Христина Теодосиева

Софийски университет „Св. Климент Охридски“

Моделът в литературата е вид интерпретация, която извежда своите инструменти от художественото произведение, конструира се на базата на него и има точно определена цел. Този подход предполага единично приложение и чрез него не се търсят универсални отговори. В същото време позволява достигане до възможно най-голяма част от потенциалностите на творбата. Именно затова се оказва изключително удачен за изследване на идентификациите в литературата. Всеки отделен случай на отъждествяването на личността с външноположени фактори носи своите специфики, както и самите художествени текстове. Чрез моделната теория могат да бъдат разбрани проявленията на идентификацията и да бъдат установени съвпадащите принципи между тях.

Ключови думи: идентификация; моделна теория; единичност; потенциалност; интерпретация

In literature a model is a type of interpretation which extracts its tools from, and is constructed on the basis of, a work of fiction, and has a definite purpose. This approach presupposes a single application and does not aim at universal answers. At the same time it allows us to reach the greatest possible share of the potentialities of the work. That’s why this method is particularly suitable for the study of identification in literature. Every case of identification of a personality with external factors bears its own specificities as do the literary works themselves. Through model theory one is able to comprehend the manifestations of identification and to establish the common principles that obtain between them.

Keywords: identification; model theory, singularity; potentiality; interpretation

Извличането на модели на литературна идентификация[1] от художествени произведения дава възможност да бъде разбран начинът, по който функционира този психологически процес във фикционалния свят. Чрез тяхното описване няма да се търси единна структура, а напротив – ще бъдат изведени отделните принципи, по които този психологически процес се реализира във всяко отделно произведение. В същото време ще бъдат търсени и повторения, които са специфични за литературната идентификация в нейното различие от психологическото отъждествяване на индивида в реалния живот. Прилагането на теорията на моделите в изследването на този проблем е широко обвързано с идеята за потенциалностите (Тенев 2012: 104) на художествената творба. Прочитът, който открива данни за процеса, е само една от възможните актуализации на текста. Разбирането на механизмите на литературната идентификация не изключва всички останали възможности в произведението. Напротив, именно като разглеждаме едно такова четене като модел, запазваме настояването, че в текста се съдържат множество други потенциални актуализации.
Обобщено можем да приемем, че моделната теория в литературата е вид интерпретация, която извежда своите инструменти от самото художествено произведение, конструира се на базата на него и има някаква точно определена цел. Теоретичният модел е закодиран в начина, по който се говори за нещото, тоест в голяма степен се съдържа в самия език. В следващата стъпка от работата с него той се превръща в начин на действие, представящ собствените си възможности. За изграждането на един модел е необходимо да бъдат подбрани целесъобразните за съставянето му качества на изследвания предмет. Той има частно приложение върху самото произведение, от което е бил изведен, и няма да бъде правен опит да бъде универсализиран. От друга гледна точка в самия процес на идентификация може да бъде видяно наличието на модел. Тук обаче в употребата на понятието се влага друг негов смисъл. Съответният индивид, социална група или идеология бива приета за модел – пример, на който идентифициращият се подражава.
Последната гледна точка, която ще бъде изложена, е по отношение на визията за творбата като модел на самата себе си. Изглежда, че тази употреба ще влезе в противоречие с предходните приложения на понятието. Всъщност това е по-скоро още едно настояване за голямата приложимост, която има идеята за моделирането в полето на литературознанието.

