Какво значи да бъдеш чуждестранен българист: предизвикателства пред избора | Международен филологически форум
su.forum.students@gmail.comСп. "Филологически форум" - хуманитарно списание за млади изследователи на Факултета по славянски филологии е вече в CEEOL!

Какво значи да бъдеш чуждестранен българист: предизвикателства пред избора

Posted in: Лекции Started by

Какво значи да бъдеш чуждестранен българист: предизвикателства пред избора

Проф. д-р Людмил Димитров

 Проф. д-р Людмил Димитров

Благодаря ви, братя мили, за честта!

В българското интелектуално съзнание, формирано под въздействие на литературния канон, това начало предполага пламенна реч, чийто финал е придружен от още по-пламенни патриотични възгласи. Те са на сплотените хъшове (разбирайте клетници/„мизерабъли“ в смисъла на Юго) в едно браилско кафене през третата четвърт на ХІХ век. Речта – спонтанна, но премислена (плод на горчив опит) – произнася старият знаменосец Странджата – един същи свети Петър на свободата ни (Странджа е планина, частично разположена в България, и в този смисъл героят може да бъде възприет като въплъщение на „скалата“, камъка, върху който ще се гради бъдещата Църква). Позволявам си подобна реминисценция с Вазовата повест „Немили-недраги“, защото сме в сходна ситуация, но някак нетипично, огледално и дори постмодерно преобърната: намираме се не в забутано румънско кафене, нито в средностатистическата софийска кръчма „Сите българи заедно“, а в аулата на Алма матер и наоколо са не българи емигранти, обезверени поборници за свободата на родината си, а ­българисти, на брой почти колкото Ботевата чета, дошли от двайсетина страни и събрали се тук, но пак по някакъв начин поддръжници на българското, а и воюващи за собствена свобода, себеизява и самоутвърждаване чрез българския език и литература. По този повод се замислих, как би изглеждала същата тази позната реч в променен контекст и в едно по-късно време, ако Странджата се опитваше да лобира не за независимостта, а за културната извисеност на родината си, и не пред българи, а пред българисти. Тъй като сам смятам да направя нещо подобно, нека най-напред се пробвам, перифразирайки неговите думи. И така:

Благодаря ви, братя мили, за честта! Няма по-голяма радост за мене, стар българист, отколкото да се намирам между вази, свои братя. Нашите славни литературни битки в отечество България ги помни народът… Те разбудиха народа и му вляха в сърцето желание за свобода и за правда. Но ще кажете: днес кой ни зачита? Кой ни признава? Мирувайте! Ние сме човеци, ние сме българисти, ние изпълняваме нашата света длъжност към предмета си. Нищо повече. Не трябва да се отчайваме. Литература без жертви не е литература. Колкото ги повече има, толкова по-добро за българистиката. Но, да свърша. Мен все ми се чини, че работите ще се променят: скоро ще се размири политиката и нашите ръце не ще останат празни, и нашите сърца ще затуптят!… Ах, братя мили!

Искаме или не, Вазов обикновено все е в началото, затова си позволих този противоречив каламбур. Но нека ние да тръгнем от друго начало – от тук, където сме – в светая светих на българската наука. Не, не сме първите, почели българистиката и почетени от нея. В тази зала, непроменена през годините, старите снимки ни разкриват седнали на първите редове основателите на университета, в огромната си част хуманитаристи, а до тях – водачите на нацията: на същите кресла можем да видим (или да си представим) в черно-бели изображения професорите Александър Теодоров-Балан, Иван Шишманов, Боян Пенев, Александър Балабанов, Михаил Арнаудов, Богдан Филов, Борис Йоцов, Любомир Милетич, Стефан Младенов, Спиридон Казанджиев, Константин Гълъбов, Кирил Мирчев, а в по-ново време и вече в цветни кадри – Емил Георгиев, Боян Ничев, Светомир Иванчев, Исак Паси, Мирослав Янакиев… Също така – Н. В. Цар Борис ІІІ, екзарх Стефан, Елин Пелин, Елисавета Багряна, Димитър Талев (последните двама завършили също този университет)… А на трибуната, на която в момента съм аз, са заставали от една страна носителите на Голямата награда за литература Йордан Радичков, Валери Петров, Константин Павлов, Ивайло Петров, от друга – като почетни доктори или като гост-професори на Софийския университет: Роман Якобсон, Димитрий Лихачов, Умберто Еко, Жак Дерида, Харолд Пинтър, Сергей Аверинцев, Петър Увалиев, Цветан Тодоров, Юлия Кръстева… И Иван Вазов – първият доктор хонорис кауза на първото ни висше училище. Вярно, тази аула е била и централа на мафията в италианския сериал „Октопод“, така че нека в рамките на постмодерните травестии ми бъде позволена далеч по-безобидната асоциация с уютно българистично кафене (особено след събарянето на непрежалимата легендарна сладкарница „Цар Освободител“ през 1975 г.).

