ДИАГНОЗА: ВОЙНА. ТРАВМАТА ОТ ВОЙНАТА КАТО ИЗТОЧНИК НА ПСИХИЧЕСКИЯ РАЗПАД НА ГЕРОЯ В РАЗКАЗА „БЕЗУМИЕ“ ОТ ГЕОРГИ РАЙЧЕВ

Йоана Колева

Софийски университет „Св. Климент Охридски“ (България)

DIAGNOSIS: WAR. THE WAR TRAUMA AS A SOURCE OF THE PROTAGONIST’S PSYCHOLOGICAL DISINTEGRATION IN GEORGI RAICHEV’S SHORT STORY “MADNESS”

Yoana Koleva

Sofia University St. Kliment Ohridski (Bulgaria)

 

Текстът анализира разказа „Безумие“ (1923) на Георги Райчев като художествено свидетелство за травмиращия опит от войната. Наблюдават се халюцинации, съновидения, реминисценции и дисоциативни състояния, които разкриват разпадането на психиката на героя. Централно място заемат посттравматичното стресово разстройство и вината на оцелелия като основни фактори за психическия и телесен срив на героя. Той от своя страна е изграден не като строго индивидуален персонаж, а като обобщен образ на човек, белязан от войната. Теоретичната основа стъпва върху идеите на З. Фройд за травматичната невроза и съвременните изследвания върху ПТСР (Б. А. ван дер Колк,).

Ключови думи: Георги Райчев, „Безумие“, война, травма, ПТСР, вина на оцелелия, диаболизъм

The article analyzes Georgi Raichev’s short story “Madness” (1923) as a literary testimony of war trauma. It examines hallucinations, oneiric visions, reminiscences, and dissociative states that reveal the disintegration of the self. Central to the analysis are post-traumatic stress disorder and survivor’s guilt as a factor causing both psychological and bodily collapse. The protagonist, moreover, is portrayed not as strictly individual character but as a generalized character of a man marked by the war. The theoretical framework combines Freud’s ideas on traumatic neurosis with contemporary PTSD research (B. A. van der Kolk, ).

Keywords: Georgi Raichev, “Madness”, war, trauma, PTSD, survivor’s guilt, diabolism

Началото на 20-те години на XX век бележи повратен момент в българската литература, когато художественото писане се обръща все по-настойчиво към дълбините на човешката психика. Това вглеждане навътре е до голяма степен обусловено от разрушителния опит от Балканската, Междусъюзническата и Първата световна война, които оставят трайна следа върху живота на хората. Именно в този контекст се утвърждава литературният диаболизъм, специфично проявление на авангардния модернизъм, при което „човекът е осмислен като играчка на незнайното, ужасното, страшното“ (Стефанов 2024: 229). Литературата започва да тематизира онова, което остава неизказано, фрагментирано или разпаднато в преживяването на личността. Авангардизмът не просто въвежда нови теми, но и разкрива крехкостта на Аза, подложен на травматичния опит от войната. Действителността, представена в българската диаболистична литература е размита и разколебана, а източниците на това са два  – „екстремният опит на Войната и стъписването пред „бездните на душата“ във всекидневния живот“ (Пенчев 2012: 226).

 Текстовете, поместени в книгата „Разкази“ (1923) на Георги Райчев, потапят читателя в дълбините на човешката психика, поставят на фокус патологията на душата и психическия разпад, като изваждат наяве ужасното, грозното и зловещото както в личността, така и в света. Разказът „Безумие“ е показателен за разрушителната сила на войната, която прониква в живота на хората и носи разруха и страдание, като оставя след себе си състояния на безумие, лудост и отчаяние. Преживелите фронта, макар и физически оцелели, често остават трайно белязани от преживяното. В настоящата статия се аргументира хипотезата, че героят преживява посттравматично стресово разстройство, което е резултат от неусвоено травматично преживяване и чувство за вина и води до психически разпад на личността. Травматичните спомени непрекъснато нахлуват в настоящето, без да бъдат положени в миналото. Рекурентните епизоди на дисоциация, халюцинации и кошмари представляват несъзнателен опит за преработване на травматичното преживяване. То ще се преживява в настоящето докато не бъде осмислено като вече минало и не бъде положено в паметта като вече преживяно.

