието на пиесата, достигнал и до пределите на Франция, където се появили и неговите първи френски литературни интерпретации (Waxman 1908: 192). Сред тях внимание заслужават пиесите на драматурзите Доримон (Le Festin de pierre ou le Fils criminal, 1658) и Вилие (Le Festin de pierre ou le Fils criminal, около 1659/1660). Особеното при тези творби е, че при тях прелъстителят е представен като по-безбожен, двуличен и перверзен от този при предходните литературни разработки, което, както отбелязва Уайнстийн, отнело от колорита на персонажа (Weinstein 1959: 25). Единствената новост при двете пиеси, която заслужава внимание, е, че изобразяват Дон Жуан като въстанал, както срещу семейството си, така и като цяло срещу обществото (пак там). По това той се отличава от Молиновия подигравчия, който не се бунтува срещу обществените порядки, а е по-скоро млад човек, отдал се на веселието (Weinstein 1959: 19). Твърде вероятно е Молиер да е бил запознат с тези пиеси и да е заимствал идеи от тях за своята висока комедия.

„Дон Жуан или Каменният гост” (Dom Juan, ou Le Festin de Pierre) на Молиер бива поставена за пръв път на сцена на 15 февруари 1665 г. в Париж, около 50 години след предполагаемото създаване на пиесата на Тирсо де Молина. През това време сюжетът за „Севилският подигравчия” вече е навлязъл в Италия и Франция и се е отправил към Англия. Преимущество на Молиер пред Молина е това, че е имал възможността да се запознае с излизалите преди неговата пиеси по темата. Друг е въпросът до каква степен е заимствал от тях. Критиката е по-склонна да смята, че големият драматург вероятно е бил запознат с пиесите на своите колеги – драматурзите Доримон и Вилие и в известна степен с италианските интерпретации, от които е черпил идеи за своята творба (Weinstein 1959: 31-32). Много вероятно е френският комедиограф да не е познавал драмата на Тирсо де Молина. Но това не е било и особено необходимо, поради обстоятелството, че както италианските, така и френските пиеси представлявали своеобразни преводи и интерпретации на добилата вече голяма популярност пиеса на Тирсо де Молина.

При предстоящия съпоставителен анализ ще бъдат обгледани образите на прелъстителите, които ни предлагат творбите на Тирсо де Молина и Молиер. Позовавайки се на текстовете на пиесите[2], ще се опитаме да набележим по какво си приличат и по какво се различават двата персонажа.

Анализът ще стартираме с драмата на Тирсо де Молина, „Севилският подигравчия и каменният гост”. Началната хипотеза, от която изхожда изследването, е следната: Молиновият Дон Хуан Тенорио е по-скоро хитър мошеник, отколкото прелъстител в същинския смисъл на думата. В хода на анализа това твърдение предстои да получи известна аргументация.

Показателна в полза на заявената по-горe позиция е още първата сцена от пиесата. В нея Дон Хуан успява да прелъсти херцогиня Исабела. За целта вечерта той се промъква в стаята ѝ, преструвайки се на нейния любим, Дон Октавио. Промъкването в стаята на дадена жена и възползването от нейната невинност посредством приемането на чужда самоличност би могло да бъде смятано за метод на прелъстяване. Такъв метод обаче би прилягал по-скоро на хитър мошеник, отколкото на галантен любовник, още повече благородник, за какъвто традиционно се смята Дон Жуан. Подобни трикове за съблазняване не са новост в литературата. С тях си служат множество персонажи от редица литературни произведения, писани далеч преди пиесата на Тирсо де Молина. Като пример можем да посочим сборника с новели „Декамерон” на Бокачо[3]. Също и голям брой фаблио. Такива са например Мелничарят и двамата младежи, също и Попът и Алисон (Завещанието на магарето 1984: 33-56). Особеното е, че при по-голямата част от случаите, персонажите, които си служат с подобни методи на прелъстяване, обикновено са представители на по-низшите съсловия, а не на аристокрацията, към която традиционно принадлежи и Дон Жуан. Поради това приложеният от Тирсовия Дон Хуан Тенорио хитроумен способ за съблазняване не само че не подхожда на един благородник, а и няма нищо общо с методите, с които си служи галантният любовник.

Във втората част на драмата „подигравчията” (el burlador) отново ще прибегне до вече изпитаното средство за прелъстяване, когато ще се опита да съблазни Доня Ана (II д., 13 с.) (Molina 1910: 175). Този път представяйки се за нейния любим и негов приятел, маркиз де ла Мота.