Употреби на думата „модел“

Употребата на самата дума „модел“ е проблематична, тъй като в естествените езици тя има множество значения. Едно от обвиненията, които Бернд Мар посочва като най-опасни за теория на моделите, е, че множественото означаване, което се извършва чрез това понятие, може да доведе до изпразването му от смисъл (Mahr 2011: 251). За да се избегне този проблем, ще бъде направен опит да се изясни начинът, по който то ще бъде използвано.
Най-общо могат да бъдат откроени четири употреби на понятието модел: 1. в смисъла на оригинал (модел) спрямо копие; 2. като макет – моделът е копието на оригинала; 3. абстракция и опростяване на информация – налично е нещо реално, на базата на което се създава въображаем модел като репрезентация; 4. математически модел – посоката на движение е обратна спрямо предходната ситуация: тръгва се от въображаем конструкт, който се прилага върху емпирията. В случая на изследването на литературната идентификация най-ползотворен е третият вариант. На базата на литературното произведение се извлича модел, който представя определени негови белези и отвежда към съответния проблем. Ако става въпрос за модел в рамките на самия процес на идентификация, то случаят се отнася към първия вид – даден образ бива взет като пример (модел) и спрямо него се изгражда определен тип поведение.
Моделът има свой изначален обект, спрямо който е конструиран – „модел на“ и също някаква цел, заради която бива построен – „модел за“. Тази зависимост е видяна както от Мар, така и от Макс Блек, който извежда няколко основни положения, които смята за неизменни[2] по отношение на наречените от него „мащабни модели“ – модели, променящи едно от измеренията на първоначалния обект. Когато става въпрос за моделиране на базата на литературно произведение според тази класификация, може би е по-подходящо да говорим не за „мащабен модел“, а за „аналогичен модел“. Характеристиките на първия вид се отнасят и за втория, но тук се добавят и нови свойства. Той, за разлика от предходния, „репродуцира доколкото е възможно вярно в някаква нова среда структурата или мрежата на връзките в оригинала“ (Black 1962: 222). И двата вида са „символична репрезентация на някакъв реален или въображаем оригинал“ (Black 1962: 222). В случая на работата с модели за литературна идентификация реалният обект, който е взет предвид, е самото художествено произведение. От него се извеждат всички знаци, лингвистични и контекстуални, които отвеждат до идеята за отъждествяване. Моделирането се извършва на базата на тези признаци и чрез тяхното събиране и интерпретация се изгражда моделът.

Според Артуро Розенблют и Норберт Винер ролята, която имат учените, е двойствена, тъй като: „Намерението и резултатът от научното изследване са придобиване на разбиране и контрол върху някаква част от вселената“ (Rosenbluth and Wiener 1945: 316) Те настояват, че значението на абстракцията при научните изследвания не може да бъде пренебрегнато, тъй като никоя част от вселената не е толкова проста, че да може да бъде уловена без нея. Именно тук идва мястото на моделите, които според тях представят „подобни, но опростени структури“ (Rosenbluth and Wiener 1945: 316). Според тях всички добри експерименти в действителност са добри абстракции, независимо от това дали ученият го съзнава или не. Въпросите, които са поставени обаче, определят нивото на значимост на съответното научно наблюдение. Колкото по-частни са те, толкова по-лесен е и отговорът им и съответно степента на абстракция може да бъде по-малка. В същото време, когато става дума за изследване на цял клас от някаква по-голяма група, се прибягва до повишаване на абстракцията. В този случай директният експеримент понякога се оказва невъзможен. За да може обаче въпросът да бъде върнат на това ниво, което е по-достъпно, се прибягва до две операции – едната е разбиването на голямата абстрактна теория на по-малки части, които да бъдат подложени на експерименти, а другата – обратната процедура, – за да се изведе отговорът.
От тези в някаква степен различаващи се, но в същото време подобни, теории може да бъде изведено следното определение за модела: той е опростена, умалена или формализирана абстрактна репрезентация на една по-сложна цялост с цел нейното разбиране или вземане като пример.

Моделът като „модус на действие“

Тук ще се спрем на още една интересна употреба на думата „модел“, която предлага Маркс Вартовски. Той надскача общата конвенционална представа за модела като имитация, диаграма, мащабирана версия и картина на нещо съществуващо, както и другата общоприета употреба на модела като прототип и план за нещо, което да бъде направено. Увеличавайки обхвата на понятието, той добавя представата за него като: „модусът на действие, който такова съществуващо само по себе си репрезентира“. Така според него моделите едновременно са и самата цел, и „инструменти за изпълняване на такива цели“ (Wartofsky 1979: 141-142). Той пояснява, че никое съществуващо не е модел на нещо единствено на базата на приликата с нещо друго. Ако беше така, то всичко би могло да бъде модел на всичко, стига да се определи някакво съвпадение. Но моделите, които Вартовски описва, трябва да имат точно определена цел, при това видима, и да служат на нея. Разбира се, не се вземат всички качества на обекта, спрямо който се прави модел, а само тези, които са значими именно когато се отнесат към тази цел. Моделите не се разглеждат нито само като „част от технология за създаване на бъдещето“, нито просто като „инструменти“. Напротив, те се появяват като „модуси на действие, които в действителност създават бъдеще.“ (Wartofsky 1979: 142). Създаване на бъдеще, съгласява се той, в тривиалния смисъл е всяко едно действие. Когато обаче говори за „изобретяване на бъдеще“ (inventing the future), Вартовски настоява да бъде вложена съзнателната идея за промяна. В този смисъл моделът е нещо, което трябва да бъде следвано – начин на действие, който да ни отведе до правилните резултати. Освен тази гледна точка, Вартовски не изпуска и смисъла, в който моделът служи единствено за разбиране на нещо и като начин да си въобразим неговото функциониране.