Настоящата работа има за цел да изследва травмата от войната, като се позовава на трудовете на Зигмунд Фройд, свързани с травматичната невроза –  „Отвъд принципа на удоволствието” (1920) ,  и на Б. А. ван дер Колк, разглеждащи посттравматичното стресово разстройство  –  „Травматичният стрес: ефектите от разтърсващото преживяване върху ума, тялото и обществото“ (1996). Ще се разгледат начините, по които Георги Райчев представя психичния и телесен срив на героя и проблематичното усвояване на травмата поради непреработената вина от оцеляването.

 

Травмата от войната

Още през 20-те години на XX век в изследването си „Отвъд принципа на удоволствието“ (1920) Зигмунд Фройд коментира, че Първата световна война поражда голям брой заболявания, които може да се определят като „травматична невроза“. Това състояние той характеризира като доближаващо се до хистерия (APA Dictionary of Psychology 2023), но „с доказателства за много по-цялостно отслабване и разрушаване на душевните функции“ (Фройд 2014: 157). Подобно отслабване на душевните и физически функции може да се забележи при главния герой в разказа „Безумие“, който е „[м]орен, безволен и отчаян“, „изгубил граница между действителност и кошмар“ (Райчев 2003: 230-231). Източник на душевния и телесен разпад на героя се явява травматичният опит от войната. Тя, от своя страна, е въведена в повествованието като време-пространство, което се реализира както в настоящето, така и в миналото. В настоящето се реализира чрез халюцинациите на главния герой и сражението близко до турското градче, където  „живееха сврени и хиляди бежанци от полето, дето сега сред техните села и имоти вседневно гърмеше опустошителна война“ (Райчев 2003: 227). Докато в миналото се осъществява чрез реминисценции на героя, свързани с войната – „пред очите му заиграваха червени кръгове, преплетени със страшните видения на далечното и близкото минало“ (Райчев 2003: 229).

Според Бойко Пенчев разказите на Георги Райчев са изградени като „изследвания на някакъв случай, често почти клиничен“, като психологическото преживяване се организира около „разколебаване на границата между действително и въображаемо“ и „отцепване на съзнанието от общия поток на времето“ (Пенчев 2012: 243). Разказът „Безумие“ може да се определи като изследване на травмата от войната и на начина, по който личността се бори с нея. В частност, представена е личност, страдаща от рекурентни дисоциативни епизоди, дезориентация във времето и пространството, кошмари и халюцинации. По този начин  границите между действително и въображаемо, както и между минало и настояще се размиват. Това от своя страна създава усещане за разколебаване на идентичността и засилване на ужаса от задълбочаващата се душевна болест.

В разказа главният персонаж не е упоменат поименно. Той е назован като бивш войник с „несъответно дълги офицерски пагони с потъмнели поручешки звезди“ и е характеризиран чрез симптомите на душевната и телесната болест (Райчев 2003: 227). Може да се забележи, че фокусът на повествованието пада върху клиничния случай, а не толкова върху конкретната съдба на героя. В тази връзка Валери Стефанов коментира по повод Райчевите персонажи, че: „Затова много често героите му са анонимни персонажи от типа „наемател, „гост“, „поручик“ (Стефанов 2024: 332). По този начин на преден план излиза както състоянието, в което е изпаднала личността, така и източникът на това състояние. Пример за това е липсата на име на героя и назоваването чрез военното му звание „поручик“, което насочва към идеята, че „[а]зът губи обичайните си социални и етични координати, печелейки усещането за приобщеност към самата ирационална стихийност на живота“. (Пенчев 2012: 196). Така главният герой може да бъде мислен като събирателен образ на войника, сина, личността, преживял безумието на войната и попаднал в плен на ирационалното и страшното. В този смисъл чрез вглеждането в индивидуалния случай на поручика, завърнал се от фронта, Райчев всъщност изследва травматичната невроза като диагноза на безумието, обзело личността в дòсега ѝ с войната.