Не вярвам, че някой ви е насилил да станете българисти. Българистиката не е идеология, не е религия, от която се изпада в транс, тя е наука; но и избор, при това най-свободният, аргументите за който в началото могат да бъдат екзотика, любопитство, майтап, дори бас, но постепенно да прераснат в кауза, в съдба. И нещо изключително важно: избирайки българското в неговите духовни аспекти днес, в този тъй несигурен свят, вие не само стъпвате на нещо стабилно и устояло на времето, вие потвърждавате, или по-точно препотвърждавате отвън нашата собствена идентичност; доказвате я като налична, състоятелна и самостоятелна, славянска. Стар популярен израз гласи, че всеки, който дълго пребивава в една страна/култура, или пък се занимава професионално с нея, неминуемо силно я заобичва и мъничко я намразва. И двете са верни: сигурно в един момент ще има защо да ни намразите; то едва ли ще съвпадне с онова, заради което ние самите не се понасяме, тъй че, моля ви, отложете негативното чувство – ние го поддържаме достатъчно ревностно; предадено с думите на О`Хенри, свързва ни немотията и взаимната омраза помежду ни, иначе казано, навикът.

Със сигурност обаче има и защо да ни обичате. Нещо повече. Чуждестранните българисти са навярно единствените обективни българофили. Те могат все още да видят и да посочат автентични достойнства на българското, за разлика от политиците ни, които по правило, поне от края на Втората световна война, са прикрити или явни българофоби; към тях добавям и шепата самообявили се националисти, опитващи се с мухлясали клишета от тоталитарното минало да събудят, представете си, патриотични чувства в съвременното ни общество. Има и друг прецедент, още по-уродлив. Не зная как се случва, но по мое отдавнашно наблюдение в България (и не само в Софийския, но и в провинциалните университети) възпитаваме чуждофили и нихилисти. Не преднамерено, разбира се, но резултатът е този. Нямаме нито един съсед българофил, но в чуждите филологии в нашия факултет ние отглеждаме русо-, полоно-, бохемо-, словако-, украино-, сърбо-, хървато-, гърко-, румъно-, македоно- и дори албанофили. Последните два са под въпрос, но се срещат и такива. А в Българска филология – ако не чак нихилисти, то в най-добрия случай безразлични (със задължителния брой щастливи изключения, разбира се). За разколебана идентичност ли става дума, или за сгрешени стратегии и политики?

А всичко започва именно като политика – политика на култивирането, но от по-висш порядък. Твърди се: през ІХ век княз Борис І посреща учениците на Кирил и Методий в България. Но нали за да ги посрещне, князът първо ги е поканил, а за да ги покани, е чул за тях, знаел е кои са и с какво се занимават, станали са му интересни и по-важното, необходими – очевидно предварително е имал план за държавно устройство, основан върху духовността и разчитащ чрез нея да формира средновековната българска цивилизация. Пък и те, учениците, ако са нямали работа тъкмо в България, ако в поканата не са виждали перспектива да приложат наученото, онова, за което са подготвени, и не са били сигурни, че ще им разбират мълвата/мловата, за какъв дявол им е било да идват тук „при толкова други държави“, както в наше време шеговито се изрази Станислав Стратиев, и както постъпват десетките хиляди емигранти, все едно канени или неканени. Има нещо символично, че тъкмо учениците осъществяват намерението на учителите, че синът (цар Симеон Велики) разгръща набелязаното от баща си (Борис І). Замислете се над това, докато все още учите. Ние не знаем какви точно по народност са били Константин, Климент, Наум, Горазд и Ангеларий. Но със сигурност можем да кажем, че те именно са първите българисти, развили знанието си в наука! И са дошли отвън, гостоприемно посрещнати от българите в дворцовата аула в Преслав. Светите братя конструират концепт, задават посока, парадигма, правят един грандиозен (по съвременному казано) проект, и предприемат стъпки за неговото уплътняване, но в крайна сметка не успяват. Тъкмо България, в която никога не са работили лично, е мястото, властовата структура, предоставила на последователите им условия за онова, ненамерило почва и непуснало корени нито сред сарацините, нито сред хазарите, нито дори в Моравия. На фона на провалените им мисии и, за жалост, след като двамата си отиват от този свят, България е пространството, което сбъдва мечтата им, дотогава изглеждала малко или повече утопично. Сигурно не е без значение фактът, че и св. Константин-Кирил Философ, и цар Симеон І завършват една и съща школа – Магнаура, на която тогава Харвард е имал много да се потруди, за да ѝ догони рейтинга. Симеон е първият не просто просветен, а дипломиран владетел в Европа, монарх с висше образование. Кодифицирането на българския като пръв славянски език и разпространението му чрез книжнината, написана и преведена на него, всъщност за немалко време (около два века, между ІХ-ти и ХІ-ти) изпълнява функцията на висока всеславянска норма. Всеки уважаващ себе си езиковед славист знае това и прави разлика между старобългарски от една страна, и черковнославянски, от друга. По думите на акад. Димитрий Лихачов, старобългарският е първият държавен литературен език в Европа. После започва роенето му, лукаво-евфемистично и за утеха наричано „редакции“, с което се поставя началото на славянския Вавилон, довел до ситуация, в която днес всеки алиениращо и сепаративно, дори войнстващо тегли към себе си до степен, че край Вардара можем да чуем как звучи като чужд собственият ни език. По същия начин сърбите чуват своя език в Загреб, а хърватите своя – в Белград. (Все пак в едно отношение България два пъти има звездния си миг: веднъж, когато тук се изнамира кирилицата, на която и днес пишат всички православни славяни, и втори път, когато при приемането ни в Европейския съюз я въведе като трета азбука в писмовното пространство на обединена Европа, след латиницата и гръцката азбука.)