Когато става въпрос за модели на идентификация, и двете гледни точки могат да бъдат взети предвид. От една страна моделът, който бива описван, е пътят за разбиране на начините, по които отъждествяванията функционират. В същото време обаче, подобен тип моделиране предлага начин на действие спрямо литературните творби, перспектива, през която да бъдат мислени не само описаните текстове, но и други. При моделите на литературна идентификация може да бъде предположено и едно алегорично четене на художествената творба. Теоретичният модел се стреми да изгради обективна картина на базата на текста. За целта инструментите, с които да бъде анализирано произведението, биват търсени в рамките на самата художествена творба.. Прехвърляйки част от твърденията, които се отнасят към конкретни обекти в произведението, към цялостната концепция на текста, той започва да обяснява сам себе си.

Принцип на единичното приложение

Въпросите, на които ще бъде търсен отговор посредством приложението на модели, са: „По какъв начин се реализира литературната идентификация, какви са причините за нейното съществуване и какви са белезите й в художествения текст?“. Отговорите, разбира се, не могат да бъдат еднозначни. Всяко произведение предлага различни реализации на идентификациите. Затова отделният текст може да бъде разгледан единствено като самостоятелен модел. Изолиран от останалите, той бива наблюдаван по отношение на самия себе си. Изводите, до които се достига, остават ограничени в рамките на съответната творба. Заключението обаче е валидно – съществува такъв тип идентификация в литературата – може би само в един текст, може би и в други, но със сигурност той е наличен. Когато бъдат построени няколко модела на литературна идентификация, е възможно между тях да бъдат откроени прилики и разлики. Тук не се търси единна структура, а напротив – възможностите за вариативност на един и същи проблем в отделните му реализации. Наличието на припокривания в някои от тези случаи се отнася най-вече към реалните психологически процеси у индивида, с които бива сравнявана литературната идентификация.
Този принцип на единичното приложение е описан по отношение на научните модели в някаква степен от Розенблют и Винер и е по-широко разгърнат от Ян Хакинг. Според първите двама, ако един модел изпълни своето предназначение в своята абсолютна степен, той в действителност би повторил оригинала, от който е изведен. Ян Хакинг счита, че именно в своята отделност моделите са верни и ако се направи опит да се търси универсален отговор чрез един от тях, ще се стигне до грешно разбиране (Hacking 1983: 218). Най-добрият модел е този, който пресъздава цялата система, а в случая на науката – вселената, взета като абсолют, смятат Розенблют и Винер (Rosenbluth and Wiener 1945: 320). Само тогава е възможно пълното и абсолютно нейно познаване. Но в този случай, вече е трудно да се говори за модел, защото той се е превърнал в самия оригинал: „В специфичен пример, най-добрият модел за котка е да стане друга или за предпочитане – същата котка“ (Rosenbluth and Wiener 1945: 320). По отношение на теоретичните модели се оказва, че идеалната тяхна форма би съдържала в себе си цялата вселена. Само по този начин може да се обхване нейната пълнота. Разбира се, съгласяват се авторите, всичко това е невъзможно. Точно тук идва нуждата от моделите, защото те „колкото и да не са идеални, са единственото средство, измислено от науката, за разбиране на вселената“ (Rosenbluth and Wiener 1945: 321).

Още по-далеч отвъд това твърдение стига Ян Хакинг. Той признава не само че човешкото съзнание не е способно да направи универсален модел, който практически да съдържа цялата вселена, но и че такъв, дори да би бил постижим, не би бил верен. Според него са нужни множество отделни модели, всеки от които да е отнесен към специфичен случай, и благодарение на тях бихме получили „закони, които са неконсистентни едни с друг, всеки прилаган към това или онова, но нито един прилаган към всичко.“ (Hacking 1983: 219) В такъв случай според Хакинг те биха били много по-верни сами по себе си, точно в своята единичност. По подобен начин може да бъде разгледана идеята за модели на идентификация в литературата. Всеки един от тях може да функционира самостоятелно, без да бъде подчинен на останалите. В този случай наблюденията, които биват направени, ще бъдат верни по отношение на него, без да имат претенцията да бъдат прилагани върху друг текст.