Това състояние, описано от Фройд като „травматична невроза“, намира своето съвременно продължение в дефиницията на посттравматичното стресово разстройство (ПТСР). То, съгласно клиничното определение, което дава Кати Карут, представлява „поразяващо преживяване на внезапни или катастрофични събития, при които реакцията на събитието се проявява в често неконтролируемата, повтаряща се поява на халюцинации и други натрапливи явления“ (цит. по Панчева 2021: 127). Отнесено към героя в „Безумие“, ПТСР е резултат от травматични събития, свързани с войната и чувството за вина. Тези събития обхващат преживяното на фронта, сцени на болничната обстановка, смъртта на англичанина и загубата на братята му. Във хода на действието всяко от тези събития се преживява отново от героя поради неспособност на съзнанието да усвои травматичното преживяване. Немско-американският изследовател Бесел ван дер Колк набляга, че „неуспехът да се преодолее травмата и склонността тя да се преживява отново и отново чрез чувства, образи и действия, намират своето биологично отражение в постоянното възприемане на безобидни физиологични стимули като потенциални заплахи“[1] (Van der Kolk  1996: 65). Може да се забележи при героя на Райчев, че повторното преживяване на травматични събития се активира от чувства, образи и действия, свързани с войната, която се разиграва в настоящето:

Но той видя момичето за сетен път – видя я разплакана как пое на рамо вързоп дрехи, погълната от общия поток на бежанците, а зад тях в селото вече падаха и трещяха гранати… (Райчев 2003: 232)

Малко след тази случка се активира споменът за травматичната нощ и смъртта на англичанина, като героят преживява миналото събитие отново като сегашно. Рут Лейс обяснява това състояние като разтройство на паметта, за което е характерно това, че ужасът и изненадата от преживяното събитие са повод за дисоциация и раздвоение на съзнанието. „Това от своя страна не позволява интегрирането на спомена в паметта и травматичното събитие се преживява като сегашно“ (цит. по Панчева 2021: 127).

Всяко събитие се реализира чрез различни явления – съновидение, реминисценции и халюцинации. По този начин, според Ван дер Колк, „травматичните спомени се отцепват (дисоциират) от съзнанието и вместо това се съхраняват като сетивни възприятия, натрапливи мисли или повтарящи се действия“ (Van der Kolk 1996: 286). Вследствие на това психологическото преживяване на травмата се проявява по три начина в зависимост от настъпилите явления или прояви на ПТСР.

Първият начин, по който се проявява ПТСР, е чрез съновидения. Характерно за травматичната невроза са сънищата, които „отново и отново връщат болния в ситуация на злополуката“ и страдащият от това заболяване се оказва „психически фиксиран върху травмата“ (Фройд 2014: 158). Сънищата на героя представляват място за преработване на образи, чувства и действия, свързани с травматичното преживяване. Те са обвързани с преживяното на бойното поле и отнасят героя към места на паметта свързани с войната:

И сега в паметта му се мяркаха смътни картини, които той, ужасен и отвратен, бързаше да пропъди от ума си. Безбрежни букови гори, град, бели минарета, поле, покрито с трупове… (Райчев 2003: 231)

Войната е изобразена като абсурдна и лишена от смисъл. Също така образът на войната не е романтичен, не поражда чувство на дълг и принадлежност към определена цел, общност или нация. Напротив, войната е мислена като ненужна и безсмислена, носеща единствено страдание и изваждаща на преден план нечовешкото и ужасното у хората. Войната в спомените и виденията на героя е мрачно пространство на хаос, а хората в него са представени чрез хищнически, обезчовечени черти и действат първично и безумно:

… все този гръм, все тези ужаси и глутници обезумели мъже, които се настигаха, избиваха се едни други и мряха с проклятие на уста. И все повече в душата му се издигаше едно кърваво „защо“. Защо се избиваха тези хора? Защо мряха? (Райчев 2003: 231)