Отчуждението и нихилизмът сред българите са отдавнашна практика. През ХVІІІ век например, по-точно през 1762 г., в своята знаменита „История славянобългарска“, с поощрен от музата си гняв, Паисий Хилендарски ни упреква, че неоснователно се срамуваме от своя род и език – думи, които всички знаем наизуст, но не съм сигурен, че докрай проумяваме. Днес, два века и половина по-късно, вие – небългари, избрали българското, недвусмислено доказвате правотата на тази мисъл: няма от какво да се срамуваме. Защо сте го предпочели е отделен въпрос, но едва ли е, защото някъде сте прочели рекламния слоган „Изберете българското“ на популярната търговска кампания, или защото повече от нас сте се вслушали в гласа на отца Паисия.

Проклятието на славянския Вавилон е заложено в самата етимология на понятието „език“: отначало се е смятало, че той, също като атома, е неделим, докато Бог не влиза в ролята на първия „ядрен лингвист“ и не отсъжда друго. Било е време, когато „език“ се отъждествява с „народ“, „общество“, заменени през ХІХ век с модерния термин „нация“. В известната си трагедия „Борис Годунов“ А. С. Пушкин дава на един от героите – простоватия монах беглец Варлаам – репликата: „Прииде грех велий на языцы земнии“. Голям грях ще се стовари върху народите на тая земя – е смисълът. Но виждаме, че вместо „народи“ е казано „езици“. А както навярно помним, още Теофилакт в житието на Климент Охридски нарича светеца „пръв епископ на българския език“, тоест на българския народ. Следователно, вътрешните и външни рамки на една общност се определят от езика ѝ и в нея може да се проникне приобщаването към нея е възможно само ако усвоим този език, тоест, ако му се (п)осветим.

Преди време в Музея на изкуствата в Цюрих попаднах на картина, която дотогава не бях виждал, но тя категорично прикова вниманието ми. Заприлича ми на нещо, на пръв поглед познато, само ми трябваше време, докато си изясня смътната все още асоциация. Става дума за работата на Паул Клее „Burghügel“ („Замъкът-хълм“, 1929). Великолепна стилизация в сюрреалистичен стил, камуфлаж на най-известното, превърнало се едва ли не в канонично, изображение на Вавилонската кула – това на Питер Брьогел Стария (чийто оригинал е от 1563 г. и се намира във Виена). Ценното в творбата на Клее за мен е не толкова външното подобие, колкото модернистичното репликиране, апострофиране на Брьогел и новият акцент в осмислянето на мита Вавилон. На трескавата оживеност у фламандеца е противопоставена почти пълната обезлюденост у Клее с два знака за обитаемост: един бързо привличащ погледа и един маргинализиран, предполагащ вглеждане, откриване. Този, вторият, е крехка женска фигура в долния ляв ъгъл, устремена нагоре. Истински важният според мен обаче е другият: върху левия, по-нисък покрив на иначе непристъпната кула-крепост, е забито знаме (синьо като това на Европейския съюз). Флагът, както добре разбираме, е не само победа, той е маркиране на територия, на конституирана собственост, на владение (владеене). Езикът също е нещо, което може да се владее в различни степени. Но с езика може и да се завладява, да се властва. В началото – и винаги по-нататък, до самия край – не е нищо друго, освен Словото. Всяка нова власт задължително въвежда, узаконява свой език. Важното е първи да заплюем и да определим по този начин езиковото (си) пространство. Затова изконна е тъкмо доктрината на „езичеството“. Малките и големи народи поддържат съответно малки и големи езици; но само количествено, като статистика. Ние – вътре в България, и вие – вън от нея, но разбиращи български, формираме значително по-внушителна качествена общност от съ-езичници. Призовавам ви да забиете символично флага на българския език в собствените си духовни територии, защото той ще ви даде предимство.

