“Гарантираме само една грешка на милион бебета.“ Родителите отдъхват успокоени, няма да е тяхното. Но за едни на милион реалността е друга и злочестите родители осъзнават, че никой не им е казал какво  да правят, ако тяхното дете е грешката. След хаотично лутане от клиника на клиника скоро разбират, че решение няма и трябва да се примирят: “Може да пробвате с  още една бременност, този път ще е сполучлива. Но всички сме хора – продължават лекарите – трябва да отгледате детето си с любов, защото човекът е най-ценното на света.”

 

Или поне предполагам, че са казали на родителите ми нещо подобно. Сядам на шареното стълбище пред входната врата и както често правя в минутите, които са само мои, си спомням моменти от детството и си представям какво биха помислили хората от началото на хилядолетието, ако знаеха, че аз ще съществувам. Обичам да си припомням събития, които в определен ред разказват история и проследявайки мислено тази история, си представям, че предците ми са публика на негласния ми филм.

 

Когато съм се родила, майка ми и баща ми са искали момиче. Задължително момиче със синьо-лилави очи и медночервена коса. Трябвало е да съм напълно здрава, да се отстрани всяка възможност за генетично заболяване. Мама понякога обвиняваше себе си, говорело се е, че този специфичен цвят на очите е бил много труден за постигане. Но истината е, че никой не знаеше със сигурност защо такива грешки ставаха, само това, че те бяха факт и че аз и другите като мен бяхме единственото доказателство за това, че идеологията на 22-ри век имаше някои проблеми.

 

Когато бях на четири, ме заведоха на лекар, специализирал в случаи като моя. Родителите ми бяха чакали четири години за час с единствения човек в страната, който можеше да им помогне. Спомням си точно какво им каза, сякаш го бях записала в ума си и си пусках  записа всеки ден, докато не знаех точно в кой момент докторът ще повиши тон и кога ще вмъкне нотка упражнявано състрадание: “Всички заболявания, които Ира има, са нови, не мога да ви предложа доказано лечение, защото те са почти уникални и все още ги проучваме. Това, което може да помогне, е лечение на симптомите и тестване, докато не намерим добър вариант….Пластична операция? Не, не мисля – това ще влоши нещата. Ето, както виждате, цялото лице е изкривено, самият череп е изкривен, няма какво да направим” – спира за кратко, давайки шанс на родителите ми да отговарят. и добавя – “Но мога да ви предложа някои алтернативни лечения, които изискват повече търпение, а вие, всъщност, нямате какво да губите”.

 

Баща ми, абсолютен скептик и човек на науката, реши, че знае какво означават алтернативните лечения и бързо заглуши молбите на майка ми. Последните ѝ надежди да има красива дъщеря се изпариха заедно със сълзите ѝ в този ден.

 

Когато бях на шест, тръгнах на училище и за първи път видях ясно какво ще е бъдещето ми. Беше прекрасно да имам приятели на моята възраст, но скоро усещането, че не съм на мястото си, започна да се превръща в ежедневна мисъл. Тичащите в междучасията момичета с дългите си разноцветни коси бяха най-красивото нещо, което бях виждала дотогава. Очите им бяха в уникални цветове, а лицата напълно симетрични. Усмивките на всички деца бяха бели и равни, а телата им атлетични. Всяко от тях имаше талант, планиран както външния им вид. Новите ми приятелки свиреха на пиано и пееха, откакто бяха на три. С предметите в училище се справяха с лекота, сякаш вече знаеха фактите, на които ни учеха.

Другите деца не ходеха в болницата за тестове всеки уикенд, а след училище играеха футбол и дама, докато аз седях на пейката и им се възхищавах. Не трябваше да показват на учителите списък с всички неща, които не могат да правят, а бяха напълно погълнати от единственото си задължение: да бъдат деца. 

 

Когато бях на единадесет, в нашето училище се премести Бетина, момиче от беден произход, заченато и износено по стария начин. До този момент всички знаеха, че имам списък с храни, които не мога да ям. Обикновено нямах проблеми, но явно някой беше разказал на Бетина.

Бетина и аз имахме обща презентация и точно преди нея се намерих заключена в тоалетната от моята страна. Родителите на новата ми приятелка не вярваха в идеологията или нямаха парите да повярват. Във всеки случай дъщеря им беше единственият човек, който дотогава бях срещала, осмелил се да ми се подиграва или да каже гласно това, което сякаш всички мислеха. Когато звънецът би и съучениците ми влязоха в час, не разбрах какво стана в класната стая, но знам какво стана на метри от тоалетната кабинка:

– Деца, трябва да знаете, Бетина е в грешка, всяко човешко същество е равно на всяко друго човешко същество. Защото…? – чух ехото от гласа на учителката ни.

– Защото човекът е съвършен, човекът е създател, човекът може всичко! – отговориха всички деца в един глас.