Според Бернд Мар всяко нещо може да бъде модел (което е една от забележките на Вартовски) и в същото време – нищо не е задължително модел. За да се даде разрешение на този проблем, трябва да се преформулира поставеният въпрос – питането трябва да бъде какво „оправдава приемането на нещо като модел“ (Mahr 2011: 253). Отговорът, даден от текста на Мар, е, че това е именно нещото, за което той е „модел за“ – неговата цел. Самите модели имат двойствена природа, смята Ян Хакинг. Те са представени като „дублиращи модели“, едновременно „модели на феномена“ и „модели на теорията“ (Hacking 1983: 216). Отнесено към литературен текст – моделът трябва да бъде едновременно модел на самия текст, но и модел на теорията, която се прилага.

Целесъобразните качества

Концентрирането върху литературната идентификация изолира много от компонентите на литературния текст, които, дори споменати, не биват разгръщани в своята цялост заради липсата на връзка със зададения проблем. Именно това представлява подборът на целесъобразните качества. Това е принцип, който се прилага при конструирането на какъвто и да е тип модел.
Всеки художествен текст предоставя едно неизчерпаемо поле на възможности, интерпретации или исторически разгръщания на хоризонта на случване или очакване. За да бъдат установени параметрите на един точно определен въпрос в рамките на даден текст, много от тях трябва да бъдат подминати или оставени за момент настрана.

Вартовски добавя още една функция към работата на моделите (Wartofsky 1979: 144). Възможно е те да променят цялостната визия на тези, които са по някакъв начин въвлечени в тях. Това може да бъде приложено по отношение на интерпретацията на литературната творба. Всеки един прочит, който има значим принос, добавя нова призма, през която текстът да бъде четен. Откроява невиждани до този момент полета и в този смисъл влияе на читателя. След като бъде видяна една нова интерпретация, предходното, по-непосредствено, четене вече не е възможно. В този смисъл моделите в литературата имат трансформативна сила спрямо всяка предхождаща ги представа. Според Мар моделите не „въплъщават някаква форма на истина, а по-скоро форми на демонстративност, възможност и избор“ (Mahr 2011: 251).

Идентификацията и нейният модел

Що се отнася до приложимостта на теоретичните модели спрямо конкретен проблем в литературата, трябва да бъде взета предвид и диференциацията между потенциалност и актуализация на художествения текст. „Читателят актуализира потенциалното, но след това заменя (или подменя) потенциалното със собствената си актуализация. Това е начин да се каже, че той е счел интерпретацията си за самото произведение.“ (Тенев  2009)
В голяма степен всичко това е проблем именно на самата идентификация. Свързването на читателя с текста често води до пренасянето на собствени мисли или преживявания върху него. Когато обаче работата на изследването е насочена към установяване на идентификациите, които съдържа или поражда текстът, задачата със сигурност е свързана и с това, собствените отъждествявания да бъдат удържани.

Понятието „модел“ може да се приложи и в рамките на самото отъждествяване. Идентификацията винаги изисква точка, независимо дали това е човек, идеология или социална роля, спрямо която да бъде насочена. От нея индивидът, който се отъждествява, извлича формата на собственото си поведение, самооценката си или в някои крайни случаи, цялостната си личност. Така, въпросната отправна точка може да бъде приета за модел, в една част от смислите, които до тук бяха вложени в това понятие. Тя се превръща в коректив за действията, образец, или умалена версия на представата на индивида за света – в зависимост от степента, на която отъждествяването се състои. Когато същият процес се пренесе на нивото на отношението между читателя и творбата, този принцип отново може да бъде приложен. Отъждествявайки се, читателят едновременно разбира себе си – творбата се превръща в модел на самия него; но и може да следва модела на поведение на героя като коректив за собствените си действия. На третото ниво, на което текстът съществува – в отношението си със своя автор, може отново да бъде потърсена подобна моделна връзка. Тук обаче тя ще бъде по-ограничена. Възможността за следване на някакъв пример отпада в голяма степен, но, разбира се, остава случаят, в който творецът изгражда модел на самия себе си в текста, съзнателно или не.      Когато съзнателно се изгражда модел, дори той да бъде с цел подражание, от първоизточника са взети именно качествата, които се явяват значими и целесъобразни. При идентификацията, която в по-голямата част от своите проявления е несъзнателна, обаче е възможно и точно обратното – отвън понякога биват привнесени и негативни черти. Според Вартовски подобни „трансформации на виждането“ се случват в най-голяма степен в поезията, но и в религиозните, етнически и политически идеи. Те са „произвели повече, отколкото са съдържали първоначално.“ (Wartofsky 1979: 144) Той дава пример с велики мъже, чиито животи в действителност често изобщо не са примерни. В този случай правилният начин за „подражание на великия мъж не е просто да живеем както той е живял, но да създаваме това, което той е създал – не да подражаваме на неговия живот във всяко друго отношение освен в това да бъдем способни да постигнем вида креативност или модуса на действие, който той представя“ (Wartofsky 1979: 144). Разбира се, това е някакъв вид нормативна идея за това как би трябвало да се случва идентификацията или в конкретния случай по-скоро подражанието, ако то е на съзнателно ниво. Психологическото отъждествяване всъщност нарушава една подобна нарочна схема и се осъществява на базата на редица други стимули. Така например един от най-показателните случаи е, когато този процес се породи от загубата на обичан човек. Тогава качествата, които се интернализират, са подчинени не на някакъв личен избор, а по-скоро на спомен. Така моделът се превръща в пример, без да бъде примерен – в смисъла на идеален или действително по-добър.