Всъщност, трябва да сме благодарни на славянския Вавилон. Разделението на нашите езици предпостави нова комуникативна логистика, нов естаблишмънт. Тъкмо заради него вътре в голямата славянска общност възникна потребността от превод, появи се занаятът, а по-късно професията преводач – казано на езика на медиите, разкриха се нови работни места за филолози. А да пре-веждаш означава не просто да пренасяш в лингвистичен аспект текст от един език на друг, но и да придружаваш някого, да го придвижваш в пространството, да си водач, посредник, помощник, самарянин, без който той, другият, не може. Да му разкриваш смисъл, да го инициираш в смисъла. Да бъдеш Виргилий, който винаги намира изход от ада или от рая, доколкото в рамките на православието не разполагаме с чистилище. Християнските литератури – в това число и българската – са започнали през превода. Той е в основата им и „в начале“ стои не само изборът, но и дългът на преводача. И всеки чужд българист, по мое мнение, дължи на родната си култура българската литература.

Но изборът да станеш професионален българист и преводач от български – ограничен в разпространението си език и локална култура – предполага ли да се самоизолираш и още по-лошо – да се маргинализираш? Занимание самотно ли са Bulgarian Studies? С тези въпроси не ви внушавам нищо, по-скоро се опитвам да изясня за себе си кои сме ние, хайде – нека да е по-скромно: кой съм аз. Подхождам към проблема привидно скептично, защото съм български, тоест чуждестранен русист, а напоследък – по силата на работата ми – научна (преподаване) и творческа (преводи) – и чуждестранен словенист. По образование пък съм българист, воден от убеждението, че ако искам да се занимавам с българска филология, е по-добре да завърша специалността в София, отколкото в Пекин, където тя също се изучава. Кръжейки в тази семиотична екзистенциална спирала, проумях важни неща: да се озовеш от най-голямата славянска култура (руската) в най-малката (словенската), при все че си изконен (native) представител на средищна – и пространствено, и като влияние – и в първия случай да нe се почувстваш „изпаднал“, изгубен, а във втория – притеснен, е постижимо благодарение на няколко стратегически кода, заложени в спецификата на културния трансфер: няма да има нито шок, нито стрес, ако отначало осъзнаем чуждото, а след това се „споразумеем“ с него и се адаптираме към логиката му, по-точно, ако го допуснем до себе си, ако го (въз)приемем. И в двата случая се изисква доверие. Всяка култура – с голям или малък обхват, почива върху едни и същи правила, прави се по един и същи начин, залага на едно и също. Или се включваш в процеса ѝ, или оставаш в чакалнята на непризнатите, на мърморковците.

Има в този ред от мисли и опасности, или, по-меко казано, неудобства. Всеки човек, обвързан професионално с родния си език, е негов рицар – и едновременно с това негов несъзнателен, латентен слуга (по-успокояващата квалификация е патриот). Това са най-вече артистите и филолозите, донякъде и преводачите. Езикът развива, разгръща пред нас пространства, но и връща на изходно положение, закотвя. Напоследък изкуството – за да бъде конвертируемо (имам предвид изкуството в страни, основани върху „малки“ езици – театърът е най-добрият пример), става все по-безсловесно, търсейки по този начин директен достъп за презентиране и пробив навън. Описаният проблем е сравнително лесно преодолим, но не са изключени и куриози. Преди време моя позната словенска актриса ме помоли да ѝ преведа текст за моноспектакъл, с който предстоеше да участва на наш театрален фестивал и бе амбицирана да го изпълни на български. Преведох го съвестно и ѝ го пратих. След около час получих нервновато писмо от нея, макар че стоически се стараеше да запази добрия тон. Съдържанието му бе съвсем кратко: „Не можеш ли да ми го транскрибираш с човешки букви?“. Отговорих ѝ, че буквите, с които съм ѝ го пратил – кирилските, са не само оригиналните, но и (поне за мен) най-човешките, по-човешки от нейните заврънкулки с чавки, кукички и емотикони по тях. Не ме разбра. Разказвам тази случка, защото извън смешната страна е повече от опасно херметизирането, окопаването в своето, мислено като единствено. А още по-страшно е самоподценяването. Да, при навлизане в българското трябва да се преодолее прагът на азбуката. После – на възловия момент в паралингвистиката: кимането – обратни „да“ и „не“ на общоприетите в Европа, после на два-три стереотипа в манталитета – самоиронията и черния хумор, после още няколко прага и току-виж си се озовал в сакрума.

Истината е обаче, че силно се нуждаем от вашия поглед – погледа отстрани. Руската и западноевропейските литератури тънат в самодоволство – те са „разглезени“, тях ги изследва целият свят, затова дори си позволяват (недопустимо според мен) да са в еднаква степен открито доброжелателни към своите и западните си адепти и видимо снизходителни към източните. „Гиди, чифути с чифути!“ Ние такива претенции нямаме, добре дошла е всяка интерпретация.