Следва да отбележим, че при сцените с рибарката Тисбеа с милите думи и обещанието да се ожени за нея Дон Хуан се проявява като същински съблазнител (I. д., 16 с.) (Molina 1910: 129). По-особен е случаят със селянката Аминта, на чиято сватба с Патрисио благородникът се появява, придружен от слугата си Каталинон. Тук следва да отбележим заучените ласкателства, жестове на внимание и обещаниe за брак, с които той обсипва Аминта (III д., 8 с.) (Molina 1910: 213-218), уверявайки я, че е необходимо да консумират съюза си. Но дори и този случай на прелъстяване не преминава без известна подлост и манипулации от страна на Дон Хуан. Показателна в това отношение е сцената с Патрисио (III д., 2 с.) (Molina 1910: 201-203), в която подигравчията уверява селянина, че двамата с Аминта отдавна се обичат и че той вече е отнел честта ѝ, така че единственото, което желаят, е да се оженят. Посредством лъжа Дон Хуан успява да убеди Патрисио да му отстъпи Аминта. По-късно по подобен начин постъпва и с бащата на селянката, Гасено, убеждавайки го да му даде ръката на дъщеря си (III д., 5 с.) (Molina 1910: 206). Така, посредством подлост и лъжа, Дон Хуан разчиства пътя си към Аминта, при съблазняването на която в крайна сметка прилага целия си прелъстителски инструментариум.

Друга особеност на персонажа от пиесата на Тирсо де Молина, е това, че при всички подлости, които извършва, той изпитва наслада от това, че се е подиграл (исп. burla, подигравка) с другите, от това, че е обезчестил нечия годеница. Тук ще приведем един цитат, който до голяма степен охарактеризира Тирсовия персонаж. Цитатът е от сцената, в която Дон Хуан споделя с Каталинон плана си да прелъсти Доня Ана:

             Каталинон: Давайте.

             И накрая ще се насладите на неговата дама.

            Дон Хуан: Трябва да бъде знаменита подигравка.[4] […] (Молина 1910: 168).

Дон Хуан на Тирсо де Молина се проявява и като прелъстител, но до голяма степен и като обикновен хитрец и измамник. Неслучайно заглавието на пиесата е „El burlador de Sevilla”, което може да се преведе като „Севилският подигравчия”. Тирсовият Дон Хуан Тенорио е човек, който обича да се подиграва с жените, като за целта използва както реторически умения, така и обикновени подли трикове.

Макар Молиновият персонаж да се проявява като безпардонен мошеник и прелъстител, той не е принципен атеист. Напротив, Дон Хуан Тенорио не отрича Бога и съзнава, че ще бъде наказан за постъпките си, но се надява това да се случи далеч във времето. Tук ще приведем един цитат от пиесата:

            Дон Хуан:  [….] О, звезди, които ме осветявате,

                                дайте ми късмет при тази измама,

                                запазете възмездието в смъртта

                                напред във времето. (Молина 1910: 204)

На няколко пъти, под различни варианти, в пиесата се появява едно словосъчетание, което Дон Хуан повтаря: “¡Tan largo me lo fiáis!” (I д., 5 с.) (Molina 1910: 76). Изречението може да бъде преведено приблизително така: „Денят на уреждане на сметките все още е далеч!” Този пример още веднъж подкрепя твърдението, че Молиновият персонаж не е принципен атеист.

Следва да изтъкнем, че наложилата се традиционна представа за образа на прелъстителя го конституира като голям любовник, но също така и като богохулник, като човек, който не вярва в Бога. Редица са произведенията, които представят Дон Жуан именно като такъв. Например високата комедия на Молиер, балетът Don Juan, ou Le Festin de Pierre на Кристоф Глук, операта Il dissoluto punito, ossia il Don Giovanni на Моцарт и Да Понте и др. Персонажът на Дон Жуан в тези творби остава непоколебим в убежденията си до края и дори изправен пред божественото наказание, не се разкайва за греховете си. Драмата на Молина обаче се отличава от изброените по-горе. В края на пиесата, изправен пред божественото наказание, пред лицето на статуята на командора, Дон Хуан се покайва за всичко, което е извършил, като моли да извикат свещеник, пред когото да признае греховете си и да пречисти душата си. Статуята на Дон Гонсало отказва с довода, че е твърде късно за покаяние (Молина 1910: 268-269). Следват светкавици и гръмотевици, при които Дон Хуан пропада в ада.

Такъв е образът на прелъстителя, който ни предлага пиесата на Тирсо де Молина. Въпреки всички подлости, които е извършил, подигравчията в крайна сметка се покайва за стореното. Тази особеност от характера на Молиновия персонаж ще бъде важна с оглед на по-нататъшното развитие, което претърпява образът на прелъстителя в литературата.