– Точно така. Ира е човек, тя е като вас, как ще научим Бетина и Ира на този урок?

Не последва отговор.

– Ще намерим Ира и ще ѝ помогнем, тя не бива да се срамува от нищо. Бетина, какво ще кажеш на Ира?

– Извинявай?

– Да, и? – Бетина мълчеше – Човекът е съвършен и ти, Ира, си човек! – възкликна учителката.

Шумът от потракването на обувките ѝ и шушукането на децата се приближаваше, докато аз си мислех, че човекът не иска да бъде съвършен.

 

След този ден се страхувах, че ще загубя много от приятелите си, най-накрая осъзнали, че не съм като тях. Тогава разбрах, че интуицията ми и страхът, който ме беше преследвал от първия ден, бяха истина. След “инцидентът” съжалението, прикрито със съпричастност, се четеше ясно в очите на всеки един от тях. Лицата им – копия на изражението на учителката. В следващите дни хора, с които дотогава не бях говорила, започнаха да ме канят на вечеря вкъщи по настояване на родителите им. Явно всяко семейство, чието дете посещаваше училище, знаеше, че аз съм нещо подобно на човек, но много по-интересно: несъвършено, странно, ново. Скоро вечерите и продължителните погледи на възрастните ме направиха самотна, дори и да предпочитах компанията на другите пред тази на родителите си. Научих се да съм сама, далеч от неизказаните въпроси в очите на хората.

 

Когато бях на четиринадесет, се запознах с Коста и за първи път от години се почувствах щастлива в компанията на друг човек. Той беше заченат като мен, но без допълнителните претенции на родителите му за определен цвят очи и форма нос. Изглеждаше така, както щеше да изглежда иначе, но беше напълно здрав. Майка му, остаряла с генетични заболявания, просто беше искала да му ги спести. С него прекарвахме дълги часове  в разговори за старите религии и връзката им с новите вярвания, и какви биха били животите ни, ако бяхме родени преди 100 години.

Спомням си деня, в който прочетох “История на идеалите”, и тъгата, която изпитах, разбрала, че идеологията ни е най-добрият шанс за тези като мен да оцелеят, а дори и тя не работеше. Коста беше в началото на книгата, когато аз я прочетох и го попитах:

– Знаеш ли как хуманната идеология е станала популярна?

– Към края на 21-ви век, след кризата, породена от климатичните промени – отговори той.

– Да, но знаеш ли защо точно тази идеология е  набрала популярност?

Той мълчеше, сигурно се питаше как може да не знае, щом прекарвахме толкова много време, анализирайки лицемерието на идеологията и представяйки си по-добри алтернативи. Но после отговори:

– По време на  кризата с климатичните промени хората са мислели, че ще могат да живеят на Марс като алтернатива на Земята, но след първите петдесет човека, преместили се на червената планета, се оказало, че продължителността на живота на човек там спада значително. Телата им не били пригодени за всички нови условия. Децата, родени на Марс, започнали да стареят още на петнайсет години. Всички инвестиции спрели и се пренасочили към генетиката, която щяла да им позволи да се адаптират към средата на Марс.

– Да! Но от друга страна, много хора били на мнението, че Земята е нашият дом и че ще е много по-лесно да се справим с кризата тук, отколкото да променим изцяло живота, както го познаваме – добавих.

– И се оказали прави… Както знаем, с общи усилия климатичните промени спрели, но междувременно генетиката напреднала и първите хора с перфектни тела, изцяло лишени от болести, били факт. Дали са щели да оцелеят на Марс, е останало неясно, но това породило нова надежда за живота на човека изобщо…

– Да, всъщност е напълно логично.. Освен това по същото време човечеството развило напълно работеща циркулярна икономика – казвам. – Тези два факта вдъхновили много хора и така идеологията се родила: човекът е адаптивен, рано или късно решава всеки свой проблем, напредва и подобрява живота си постоянно. Човекът успял да премахне болестите и страданието от ежедневието си, успял да моделира всяка част от себе си и да стане точно този, който поискал или… когото родителите му поискали. Тази идеология отхвърля всяка религия и отрича себе си като религия, защото според религиите бог има, а според хуманната идеология човекът е най-висшето, което познаваме.

– Да… Защо да вярваме в невидим бог, който не решава проблемите ни, когото ние сме истински и способни на всичко, което поискаме?! Затова науката е в центъра на идеологията, тя е инструмент, който ни дава контрол върху съдбите ни.