Тези въпроси пораждат у героя чувство за обреченост и съмнения в собствената идентичност: „Съдбата беше така проклела: навред, дето стъпи кракът му, да следва смърт и разрушение“ (пак там: 232). Става ясно, че едно от травматичните преживявания е всъщност смъртта и безумието, които е преживял в миналото. Когато в настоящето той се сблъсква със ситуации или хора, които са свързани с военните действия около градчето, той преживява повторно травматичните събития. Нещо повече, той започва да обвинява себе си и да се вижда като оръжие на смъртта, като това предизвиква у него потребност да се изолира от заобикалящия го свят: „Неговото място беше отвъд, при онези. (…) чувстваше, че го свързва с тях неразривна връзка – преживените заедно кръв, ужаси и страдания“ (Райчев 2003: 233). По този начин травматичният опит създава символична общност от онези, които пребивават в полето на смъртта, ужаса и безумието. Връзката с тази общност подменя социалните връзки на героя и го откъсва от реалността, като го обрича на изолация и съществуване между двата свята – на живите и на мъртвите.

Тук се включва и вторият начин, по който се проявява психологическото преживяване на травмата – чрез реминисценции. Тъй като при героя се забелязва неспособност да различи действителността от съня, голяма част от спомените за травматичните събития се осъществяват като част от сънищата без да се разграничава мисълта за спомена от съня за него:  „Той се мяташе ту на една, ту на друга страна, събуждаше се и пак заспиваше, мислеше и сънуваше, без да съзнава ясно де свършват мислите и отде почва сънят.“ (Райчев 2003: 249). Границата между мислите и самия сън се заличава, което е показателно за нарушения в мисловния процес. Забелязва се и дезориентация във времето и пространството. Освен неспособност за ясно разграничаване между минало и настояще, с напредването на душевната болест героят изпитва затруднение да положи случващото се около него в паметта. Така героят остава с впечатлението, че събитието е било не преди ден, двa, а че оттогава са изминали месеци, години (Райчев 2003: 246). Следователно травматичните преживявания се реализират чрез съновидения и спомени без да се различава на моменти границата между тях.

По подобен начин може да се проследи разколебаване на границата минало – настояще чрез нелинейно възприятие за времето. Това се осъществява чрез рекурентните повторения на минали моменти, които съзнанието не може да усвои като минали и вече приключили, а се приемат като сегашни. От една страна се повтарят ярки спомени, свързани с хаоса и безумието на фронта: „Той чуваше съвсем ясно, че някъде близо плющят знамена и нощта оглася несмълкващ писък“ (Райчев 2003: 240) От друга страна, се повтарят и спомени, свързани със загубите, понесени заради войната. Например спомените за  щастливото и спокойно минало със семейството му. Тези спомени не носят реална утеха, а водят до повторно осъзнаване и преживяване на болката от загубата:

Господи, колко много шум, смехове и закачки! Но винаги при този спомен сърцето му свиваше остра болка и той се опомваше, той виждаше черната действителност: всичко е минало вече, те няма да се върнат. (Райчев 2003: 230)

Третият начин, по който се проявява психологическото преживяване на травмата е  през размиване на границата между действителност и илюзия чрез рекурентни дисоциативни епизоди и халюцинации. Пример за халюцинация е жената, облечена в дрипи и „покрита с рани плът“ (Райчев 2003: 237), която героят вижда, когато отива през нощта по работа на фронта. Това видение с „безумни очи“ може да се мисли като проекция на разстроеното му съзнание. Чрез нея героят проектира образа на войната и символично се сблъсква с нея. Този образ се явява и като метафора на самата война – една разрушителна, всепоглъщаща сила, която обезобразява не само телата, но и психиката на хората. Героят не е способен да различи дали жената е реална или плод на неговото въображение: „Когато се съвзе, той не знаеше наистина ли видя жив човек, или пък туй беше халюцинация на разстроените му нерви.“ (Райчев 2003: 237). Именно чрез това колебание между реално и въобразено Райчев изобразява екзистенциалната криза на героя вследствие на придобития травматичен и екстремен опит от войната, при която образи на ужасното, физически и психически разрушеното могат да бъдат възприети не просто като халюцинации, а като реални последици.