Следващата творба, която ще разгледаме, е високата комедия на Молиер, „Дон Жуан или Каменният гост”. Още в началото на анализа на пиесата следва да заявим, че Молиеровият Дон Жуан се проявява като галантен любовник, който следва твърдо установена тактика на съблазняване. Тук ще приведем един цитат, който ще илюстрира какво имаме предвид:

Дон Жуан:

Каква наслада е да покориш сърцето на някоя млада красавица със стотици прояви на внимание; ден след ден да виждаш бавния напредък, който постигаш; с помощта на излияния, сълзи и въздишки да надвиваш невинната свенливост на една душа […] крачка по-крачка да преодоляваш всяка слаба съпротива, която тя ти противопоставя […] Но щом като я завладееш, няма вече какво да се каже и да се пожелае […] ако нещо ново не разбуди твоето желание, като предложи на сърцето ти привлекателния чар на възможността за ново завоевание. (Молиер 1986: 216)

Молиеровият Дон Жуан възприема себе си като завоевател, който желае да завоюва всяка жена, която срещне, следвайки описания по-горе план, за да може след това да се отправи към друга. Показателна за неговите реторически умения е сцената със селянките Шарлота и Матюрина, в която той демонстрира съблазнителските си способности, като съумява да залъгва едновременно и двете жени (II д., 4 с) (Молиер 1977: 237-241).  С това той съществено се отличава от Молиновия подигравчия, чийто любовен инструментариум не се ограничава до омайването на жените с мили думи и обещания за брак, а включва и далеч по-обикновени способи за прелъстяване, каквито са нахълтването в стаята на някоя жена и приемането на чужда самоличност с цел съблазняване.

Персонажът от високата комедия на Молиер се различава от този на Молина и по нещо друго. Той е принципен аморалист и атеист, с утвърдена и добре обоснована философия. Единственото нещо, в което вярва, е това, че две и две правят четири. Впрочем ето какво отговаря Дон Жуан, запитан от Сганарел в какво вярва:

 Вярвам, че две и две правят четири, Сганарел, и че четири и четири правят осем. (Молиер 1986: 248)

Дон Жуан на Молиер не се страхува от Божието наказание и отхвърля всички предупреждения и съвети да се покае и да промени начина си на живот. Нещо повече, за разлика от Дон Хуан Тенорио от пиесата на Молина, който е представен по-скоро като статичен персонаж, Молиеровият прелъстител е изобразен в процес на развитие. В хода на високата комедия той търпи известна трансформация, като от прелюбодеец и аморалист, постепенно се превръща в своеобразен Тартюф (в лицемер). Показателна в това отношение е сцената с Дон Луис, бащата на Дон Жуан, когото прелъстителят успява посредством лицемерни думи и ласкателства да убеди в това, че се е променил и се разкайва за постъпките си (Молиер 1986: 277). Всичко това превръща създадения от Молиер образ в по-сложно изграден от този на Молина.

До края на пиесата на френския комедиограф Дон Жуан остава непоколебим в убежденията си, отхвърляйки съветите да се покае първо на Доня Елвира и Сганарел, а след това и тези на тайнствения призрак. Тук отново ще приведем един цитат:

Дон Жуан: Не, не, каквото и да се случи, няма да могат да кажат, че съм способен на покаяние. (Молиер 1986: 285)

Финалът на високата комедия следва вече установената и превърнала се в традиционна за сюжета сцена със статуята на командора, която наказва прелъстителя за делата му. Особеното тук, което отличава Молиеровия Дон Жуан от този на Молина, е това, че той остава непоколебим в убежденията си до края, като не се покайва за постъпките си. Пиесата на Молиер завършва с ярки светкавици, които се стоварват върху Дон Жуан.

Направеният съпоставителен анализ целеше да набележи приликите и разликите между Дон Хуан на Тирсо де Молина и Дон Жуан на Молиер. Приведените примери в известна степен потвърдиха заявеното в началото на работата твърдение, че персонажът, който ни представя Молина, не е толкова този на галантния ухажор и съзнателния аморалист и безбожник, каквато е традиционно утвърдилата се представа за Дон Жуан, а представлява по-скоро един необуздан млад човек, отдал се на това да се забавлява. Поради това бихме могли да определим образа от пиесата на Молина като лекомислен нехранимайко. Що се отнася до персонажа на Молиер, както можем да съдим от приведените примери, то той се отличава от своя прототип с липсата на какъвто и да е морал и скрупули. Но Дон Жуан на Молиер притежава и една друга черта, която ще стане много популярна за литературните произведения по темата през следващия век (става дума за т. нар. либертинска литература). Той е галантен любовник, който използва специфична тактика на съблазняване.

Ако вземем предвид излизалите през следващите векове литературни интерпретации (например операта на Моцарт/Да Понте, малката трагедия на Пушкин[5], творбата на Киркегор[6] и др.), бихме могли да отбележим, че представените при тях образи с изградените си планове за съблазняване се доближават по-скоро до образа, представен в пиесата на Молиер, а не толкова до този на Молина.