Не се наемам, а и би било непрофесионално да твърдя, че съществува световна българистика. За да има нещо такова, трябва да е налична действаща стратегия за изучаване и въвеждане в съответните култури на някакъв представителен корпус от българската литература (и драматургия, и кино, но да се ограничим дотук). И там, където целим да я въведем, трябва да е формирана благоприятна ситуация за нея, да се е появил контекст за разчитането ѝ. Опити са правени, но не са произвели някакъв широк и траен отзвук. Ето защо много, наистина много разчитаме на вас. Помогнете ни не да превърнем българската литература в глобален предмет навън, а да раздвижим и да сменим канона тук, вътре, от което имаме невероятна нужда; да го обновим като философия и съдържание. Защото след падането на Берлинската стена ние приехме твърде безалтернативно и без особена съпротива комунистическия канон с всичките негови идеологически извращения и манипулации и негативните последици от това са видими навсякъде, най-вече в стерилното ни (анти)мислене, иначе казано – в безпаметството ни, в отказа да пребиваваме самостоятелно в класическия литературен корпус и да го преоткрием. Плахите опити на отделни литературоведи не толкова да променят статуквото, колкото просто да повдигнат темата, или останаха глас в пустиня, или получиха тежки забележки от блюстителите на традицията. Задоволихме се с „фризирането“ на канона. (Да поясня. Имам предвид външни, козметични финтове, уж че сме го актуализирали като списък и тълкуване. Казвам го, защото на някои родствени нам езици „фризирам“ може да означава и „поставям във фризер“, „дълбоко замразявам“ – не, не става въпрос за това.) Не ни е лесно. Определили сме за ценностни едни текстове и автори, а погледът отвън често коригира това наше разбиране и кара по-лабилните от нас да истеризират и недоумяват.

Да, важно е да се тръгне отнякъде, да има някаква точка на пречупване, на взрив, провокация, за да се насочи вниманието към определена култура и по-специално литература така, че трайно да се задържи върху нея. Такова преобръщане би могло да е Нобеловата награда. Обърнете внимание какво се случи с доскоро никому неизвестната беларуска Светлана Алексеевич, която вече едва ли не задължително цитират – повече от „Алиса в страната на чудесата“. Без да подценявам творчеството ѝ, ми се струва леко подозрително, спекулативно, снобско и кампанийно рецептивното ѝ ухажване под въздействие на връченото отличие. Ние, българите, не можем да предложим нобелист. Не бързайте да ме подозирате в „саботиране“ на приза по тази причина. Това, което говоря, ми го подсказа друг негов носител. Когато през 2010 г. Любляна стана световна столица на книгата, на датата 23 април, на която би трябвало – така се твърди – да е роден Шекспир, празненствата започнаха със среща-разговор с актуалната тогава носителка на литературен „Нобел“, Херта Мюлер. Тя, изразявайки искреното си смущение от претъпканата зала на народния театър „Драма“, много простичко попита домакините: „Но аз съм била тук и преди по повод моя преведена книга. Тогава разговаряхме в книжарница и имаше много свободни места. С какво писането ми се промени и с какво творчеството ми стана толкова ценно за нищо време?“. Тъй като я нямаме, за нас Нобеловата награда е травма. Ако обаче я имахме, навярно веднага бихме направили чудеса, за да обезценим носителя ѝ. Тъкмо преди месец, когато Комисията в Стокхолм обяви поредния лауреат за литература, Боб Дилън, и във Фейсбук се разрази буря, прочетох един пост от лице, назовало се Carl Fredrik Gildea, който пренасям буквално: „Vie bulgari nyamate prestavie kakvoto e Nobelovna nagrada“. За да не се чудите: „Вие, българите, нямате представа какво е Нобеловата награда“. Пак ни бе вменена ролята на чичовците, само чули-недочули и тълкуващи произволно нещо, чието значение другите (всички други!) знаят с точност.

Не че не ни харесва да бъдем чичовци. Понякога в литературното пространство се подмятат ефектни, но кухи фрази, които трябва да сразят самочувствието ни, като тази, че единствено в България сред останалите посткомунистически страни не се е създала литературоведска школа, не се е появила никаква теоретична идея… Толкова. Не се търси обяснение, хвърля се високопарно и високомерно обвинение, приписва ни се интелектуална нищожност и от наша страна реакцията трябва да бъде потиснато, унизено, гузно мълчание. Или пък да се хванем за гушите. Парадоксът е, че въпросът се поставя от уважаван литературовед, който и пряко, и косвено носи отговорност за това състояние. А да не забравяме все пак, че и Цветан Тодоров, и Юлия Кръстева, и Галин Тиханов тръгват от България, по-конкретно от този университет, и не премълчават това. Въпреки подобни словесни гърмежи, или пък именно поради тях, българският език и писаното на български все повече заглъхва. Добре че по някой литературен скандал с автор или вестник става от време на време – иначе излиза, че съвсем ни няма. Стараем се, крещим уж, но сме като в нямо кино – не се чува, малък език, къде ти ще надвикаме големите. Дори най-гръмогласните ни поети – и те се губят като подпочвени води, ненамерили вън от извора път да потекат в голямата река и така да се влеят я в морето, я в океана… Ето защо разчитаме на преводаческото ви ехо. Преводът е в състояние да усили гласа ни – да го види през увеличително стъкло, да го разпространи сред други хора – и те да го поемат, да го повтарят на своя език, пак същите мисли, но удвоени, да ги предадат нататък… Имаме какво да предложим.