Ван дер Колк разглежда състоянието „първична дисоциация“, характерно за ПТСР, при което най-изразените симптоми са „дисоциирани травматични спомени“, които могат да се проявят като „натрапливи спомени, кошмари и ретроспекции“ (Van der Kolk 1996: 307). Причината за тези симптоми е невъзможността на съзнанието да интегрира травматичното преживяване, което води до фиксация върху него и нарушаване на границите между вътрешния и външния свят. Вследствие на това съзнанието на героя се дисоциира от заобикалящата го среда, като тази дисоциация служи като механизъм за интегриране на непреработената травма обратно в сферата на осъзнатото. Това се осъществява чрез две основни направления. От една страна, чрез сънищата и спомените, както вече беше обсъдено, като тези прояви размиват границите на времето и пространството. Миналото нахлува в настоящето, а съновиденията се приемат като част от действителността. От друга страна, дисоциацията може да се реализира чрез видения за образи и събития, обвъразни с травматичното преживяване. Те служат за преработване както на минали травматични моменти, така и на настоящи тревоги и страхове, които психиката не може да усвои директно.  Пример за първото се вижда при видението за двамата боледуващи и детайлното описание на болничното пространство и техните наранявания:

В отсрещния ъгъл, право срещу леглото си, той гледаше три железни кревата с бели болнични покривки. Върху единия лежи човек, цял омотан в бинтове, с отрязани до коленете крака.[…] На другия седи друг човек. Лицето му е цяло в рани… (Райчев 2003: 234)

Тук героят трансформира травматичния опит на войната във видение, силно обвързано с телесните щети, които са причинени вследствие на военните действия. Опитът да се преработят личните спомени за болничното пространство се реализира чрез видението за двамата мъже. По този начин повторно се преживява травматичното събитие или породените от него емоции, за да бъдат положени в паметта и съответно преработени.

Пример за преработване на настоящи страхове, от друга страна, е халюцинирането на двойствения образ на майката – едновременно позната и зловеща. Това раздвоение подсказва, че героят изпитва страх да се завърне при майка си и към щастливото пространство на миналото. Преди тя е била възприемана като утешителна фигура, принадлежаща на мирния свят. Опитът да се преработи травмата от факта, че персонажът е лишен от завръщането при нея, се реализира през халюцинацията за заплашителния и демонизиран образ на майката:

Взря се: чудно – майка му и не тя – една в два образа. Той виждаше ясно как се мени притиснатото ѝ върху стъклото лице, мускулите се изопнаха, устните разкриви страшна усмивка, а след миг през затворения прозорец в стаята пресегна костелива ръка, покрита с гнойни струпи… (Райчев 2003: 250)

Тя е поела функцията на демонизиран образ, превърнат в носител на смъртта, заразата и страха. Противоположно на основната животосътворяваща и защитаваща роля на майката, халюцинираната фигура представлява разрушителна и притежаваща неживотворна функция. По този начин символично се заличава всяка възможна защита и утеха в живота на героя, а с това се разколебава самият живот и се поражда у героя чувство за вина, реализиращо се чрез мисловното полагане в свят на смърт и хаос.

 

Вината на оцелелия

Вината на оцелелия е централен проблем в разказа и заедно с неусвоеното травматично преживяване представлява основен причинител на фиксацията върху травмата и води до психическия разпад на героя. Американската психиатрична асоциация определя това състояние като „разкаяние или чувство за вина, че си оцелял след катастрофално събитие, от което други не са или че не си страдал от неприятностите, които други е трябвало да понесат “  (APA Dictionary of Psychology 2018). Може да се забележи, че героят изпитва чувство за вина по две причини – от една страна, той се чувства отговорен за смъртта на други хора; от друга – братята му са мъртви, а той продължава да живее с травмата от това, че е участвал във война и е оцелял, а те от своя страна не са.

