Проф. Стефан Брезински | Международен филологически форум
su.forum.students@gmail.comСп. "Филологически форум" - хуманитарно списание за млади изследователи на Факултета по славянски филологии е вече в CEEOL!

Проф. Стефан Брезински

Posted in: Интервюта Started by

Проф. Стефан Брезински

ДНЕС В КАТЕДРАТА ПО БЪЛГАРСКИ ЕЗИК РАСТЕ МЛАДО ПОКОЛЕНИЕ СПЕЦИАЛИСТИ ПО РОДЕН ЕЗИК

Проф. д-р Стефан Брезински е роден на 9 януари 1932 г. в Златарица, област Велико Търново. От 1950 до 1955 г. е студент в специалността „Български език и литература“ в Историко-филологическия факултет на Софийския университет „Св. Климент Охридски“. От 1959 г. е хоноруван асистент в Катедрата по български език на Софийския университет, от 1961 г. е редовен асистент, от 1971 г. е избран за доцент, а от 1984 година – за професор в същата катедра. Доайен на българския синтаксис.

Проф. Брезински, разкажете ни интересни спомени от академичния живот, спомени, които никога няма да забравите.

През 1954 г. в големия салон на Българската академия на науките се състоя особено тържество. Стотици научни работници дойдоха да почетат 95-ата годишнина на един голям български езиковед, известен освен с огромното си творчество и с хумора и оригиналността на изказа си: академик Александър Теодоров-Балан.

Около дълга маса с покривка от зелено сукно на сцената седнаха тогавашният министър-председател Вълко Червенков – едър и страховит на вид, бил студент по история на Балан, когато ученият четял лекции по история на българската литература. До него – дребничкият академик с остра бяла брадичка и златно пенсне; по-нататък академик Тодор Павлов – председател на БАН –  едър и страховит на вид.

От залата до сцената потече река от букети и поздравителни адреси почти до столетника. След тържествените речи стана да отговори развълнуваният виновник за тържеството. И произнесе една реч – колкото оригинална, толкова и вълнуваща:

След благодарностите за почитта към неговото дело ученият започна така: „Обсаден съм днес от бляскави знаци на справедлива преценка и на заслужено признание. Озарен съм от лъчите на един красен залез, какъвто художници дирят за свои отборни творения. Душата ми тържествува и дълбоко и трайно благодари!“

Сладкодумен, надарен с неугасващ хумор, дори на строго тържество юбилярят намира сгода да изтъкне и да внесе ведрост чрез своя принос към езиковата ни съкровищница. И продължава така: „Добивът от моя лична досегашна борба за наш национален език са вече няколко десетици думи и изрази, от моя ръка съживени или изваяни и общо възприети. Нека помена тук на сгода само две: усет и творба. Първата е народна, из летаргия на български речник разбудена и применена умствено; втората е в мисълни мъки от мене родена – речете „скована“. Думата „усет“ победно замести у нас руската дума „чутьо“; а думата „творба“…

Когато излязох с нея на стъгда, почтен в години и известност български публицист и политически деец я осмя в случайна среща с мене: приличала му на „торба“! Само с това съждение той издаде ниско равнище на домашната ни езикова критика. Съобразно с това и аз отбраних своето изделие: „И думата сръдня – рекох – може да прилича на друга някоя наша, и все пак си е добра българска…“

През следващата 1955 година ми се удаде случай да се срещна отблизо с академика у дома му.

Като студенти в последния, пети курс, бяхме избрани осем души с изявени вече интереси към българското езикознание. Тази група бе създадена от акад. Владимир Георгиев, член-кор. проф. д-р Любомир Андрейчин, чл.-кор. проф. Кирил Мирчев и най-активно обучавана от проф. Стойко Стойков – фонетик и диалектолог, най-млад от професорите тогава. Тя бе образувана, след като общият курс на студентите завърши за 4 г., а нас ни оставиха пета година – заниманията бяха изключително активни само с проблеми на българския език. Заради това може би от осемте избраници четирима се посветихме на научна работа и по-късно защитихмe успешно звания и научни степени: доц. д-р Розалина Новачкова (екс заместник-министър на образованието), член-кор. проф. д-р Тодор Бояджиев (и досега университетски преподавател), проф. д-р Йордан Пенчев – ст.н.с. в БАН, както и моя милост.