Изконната причина за тази почти заглъхналост навярно е в стария, изпитан, кален с вековете, индивидуализъм (бих казал себичност) на българина, в трудното му доверяване на другия. Всеки от нас следва нечии модели, но е далеч по-авторитетно, ако те са обагрени с презумпцията за чуждост, а решим ли да се съизмерваме с някого тук, то е в рамките на външното лицемерно ласкателство, съпроводено от вътрешно презрение и стремеж към детронирането му. Ако обаче някой е създал авторитет навън, тогава е респектиращ, недосегаем и… безинтересен. Но – за индивидуализма ни. Великият Ботев стига до изумителното прозрение да загърби онова, което му предлагат обстоятелствата, и сам да създаде кръг от равнопоставени на себе си съмишленици. И създава. Нищо че краят е предизвестен – Христос е предаден от апостола си Юда, нашият Христо е убит от някой от избраниците му. На лобното място на поета във Врачанския балкан върху камък е изсечен стихът: „Но сбъдна се пророчеството твое: жив си ти!“. Той задължително се цитира при всяка годишнина от гибелта на Ботев, но никой не иска да спомене авторството му. А то е на Елисавета Багряна. На охулената, компрометирана и унизена от комунистите Багряна. Какво – да отидем и да разбием камъка, както наскоро постъпи един развилнял се македонски журналист с паметна плоча за битка на българската армия, недоволен, че имаме обща история? Впрочем – надгробната плоча на самата Багряна е на две строшена и недъгаво, формално, грозно залепена. И това, колеги, не са го сторили чужденци.

Та, отново се връщам към тезата си, много разчитаме на вас. Вие сте в състояние да видите достойнства у автор, когото ние с пренебрежение подминаваме. Българската култура с всичките си дефекти е поне отворена и склонна да се довери на мнението отвън. Йордан Радичков например. В България много го обичаме, смятаме го за надреден. Поставян е в Европа, номиниран е за Нобел, получавал е признания и награди, четен е. Но когато в Словения преведохме пиесата му „Януари“, преводачът – мой студент – нескрито ѝ се възхити, но никой театър не я пожела. Стори им се локална, неимпонираща, мрачна, хуморът ѝ не се възприе. Засега. Има време да бъда опроверган. Но това бе повод да се запитам: кое е мерилото за обективност в изкуството? И възможно ли е изобщо такова мерило? Отговорно твърдя, че „Януари“ е шедьовър спрямо огромна част от пиесите, включени в репертоарите на европейските театри днес. Къде тогава е проблемът? Аз самият отказах да преведа есетата на съвременен словенски писател, защото биха се загубили у нас. Убеден съм, че най-успешни стават онези книги, за които живият автор предостави избора на преводача, тъй като именно преводачът е носител на приемащия контекст. Но особено ме интересуват случаите, в които контекстът не просто приема, а прави един жест повече – „осиновява“ и асимилира. В документалния филм „Чия е тази песен?“ на Адела Пеева (2003) песента се търси и намира в пределите на бившата Османска империя и разказва за това как след време всички съставящи я народи са се обособили, сепарирали, смятат се за автономни и дори автохтонни по отношение на културните употреби, не им минава през ум дори за общо културно наследство и за обозрим общ произход на социокултурните традиции. Песента стабилно битува навсякъде, било като любовна, било като военен марш. Всеки я е оцветил посвоему, напълнил я е с различно съдържание, но формата, мелодиката, ритъмът са припознаваеми. Със славянството е същото. Днес ние сме различни националности с уникална история, култура и традиции, но общите корени в езика, общите първопрохождащи жанрове в литературите ни са видими, макар и невинаги признавани. Пък и по-скоро се разбираме, отколкото не – и за това праезикът ни има значително по-малък принос; водещ е манталитетът.