Текстът като модел на самия себе си

Как и защо литературният текст може да бъде модел е един от въпросите, които поставя избраният подход за разглеждане на художествената ситуация. Според Юрий Лотман ключът към разбирането на този проблем се крие в наличието на категориите „начало“ и „край“ (Лотман 1990: 321-326). За разлика от естествените езици, вторичните моделиращи системи се отличават с такава маркираност. При тези от нехудожествен характер двете категории могат да служат като утвърждаващи достоверността или „потвърждаващи ценността на явлението“ (Лотман 1990: 323). Когато се отнасят до литературен текст, краят и началото имат много по-голяма конкретност. Според Лотман причината за това се крие в особеното отношение между „езика“ и „речта“ при тях, защото художественият текст не е само текст, нито само „интерпретиращ модел на създаваната с негова помощ система“. Според Лотман: „Спрямо определени структурно-художествени представи текстът ще действа като конкретна инкарнация на абстрактен модел“ (Лотман 1990: 324). В своите първоначални форми художественият текст винаги е обусловен от завършеност. Така става „краен модел на безкрайния по своя характер „речеви текст“ (Лотман 1990: 325). Лотман подчертава, че при текстовете, които изявяват незавършеност или незапочнатост, това е специфичен похват. Дори обаче сюжетно да изглежда, че едно произведение не е приключило дори след последното си изречение, самият текст свършва и именно тази ограчиненост, макар и в някаква степен формална, поставя проблема за литературната идентификация в различна светлина, отколкото когато той се разглежда като психологическо отъждествяване в реалния живот. Наличието на начало и най-вече – това на край на художествения текст, позволява заключването на процеса на отъждествяване в определени граници. Психологически неограниченият процес на идентификация тук придобива много по-ясни очертания – от първия белег в художествения текст до последното означаване.

Накрая ще се опитам да изложа накратко една теза за природата на изкуството, която предлага Робин Джордж Колингууд през 30-те години на миналия век. Макар той самият никъде да не споменава думата „модел“, неговата представа за „чистото изкуство“ в голяма степен може да бъде сравнена с това понятие, но не в смисъла, в който дотук бе използвано – най-вече като репрезентация, а по-скоро метафорично. Колингууд прави разграничение между „чистото изкуство“ и занаята, магията и забавлението, като посочва общите и различните точки между тях. Сред основните изводи, до които стига, е, че това, което в действителност трябва да бъде считано за чисто изкуство – „art proper“ (Colingwood 1938: 11), не се съдържа нито в самия артефакт, нито в приложението на произведения продукт, нито  пък в неговите считани за „магически“ свойства. Според него можем да говорим за въображаеми конструкции, които все още не са въплътени в материална реализация. Именно по този начин започва създаването на всеки предмет, независимо дали това е творба на изкуството или мост, какъвто пример дава Колингууд. В случая на моста – визията за него първоначално възниква в главата на инженера. След това той прави план, по който мостът да бъде изпълнен и приведен в реалния свят. В този случай обаче важната част от този триетапен процес е реалният предмет. Невъзможно би било да наречем въображаемия мост мост, който да служи на своята цел. В случая на творбите на чистото изкуство обаче Колингууд смята, че е тъкмо обратното. Произведението се случва именно в главата на своя творец. Примерът, който той дава, е с музикален тон: „звуците, произведени от изпълнителите и чути от публиката, изобщо не са музиката, те са само средства, чрез които публиката, ако тя слуша интелигентно (не в противен случай) може да реконструира за себе си въображаемия тон, който съществува в главата на композитора.“ (Colingwood 1938: 139). В този смисъл може би творбата на изкуството всъщност е именно собственият си модел.