Чувството за вина у героя се реализира чрез мисловното разделение на реалността между два свята – мирен и военен, и себеполагането на Аза в рамките на втория. Оттук се развива и нуждата да се изолира от обкръжаващата го среда, поради чувство за непринадлежност към нея. Героят полага себе си в свят, непринадлежащ на красивото, мирното, жизненото. Напротив, той дистанцира себе си от този свят с мисловна преграда, която е символ на смъртта. Неговото полагане в мрачния свят може да се мисли едновременно като предусещане за личната смърт поради болестта на тялото, както и като символично разделяне на света преди и след безумието и хаоса на войната. Той усеща себе си като разделен и от майка си, защото според него тя принадлежи на другия свят, различен от този, в който е той и през който са преминали братята му:

Не, тя [майката, бел. моя, Й.К.] остана отвъд, при другия свят, между тях е издигната черна стена. Той почувства, че тази стена се издигна между тях още в първите дни на войната, първите кървави боеве… (Райчев 2003: 230)

Тази принадлежност към света на безумието предизвиква отчуждение от социума, чувство за различие и неразбраност у героя. Сякаш безумието, смъртта и насилието, на които е станал свидетел, са белязали завинаги не само неговото тяло, но и психиката му:

А нали и той бе носен от ледния вихър на безумието: той сам бе убивал и много пъти щеше да бьде убит. […] Той сам беше един жив покойник. Той беше видял гнилото месо върху своите рани и раните на онези, сред които живя седмици в болницата. (Райчев 2003: 233)

Словосъчетанието „жив покойник“ отразява невъзможността героят да преработи травматичното преживяване и да види себе си като човек, принадлежащ на бъдещето, на мирния и спокоен свят. Той не полага себе си в света на смъртта поради болестта на тялото, а поради убийствата, които е извършил и невъзможността да забрави спомените за тях. На свой ред  болестта на тялото е външният признак на заболяването на душата, която е мислена като тежка, пропита със земна мухъл и неизлечима: „Но не само в тялото – и в душата си, и в мислите си той чувстваше тежкия дъх на земна мухъл“ (пак там: 233).

На образно ниво разделението на двата свята е представено чрез образа на земята. Тя е виждана през два аспекта – едновременно като успокояваща, мила и красива, но и като студена, черна и пропита с мухъл и кръв. В първия аспект тя се асоциира с щастливите спомени от миналото преди войната и с настоящето, необременено от случващото се на фронта. Щастливите спомени нахлуват като лек за болното му тяло и „разтърсван от вляната в жилите му маларична отрова, редом с това в паметта му заставаше мил, гальовен спомен: няколко светли дни, които грееха като тиха ласка в душата му, омайваха я и радваха“ (Райчев 2003: 231). Във втория аспект на разглеждане на земята тя принадлежи на миналото, обвързано с военните спомени, както и на лудостта, обзела хората. Земята е виждана като една безкрайна черна равнина, постлана с избити хора:

Те вървяха срещу тази планина ден и нощ, като обсейваха пътя зад себе си с трупове, чужди и свои, а тя стоеше все там – далечна, недостъпна и загадъчна, всяка утрин и всяка вечер огряна от кървави багри. (Райчев 2003: 231)

Героят се изолира от първия свят и мисли себе си като неразбран и различен, като недостоен да бъде част от мирния свят, за който бленува и който. Този мил и гальовен спомен за земята задава в опозиция на спомена за травматичното преживяване и действа като лек срещу болестта, която е налегнала тялото му. Героят желае да мисли себе си като част от този свят на спокойствие, утеха и радост, но самият той не полага следвоенното си Аз като част от него. Той вижда себе си като принадлежащ на свят, обременен от трагиката на войната, безумието на хората и ужаса от кръвополитията. Героят изпитва нежелание да се прибере у дома – при майка си, защото я вижда като човек, принадлежащ на друг свят. Самият той полага себе си в света на безумието, смъртта и ужаса.  Разделението е между света на живите и респективно света на обречените на смърт:

Да oтидe у дома си – не посмя: той нямаше вече семейство, а не можеше да остане и оттатък, при живите хора, от които го делеше черната стена на смъртта. Между него и тях лежеше смъртта, която той бе видял с очите си.(Райчев 2003: 233)