Тук е мястото да поставя и един друг, не по-малко важен въпрос: как присъстваме ние в чуждата книжнина (предимно тази на съседите) и какъв е „имиджът“ на другия в нашата. Не мога да се сетя за пример произведение на български автор да е станало канонично в нечия литература, нито дори мисъл или стих да са породили цитатност на друг език. Вапцаров в Македония е обявен за „двудомец“, разбирайте – за техен, но никой не е в състояние да го цитира. Защото поезията му пребивава не толкова в езиковото пространство на българската литературна норма (когато той пише друга все още няма), колкото в български социокултурен контекст. Обратното – няма българин, който да не може да цитира по памет поне един негов стих. Ако „присвояването“ по принципа на „уседналостта“ (включително и на Вапцаров) бе в реда на нещата, по същата логика ние спокойно можем да кажем, че и Орфей е „наш“, само дето има едно неудобство: четем го в превод от гръцки. Навярно единственото частично изключение в тази посока е стихотворението „Арменци“ на Яворов; в учебниците по литература за малките класове в Армения то заема мястото на Вазовото „Аз съм българче“ тук. За негативния образ на българина не говоря – той по правило присъства, разработен подробно, у всички съседи. Техните образи пък битуват негативно у нас: турците навсякъде, но има и добри турци – у Софроний, у Йовков; лошият грък е у Паисий, Войников, Талев, добрият („престижният друг“) – у Петър Берон. На лоши румънци попадат Вазовите хъшове, Кирил Христов ги заклеймява като мародери, но добри техни представители някъде из Добруджа среща Йовков, а Бай Ганьо може да говори на влашки като влах. За лошотията на сърбите е достатъчно да си спомним Алеко и Вазов, но през ХХ век се появява и един привлекателен крадец на праскови.

Да си представим и следното. Ние все още четем „Под игото“ на Вазов под тежестта на интерпретативните клишета „първи български роман“, „носител на изконните български ценности“, „основа на идентичността ни“ – достатъчни, за да ни отблъснат от текста. Къде-къде по-интересни са карнавалният и авантюрният пласт, но те не позволяват надграждане на идеология. Същевременно „Бай Ганьо“ винаги е предизвиквал дебати какъв образ на българина пресъздава: достоверен или тенденциозен; левият лагер все го е определял за социален, а десният – за национален. Стигна се дотам, че когато бе предложен дизайнът на последната столевова банкнота с образа на Алеко Константинов върху лицевата страна и една от известните карикатури на героя му от обратната, се надигна цяла армия обидени с искане да се премахне от парите този „символ на простащината“, „обида за народа“, „израз на бедуховността“ (цитирам по публикации във в. „Стандарт“). Всеки, който има поглед върху рецепцията на българската литература навън обаче, ще потвърди тъкмо обратното: никъде никой не се интересува от „Под игото“, но „Бай Ганьо“ е познат и книгата все пак продължава да се чете (не с интензивността на романите на Дан Браун, разбира се, но все пак). А ако сме още по-проницателни и се опитаме да вникнем в съзнанието на чуждия възприемател, ще си дадем сметка, че за него творбата на Алеко ни представя в много по-достойна светлина днес, отколкото тази на Вазов. През „Под игото“ чужденецът вижда един нещастен, объркан и безпомощен балкански народец, вкопал се в традицията, избирайки някакво героично събитие, което се стреми да хиперболизира и превърне в основа и основание на национализма си. В „Бай Ганьо“ съзира жива, самоиронична, извисена култура, достатъчно силна и самоуверена, за да експлицира и най-уродливото явление, породено в обществото, и да го надскочи като морал и полагане в чуждото, да му се присмее с умиление. Нещо, на което малцина народи са способни. Ето тази вторична, обективирана рецепция, чиито носители сте вие, колеги, ни е особено нужна. Кой е по-работещият в наша полза сюжет днес: големият разказ за националното пробуждане или остроумните наблюдения върху самонихилиращите ни тумори; подмяната на проблема и укриването в историята, или диагностицирането и предотвратяването му? Трябваше Александър Морфов да постави в Народния театър „Хъшове“ през външния, остранностяващо актуализиращ поглед, този на емигранта, за да разберем колко хляб все още има в повестта на Вазов. Ама Fuck the Soltan било политически некоректно… Нима?

Има и позитивни примери, когато България и българите като субект са породили тема или тенденция в чуждо културно пространство, произвели са литература. Ще се огранича отново със славяните. Практически няма славянска литература, в която да не присъстваме и по мое наблюдение – най-често в драми с историческа тематика. Такива текстове ще открием у чехите, хърватите, сърбите, поляците, украинците. В руския ХІХ век българската тема се открива от Пушкин с повестта „Кърджали“, продължена от Тургенев с романа „В навечерието“ и стихотворението „Крокет в Уиндзор“, следват Виктор Григориевич Тепляков, Всеволод Михайлович Гаршин, Фьодор Михайлович Достоевски, Лев Николаевич Толстой…  Но безспорният факел държат словенците. Най-големите им класици, формирали националния канон, са писали за нас: от Франце Прешерн и Симон Грерочич, Йосип Палиаруци-Крилан и Антон Ашкерц през Зофка Кведер и Антон Безеншек, Франце Беук и Иго Груден, та до съвременните автори Изток Осойник и Томаж Космач. И все в положителен аспект. Но удивителното е, че големият епик Ашкерц прави уникална кавърверсия на Вазовата „Епопея на забравените“, наречена „Рапсодии на българския гуслар“ – единствен по рода си жест за рефлексия в чуждо литературно и езиково пространство. Нещо повече – в твочреството му се откроява цялостен, завършен и автономен български опус, който не след дълго ще имаме за първи път на български език.