Заключение

Приложението на теорията на моделите спрямо литературната идентификация може да се реализира на три нива: 1. Извеждане на модел от творбата, по който психологическият процес се случва; 2. Разглеждането на отношенията между идентифициращият се и неговия „модел“ (друг индивид, социална група или идеология); 3. Разглеждане на творбата като модел за самата себе си.
Теорията на моделите може да бъде приета като „модус на действие“, подход за интерпретация, който съдържа в себе си обекта, от който да бъде изведена теорията, средствата, чрез които да се разглежда художествената творба, и целта, която се поставя. Всяко едно моделиране променя първоначалното отношение на читателя към текста.

Библиография

Лотман 1990: Лотман, Ю. За моделиращото значение на понятията „край“ и „начало“ в художествените текстове. – В: Поетика. Типология на културата. Прев. Татяна Танчева. София: Народна култура, 1990.
Тенев 2009: Тенев, Д. Възможността на теоретичния модел и нейното отношение към литературната потенциалност. – Електронно списание LiterNet, 2009. [прегледан 12.11.2017] <http://liternet.bg/publish19/d_tenev/vyzmozhnostta.htm>.
Тенев 2012: Тенев, Д. Понятието модел. – Във: Фикция и образ. Модели. Пловдив: Жанет 45, 2012.

Black 1962: Black, M. Models and Metaphors. Ithaca, New York: Cornell University Press, 1962.
Colingwood 1938: Colingwood, R. The Principles of Art. London: Oxford University Press, 1938.
Hacking 1983: Hacking, I. Speculation, calculation, models, approximations. – In: Representing and Intervening: Introductory Topics in the Philosophy of Natural Science. Cambridge: Cambridge University Press, 1983.
Mahr 2011: Mahr, B. On the Epistemology of Models – In: Rethinking Epistemology, Съст. G. Abel и J. Conant. Berlin: Walter de Gruyter, 2011.
Rosenbluth and Wiener 1945: Rosenbluth, A. and Wiener, N. The role of models in science – Philosophy of Science, 4/1945: 316-321.
Wartofsky 1979: Wartofsky, M. Telos and Technique: Models as Modes of Action. – In: Models. Representaion and the Scientific Understanding. Dordrecht: D. Reidel Publishing Company, 1979.

[1] Понятието „идентификация“ в настоящия текст ще бъде употребявано в смисъла на отъждествяване на личността с външноположени спрямо нея фактори, индивиди или социални групи.

[2] Следните позиции за мащабните модели изглеждат неопровержими: 1. Мащабният модел е винаги модел на нещо. Идеята за мащабния модел е релационна и именно по този начин асиметрична: Ако А е мащабен модел на Б, то Б не е мащабен модел на А; 2. Мащабният модел е направен, за да обслужва някакво предназначение, за да бъде средство за някаква цел … 3.Мащабният модел е репрезентация на реално или въображаемо нещо, заради което той е направен: неговата употреба е за „разчитане“ на качествата на оригинала чрез директно представените качества на модела; 4. Следва, че някои черти на модела са нерелевантни или незначителни, докато други са уместни и основни за въпроса на репрезентацията. Няма такова нещо като перфектно верен модел: само бидейки неверен в някакво отношение, той може да пресъздаде оригинала си; 5. Както с всички репрезентации, има подчертани конвенции на интерпретацията – правилни начини за „четене“ на модела; 6. Конвенцията на интерпретацията почива върху частична идентичност на качества, съчетани с инварианта на пропорционалността“ (Black 1962: 220). Преводите в текста са мои – Х.Т.  Курсивът е запазен според оригинала.

За автора

Христина Теодосиева (1992, София) е докторант към катедра „Теория на литературата“ във Факултета по славянски филологии на Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Завършила е българска филология и магистърска програма „Литературата – творческо писане“ в същия университет. Работи върху дисертационен труд на тема „Модели на идентификация в литературата“.

E-mail: teodosieva_s@abv.bg