Интересен, макар и страничен въпрос, би представлявал това защо Дон Хуан от пиесата на Тирсо де Молина в крайна сметка се покайва за делата си? Защо е необходимо да се покае? И защо Дон Жуан на Молиер деградира още повече, превръщайки се в лицемер, който не чувства разкаяние?

Отговорите на тези въпроси в известна степен биха могли да бъдат търсени във времето на написване на двете пиеси и личните подбуди на авторите. Във връзка с това може би не без значение е било обстоятелството, че Тирсо де Молина освен драматург е бил също и монах, част от религиозен орден. Това до известна степен би могло да обясни религиозните елементи в пиесите му. Що се отнася до Молиер, както е известно, във времето, когато е бил писан „Дон Жуан”, се е разразил сериозен скандал по отношение една по-ранна негова пиеса, каквато е „Тартюф”, в която се смятало, че френският комедиограф изобличавал пороците на представителите на висшата аристокрация. Поради това пиесата „Дон Жуан” може да бъде разглеждана като свързана със скандала около „Тартюф”. И макар да изглежда примамливо да четем пиесите на Тирсо де Молина и Молиер през биографията на авторите им, би било погрешно да се ограничим само до това равнище на интерпретация.

Това, което ни вълнуваше при направения съпоставителен анализ и което следва да отбележим, е, че при последвалото през XVIII в. развитие на образа на галантния прелъстител в литературата сякаш по-голяма роля е имала пиесата на Молиер предвид представения в нея персонаж. Въпреки това драмата на Тирсо де Молина ни дава първообраза на Дон Жуан, така че трудно би било да се определи коя от двете пиеси е изиграла по-съществена роля за разпространяването и развитието на образа на прелъстителя в литературата. По-важното обаче е, че фигурата на великия любовник постепенно се разпространява в цялата европейска литература, а Дон Жуан се превръща в нарицателно за прелъстител.

Библиография

Бокачо 1980: Бокачо, Джовани. Декамерон. Прев. от итал. Никола Иванов, стиховете прев. от итал. Драгомир Петров. София: Народна култура, 1980.

Завещанието на магарето 1984: Завещанието на магарето. Превод от старофренски Павлина Райнова. Пловдив: Христо Г. Данов, 1984.

Киркегор 1991: Киркегор, Сьорен. Избрани произведения в два тома, том 1. Прев. от дат. Стефан Начев. София: Народна култура, 1991.

Молиер 1977: Молиер, Ж. Комедии. Прев. П. Симов. София: Народна култура, 1977.

Пушкин 1999: Пушкин, А. Вакхическа песен. Прев. К. Павлов, Т.1, София: Захарий Стоянов, 1999.

Gillet 1922: Gillet, Joseph. E., Cueva’s Comedia del Infamador and the Don Juan Legend –  Modern Language Notes, Vol. 37, No. 4 (Apr., 1922), pp. 206-212, 1922.

Jahn 1882: Jahn, Otto. Life of Mozart. Vol. III., Transl. from the German by Pauline D. Townsend. London: Novello, Ewer & Co, 1882.

Molina 1910: Molina, Tirso de. Еl burlador de Sevilla y convidado de piedra, Paris: Garnier, 1910.

Watt 1996: Watt, Ian P. Myths of modern individualism: Faust, Don Quixote, Don Juan, Robinson Crusoe. Cambridge University Press, 1996.

Waxman 1908: Waxman, S. The Don Juan Legend in Literature. – The Journal of American Folklore, 21, (81), 184–204.

Weinstein 1959: Weinstein, Leo. The Metamorphoses of Don Juan. Stanford, California: Stanford University Press, 1959.

 

[1]Например тази, според която за прототип на Дон Жуан може да се смята главният персонаж от драмата El Infamador (1581) на Хуан де ла Куева (Waxman 1908: 187). По-подробно по въпроса вж. Gillet 1922.

[2] При анализа на „Севилският прелъстител и каменният гост” на Тирсо де Молина (поради липса на български превод), ще работим с оригиналния текст по изданието от 1910 г. (Molina 1910). При анализа на „Дон Жуан, или Каменният гост” на Жан-Батист Поклен (Молиер), ще бъде използван българският превод от П. Симов (Молиер 1977).

[3] Сборникът с новели изобилства от различни хитроумни способи за съблазняване, но показателна в случая е втора новела от трети ден, която разказва за това как един коняр се възползвал от жената на крал Агилулф, като представяйки се за него, една нощ се промъкнал в стаята ѝ (Бокачо 1980).

[4] Този и всички останали цитати от пиесата El burlador de Sevilla y convidado de piedra на Тирсо де Молина са представени в превод на автора.

[5] „Каменният гост”, част от цикъла „Малки трагедии” на А. С. Пушкин, публикуван през 1830 г.

[6] Става дума за „Дневник на прелъстителя” на Киркегор.