Преводачите са призвани да дирят и намират смисъл в текста дори когато читателят небрежно го пропуска. Признавам, никога не съм научил повече за родния си език – нито от лекции, нито от граматики, нито от речници – от моментите, в които съм изследвал различни преводни тълкувания на едно и също стихотворение. Това е истинска книжовна школа, стига да имаме рецептори и умения да я усвоим. Винаги съм гледал на превода като на отговорност, на неотложен ангажимент към културата, на която принадлежим, на висш дълг. Винаги съм уважавал хората, които, достигайки едно високо професионално равнище в съответна филологическа област, надмогнат пасивното самодоволтво и се заемат да представят на своя език творба, познавайки я по-детайлно и по-дълбоко от останалите. Защото превеждането (въпреки че седиш с часове зад компютъра) е активна дейност, общуване; разговаряш с езика и удостоверяваш доколко той е склонен да те допусне до себе си. Оригиналът е минно поле, изискващо от преводача предпазливото му изброждане с отворени на четири очи, за да не стъпи накриво и да го представи на съезичниците си в осакатен, изопачен и изтърбушен вид. Българската литература не прави изключение от това правило. А и, както твърди един знаменит български преводач, Димитър Подвързачов, всичко хубаво на този свят е вече написано – остава само добре да се преведе.

Нека накрая се опитам да обясня и защо казаното от Станислав Стратиев: „Българската участ е да се родиш в България. При толкова други държави. Оттук нататък вече нищо не може да се направи“ не е песимистично. Защото участта България се споделя и от хора, родени в други държави. Независимо от езика­. Преди няколко години присъствах на поетичен фестивал в Словения, на който сред официалните гости беше и българският писател Димитър Динев, живеещ в Австрия. Запитан на кой език мисли и на кой пише, той отговори (перифразирам): мисля на български, но пиша на немски. И добави: аз израснах като писател в немския език; той ме отгледа. Метафората е особено красива. Всеки преводач и писател е не само поданик на езика си, но и негова рожба, негов питомец и наследник. Но езикът, за разлика от родителите, може да се избира. Ще си позволя да изброя само малка част от имената на световни учени и преводачи, избрали българския език и укрепили идентичността си посредством него: Енрико Дамиани, Рикардо Пикио, Джузепе дел Агата, Едвард Можейко, Войчех Галонзка, Целина Юда, Ванда Смоховска-Петрова, Ханна Карпинска, Дьорд Сонди, Катя Шпур, Матей Роде, Ева Шпрагер, Хана Гладкова, Норберт Рандоф, Ото фон Кронщайнер, Мари Врина, Зоя Карцева, Мария Ширяева, Ксения Банович…

Аржентинският писател и кинорежисьор Едгардо Козарински в едно свое литературно есе изрича мисълта: Ние не измисляме историите си, а ги наследяваме. Като индиректна опозиция на съждението му пък звучи това на френския писател Андре Малро: Културата не може да се наследи, тя трябва да се завоюва. Не цитирам тези становища, за да търся синтез между тях. По-скоро искам да откроя схващането си, че никога не можеш с универсални средства и познания да проникнеш в една култура, дори и световноизвестна. Когато подхождаме към нея като специалисти, първото, което установяваме е, че широко зейналата ѝ преди това амбразура с нашето приближаване започва притеснително да се стеснява и едва ли не трябва да подпрем вратата с крак, за да не се затръшне под носа ни. И да започнем не без усилия сами да си проправяме път към нея, сами да я отваряме, докато успеем спокойно да прекрачим в автентичното ѝ пространство като в обетована земя.

Ние сме ви длъжници. Недостатъчно ви привличаме и недостатъчно ви се радваме, недостатъчно даваме публичност на изявите ви. Ето, днес открехнахме вратата на българската култура пред вас. Отворете я докъдето желаете – за да надникнете, да се появите на входа, или да влезете.

Но, да свърша в стила на Странджата, в който започнах: да си хъш, по-точно да си българист, значи да си самоироничен, със съзнание, че си адепт на култура с минала слава и настояща маргинализираност, разчитащ на вътрешна интелектуална убеденост, неафиширащ се, но работещ. Без предразсъдъци в различността си: единствената бяла овца, която в хроматичния негатив на стадото изглежда „черната“. И малко луд – но единственият, който се осмелява да протестира. С избора си.

А на нас ни стига тая награда: ако след време в завещаните от вас истории на собствените ви култури оставите поне една българска, значи няма да сме живели напразно.

Благодаря ви, братя мили, за честта!