– Именно – съгласих се – Но днес разбрах, че историята на хуманизма е много по-стара, започва още през Ренесанса – казах замислено – Това, в което се е превърнала сега, е най-лошият кошмар на хуманистите от миналите векове, особено на тези от 21-ви век. Те били толерантни, вярващи, че няма раси, че човешките права са правилата на века. Когато го прочетох, се запитах каква е разликата между тях и хората днес, които твърдят, че вярват в същите неща. В книгата не е описано, но след известно проучване открих, че хуманистите на миналия век са имали сериозна опозиция от вярващи, че хората са различни биологически. Те далеч не са се отнасяли толкова добре с малцинствата, затова е било съвсем естествено една голяма група хора да забележи абсурдността и жестокостта на това вярване и да се застъпи за “различните”. Сигурно са мечтаели за бъдеще като нашето, съставено само от толерантни хуманисти.

– Но ние не сме хуманисти… – каза Коста замислено. – Не наистина. Хората днес са перфектни, талантливи, интелигентни и напълно забравили как да се отнасят към нещо, което не е като тях.

– По-скоро напълно ненаучени – казвам, страхувайки се, че наивните ни разсъждения са истина.

Майка ми плачеше за поредна вечер, когато исках да я попитам какво мисли тя по въпроса. Често, откакто бях малка, я намирах в тоалетната или в спалнята, тиха, почти незабележима и тъжна, но колкото повече пораствах, толкова по-често се случваше. Когато ме видеше, лицето ѝ грейваше и тя ме прегръщаше. Не както лицето на Коста, който сякаш беше развеселен при мисълта, че ще прекараме следващите часове заедно. Мама изглеждаше облекчена и  притеснена едновременно и бързаше да си сложи усмивка, за да не разпозная тъгата. Винаги ми казваше да не се притеснявам, че ме обича и че не вижда никаква разлика между мен и другите. Не успях да я попитам защо тогава са платили толкова много пари, за да имат дъщеря с лилави очи и медночервена коса, ако за тях нямаше значение как изглеждам.

—

Когато бях на шестнадесет, чух  родителите ми да го казват на глас:

– Щом си толкова нещастна, защо не го направим? Спри да се обвиняваш, много хора имат по две деца.

– Знаеш как ще изглежда…

– Това няма значение, важното е ти да си щастлива.

Не говореха за моето щастие.

Когато разбрах, че майка ми е бременна, ми беше трудно да си представя, че последният път, когато е носила дете, аз съм била в нея и всичко е щяло да бъде перфектно, точно както сега. Колкото и да ме болеше обаче, знаех, че тя имаше нужда от подкрепата ми. Виждах страха в очите ѝ всеки път, когато ме погледнеше. Може би си мислеше “Какво, ако отново стане така? Какво, ако е по-лошо?”. Аз я прегръщах и ѝ се усмихвах. Мислех си, че това ще я утеши, ще ѝ покаже, че дори и да е като мен, детето няма да е толкова лошо.

 

След толкова много отминали години бях започнала да ги разбирам. Не бях им простила, но разбрах, че те са резултатът от обществото, в което бяха израснали. “Защо точно ние?” се бяха питали всеки ден. И дори да нямаха отговор и да не бяха подготвени да ме обичат, ме отгледаха и си дадоха втори шанс за щастие, когато аз пораснах. Сестра ми обаче се роди като мен. В документите ѝ още преди да се роди, видях, че изискванията са същите: синьо-лилави очи и медночервена коса. Трябваше да може да пее, да е напълно здрава и разбира се, много умна. Съвместимостта между майка ми, баща ми и точно тези изисквания, за жалост, явно не работеше. Аз бях на седемнадесет и не ми позволиха да отгледам сестра си, въпреки че родителите ни се сринаха напълно след раждането. Дадоха я в дом, където ме приеха на работа, и така щяхме да можем да прекарваме време заедно, докато аз се грижех за нея и другите деца. Преди да започнем новия си живот, очаквах всички изоставени деца да бъдат като мен и бях щастлива, че ще мога да променя живота си, помагайки на други като мен.

Но след първия ми ден на работа хаосът в света ми се върна: Повечето деца бяха перфектни, здрави, някои планирани, а някои чиста случайност. Обясниха ми, че родителите никога не дават показания защо са изоставили детето си.

 

Но колкото и да е странно, в тъмнината на безнадеждната липса на човечност, в хаоса от въпроси видях бъдеще: те щяха да пораснат, вероятно в момента по света растат, изоставени, все повече от тях. Изоставени, защото не са били точно това, което някоя майка си беше представяла. Те ще бъдат ядосани, ще търсят отговори и ще искат алтернатива. Ще им покажат резултата от страха и обсебването от контрол и изтривайки цветовете, замаскирали дистопията, в която бяха родени, ще им припомнят:

 

Бог съществува и той е грешка.

---

Габриела Димитриева е родена в Пловдив през 1996, където е завършила Езикова гимназия “Пловдив” с профил “Немски език”. Студентка е по магистратура “Сравнително литературознание и история на изкуството” в Университет Потсдам, Германия. Завършила е бакалавър “Сравнително литературознание и испански” в Свободния университет Берлин, Германия. Пише основно разкази и поезия.

e-mail: gabriela.dimitrieva24@gmail.com