Може да се отбележи, че светът на майката, на хората от селото е свят, непринадлежащ на безумието и обезчовечаването, като се засилва границата, деляща пространството на живите от това на смъртта. Военният опит се превръща в символична граница между онези, които имат бъдеще, и онези, които са останали в капана на преживяната травма и са „живи покойници“. Респективно, той и братята му принадлежат на безумния свят. Проблемът, който се появява, е, че героят е единственият оцелял от участващите във войната членове на семейството. Въпреки, че героят е физически оцелял – той е духовно мъртъв, а именно това духовно умиране създава разделението. За него, да бъде част от „живите хора“, е непостижимо, защото травмата го е затворила в света на „смъртта, която той бе видял с очите си“ (Райчев 2003: 233). Самото му участие в акта на убийството го отпраща към чувство за вина. Той непрестанно ще полага себе си в свят, лишен от живот и бъдеще, защото самият той е отнемал тях от други. Истинската криза, която преживява героят, всъщност се явява оцеляването от травматичните преживявания и непосилното спомняне за преживяното.

Може да се обобщи, че главният герой в разказа „Безумие“ преживява посттравматично стресово разстройство, чийто произход се корени в неусвоено травматично преживяване от войната и чувството за вина на оцелелия. Симптомите на ПТСР, проявяващи се чрез халюцинации, дисоциативни състояния, реминисценции и повтарящи се кошмари, свидетелстват за опита на героя да усвои травматичното преживяване, като положи травмата в миналото. Това от своя страна не се осъществява, защото героят се оказва неспособен да впише себе си в свят, който не е лишен от бъдеще. Съществуването му остава в граничното пространство между живота и смъртта, между спомена за травмата и настоящето. Също така героят остава в капана на своята вина и загуба – белязан от смъртта на братята си и от тежестта на факта, че за разлика от тях той е оцелял. Той непрестанно полага себе си в свят, лишен от живот и бъдеще, защото истинската криза за него, пораждаща фиксация върху травмата, се явява оцеляването и споменът за преживяното. Следователно, разказът „Безумие“ може да бъде разглеждан като клинично изследване на посттравматичното стресово разстройство, в което литературната фикция служи като територия за символна репрезентация на психическите травми, нанесени от войната.

БЕЛЕЖКИ

[1] Всички цитати от английски език са мой превод, бел. авт., Й.К.

 

Библиография

Бумбалов 1983: Бумбалов, Л. Лабиринтите на Психея. Георги Райчев и психологическите търсения на българските белетристи между двете световни войни. София: Наука и изкуство, 1983.

Панчева 2021: Панчева, Евгения. „Травмата.“ В: Теория на литературата. Новият век, съст. Евгения Панчева, Амелия Личева, Миряна Янакиева. София: Колибри, 2021, с. 126-141

Пенчев 2012: Пенчев, Бойко. Българският модернизъм: Моделирането на Аза, София:Проектория, 2012.

Райчев 2003: Райчев, Г. Безумие. В: Райчев, Г. Грях. София: Захарий Стоянов, 2003, с. 226–252

Стефанов 2024: Стефанов, В. и др. Книжовност и литература в България IX-ХХI век. София: Университетско издателство “Св. Климент Охридски”, 2024.

Фройд 2014: Фройд, З. Психология на несъзнаваното. Прев. М. Дилова. София: Колибри, 2014.

APA Dictionary of Psychology 2018: APA Dictionary of Psychology. Survivor guilt. 2018, Retrieved June 11, 2025, from https://dictionary.apa.org/survivor-guilt

APA Dictionary of Psychology 2023: APA Dictionary of Psychology. Conversion disorder. 2023, Retrieved June 5, 2025, from https://dictionary.apa.org/conversion-disorder

Van der Kolk  1996: Van der Kolk, Bessel A., Alexander C. McFarlane, and Lars Weisaeth (ред.). Traumatic Stress: The Effects of Overwhelming Experience on Mind, Body, and Society. New York: Guilford Press, 1996.

Йоана Колева е студент в специалност „Славянска филология“. Основните ѝ интереси са в областта на полската и българската литература, както и в психоанализата и нейното присъствие в литературата.

Email: anikoleva0928@gmail.com

 

 

© Йоана Колева

_________________________________________________________________________________________

© Събитие и текст. Поредица към сп. “Филологически форум”, No 2, 08.10.2025 г.