Та един следобед – може би е било около 15,30 ч. – проф. Стойков ни заведе в къщата на акад. Балан – срещу двора на университета. Изкачихме се на 4-ия етаж, където беше кабинетът на учения. Влязохме плахи, гледаме на един шезлонг седи Балан, загънати му коленете с одеяло, затворил очи, леко се поклаща и не реагира на нашата инвазия.

В обширния кабинет правеше впечатление старинно резбовано бюро с мастилница, перодръжки, попивателна преса и множество листчета с текстове – знаехме, че това са фишове с примери, с които явно и академикът като нас, подхвъркачетата, работеше своите статии. А целите стени бяха от долу до горе „облицовани“ с книги – видяха ни се хиляди…

Проф. Стойков бе малко бързорек: „Гледайте книгите, гледайте книгите…“ – насочи ни той. Заразглеждахме тихо – какви ли не чудни заглавия имаха тези подвързани съкровища!…

По някое време шезлонгът се размърда, академикът отметна одеялото, сложи си апаратчето за слушане и надяна златното пенсне на носа си. Рече бавно:

  • Стойкооо, кои са тези бе?

Проф. Стойков е бил негов студент – отговори тутакси:

  • Мои студенти, мои студенти…
  • Даа– почти учуден се отзова Балан,– значи мои внуци!…

И започна да разказва как в 1935 г., когато трябвало да го пенсионират, той написал едно писмо на министъра. Само че по-късно някой го променил и го направил почти ругателно – без знанието на Балан. Ала ние го знаехме в друг вид.

Разкажете ни за преподавателските си години, за Катедрата по български език на СУ „Св. Климент Охридски“?

 В тази катедра са минали 45 години от живота ми. Когато бях назначен за асистент в Катедрата по български език, шеф беше проф. Кирил Мирчев, който всъщност остана на този пост цели 30 години. Той беше тих и учтив човек, говореше напевно точно като Балан, а освен това имаше един обичан израз „Можем каза, че…“, вместо по-късните условни изрази от типа „Бихме казали, че…“, или „Би могло да се каже, че…“, които вероятно са му се стрували прекалено модерни. Проф. Мирчев беше доказан ерудит по въпросите на старобългарския език, четеше лекции освен това и по историческа граматика. Асистент му беше Петър Илчев, добър познавач на старобългарската глаголица, но малко муден и бохем.

На катедрен съвет обсъждаме какви учебници трябва да се напишат за студентите. Проф. Константин Попов се обръща към Илчев и го подканва да издаде своите събрани наблюдения в учебник. А Илчев непукистки и в свой стил заявява: „Абе, бай Коста – на моето рамо не кацва птичката на Щастието!“. Така и не направи учебник. Наскоро по една телевизия пловдивски автор показа, че е написал подобно изследване.

Други известни езиковеди в катедрата по това време бяха проф. Любомир Андрейчин, чиято „Основна българска граматика“ се цитираше по цял свят. Най-млад професор бе Стойко Стойков. Четеше лекции по фонетика и диалектология, под негово ръководство колектив създаде няколко тома на Диалектния атлас на българските говори.

По-късно в катедрата професори бяха Константин Попов, автор на първото наше изследване по синтаксис „Съвременен български език. Синтаксис“, проф. Стойко Стойков, автор на няколко издания на граматики, а проф. Мирослав Янакиев пръв въведе четения по стилистика, също така и във Факултета по журналистика, които наследи моя милост, след като издадох през 1978 г. книгата си „Журналистическа стилистика“.

По-късно професори в катедрата бяха Христо Първев, Петър Пашов – техен е обемистият 1207 страници Правоговорен и правописен речник. Членове на катедрата бяха още проф. Тодор Бояджиев, проф. Венче Попова, акад. Михаил Виденов, професорите Василка Радева, Руселина Ницолова и др.

Днес в Катедрата по български език расте младо поколение специалисти по роден език.