ХОРАТА АУРИ

Елка Димитрова

Институт за литература към Българската академия на науките

 

Abstract. The text draws a parallel between the poetic worlds of two poets who have been traditionally paired for literary-historical reasons: Ivan Tsanev and Ekaterina Yosifova. The study starts from their relations to the “quiet lyrics” of the late 1960s and early 1970s in order to develop larger generalizations about the specific aesthetical and ethical closeness between them – despite the differences of their poetics.

Keywords: contemporary poetry, quiet lyrics, ethics, aesthetics.

 

Съществуват хора, към които изпитваш благодарност, задето ги има. Не защото са ти фактологично или биографично близки. Не и защото ги познаваш – повече или по-малко – лично. Възможно е впрочем изобщо да не ги познаваш. Ала да знаеш, че има такива като тях, вече е утешение.

„Хора аури“ ги беше нарекла Биляна Курташева. Откъде обаче идва това сдвояване на Иван Цанев и Екатерина Йосифова? Въпросът за аурите като че ли по-малко се нуждае от поставяне, доколкото в същината си това название е интуитивно. И гарант за неговата достоверност може да бъде най-вече откликът му в нечия друга интуиция. Което и се случва в този момент.

Защо именно те двамата и откога ги сдвояват? От 90-те години особено силно и по особен начин според мен.

Преди това биват свързвани по-скоро в общия поток на т.нар. „тиха лирика“ – понятие, колкото успешно (дори, подчертавам – непреднамерено успешно – като метафора на противостоянието срещу гръмките гласове, едрите фрази и правоверните теми в социалистическия канон след 1944 г.), толкова и противоречиво, и проблематизирано. Тук само ще отбележа, че понятието тиха лирика е създадено от Пенчо Данчев в опита му да подреди концептуално съжителстващите литературни поколения от края на 60-те и началото на 70-те години, да прокара разделителна линия между т.нар. „априлски“ и „бригадирски“ поети, от една страна, и новия поток по-камерни, интровертни поетически гласове (Иван Цанев, Калин Донков, Екатерина Йосифова, Калина Ковачева, Борис Христов, Владимир Попов, Андрей Андреев, Паруш Парушев и др). Заслужава си да се отбележи, че Данчев в случая е по-скоро добронамерено снизходителен. За сравнение, в дискусията, състояла се на страниците на сп. „Септември“ по този повод, надделява мнението, излъчено от Иван Цветков, че младите поети отстъпват на априлците. Те са определени като „добри версификатори, умеят да направят стихотворение, но са по-дребни по идеите си, проблемите си, мащабите на мислене“. Упреквани са в „херметизъм и дребнотемие“, стихът им „преминава в слободия, звучи кухо, празно, безсъдържателно“ (Здравко Чолаков). При това обаче все пак бива отбелязан развоят „от синтетизъм към аналитизъм“ като заслуга на тази нова вълна в българската поезия. А самият Пенчо Данчев защитава младите в един диалектичен дух, търсейки „взаимопроникването между политически, граждански патос и интимни вълнения“. (Тук бих насочила вниманието към статията на Гергина Кръстева „Иде ли смяна? (Българската лирика от 70-те години на XX век – дискусии в периодичния печат, литературнокритически оценки и литературноисторическо конструиране на периоди, стилове, автори, теми)“, откъдето са и приведените цитати.) В общи линии, дискусията в сп. „Септември“ от 1972-ра е пикът на една критическа тревожност, която може да бъде регистрирана по страниците на литературната периодика между 1968 и 1972 г. По-нататък знаете какво се случва с този критически етикет. След 1989 г. той добива безусловно положителен, дори дисидентски смисъл.

Що се отнася до проблема за етическата условност на естетическите понятия в политически акцентирани епохи, бих припомнила един текст, в който Милена Кирова с елегантна лекота снема критическите напрежения от редица подобни етикети в името на самата поезия. Статията е „Поезията на Иван Цанев: от критическите клишета до създаването на свят“ – публикувана в „Литературен вестник“, 2012. В нея, сред всичките развенчавания на литературоведски стереотипи по повод поезията на Иван Цанев, присъства и едно много педантично изреждане на звуците в ранните му стихосбирки – именно в противовес на определението „тиха лирика“. (Особено внимание е обърнато на звъна.) Пак в този текст има и едно много интересно наблюдение на съпоставянето и разграничаването Цанев – Далчев, осъществявани последователно от Светлозар Игов в годините преди и след 1989.

В цитираните случаи, не е трудно да се забележи, не става дума точно за противоречивост. Става дума по-скоро за смяна на идеологическата оптика. Проблематичното преди 1989 се превръща в положително след тази преломна година (в случаи като термина „тиха лирика“). Или малко насилени аналогии (като сравненията с валидиращата фигура на Далчев) вече, след като отпада напорът на дисидентския ентусиазъм, не са необходими. (Тоест можем да си позволим да четем Иван Цанев, без да го съпоставяме с Атанас Далчев, защото те всъщност чак толкова не си приличат.)

Пак в същия ред на мисли ще отбележа и че когато Михаил Неделчев определя присъствието на „тихата лирика“ като заключено в периода между 1965 и 1985 г., той изрично отбелязва: „След това настъпва разсейването, разпръсването на общността“.[1]

Как и защо се сплотяват и разпръсват общностите в една литература? – Ще оставя този въпрос отворен, с явния намек за неговата сложност, когато говорим за периоди с утежнени социални и политически контексти. Ще го оставя, за да се върна към първоначалния въпрос, по-категорично фокусиран върху поводите за днешната среща.

И така, защо точно Иван Цанев и Екатерина Йосифова? Защо и откога ги сдвояват? И тук моят отговор е: от 1990-те години – от следкомунистическото време, в което новите литературни поколения изпитаха потребност да намерят свои предшественици, различни от казионната поезия, от натрапената „по-възрастна“ литература. Тук съвсем умишлено не въвличам метафори от типа на бащи, майки, родоначалници или някакво друго метафорично въплъщение на патриархално-родовите отношения. Защото точно Иван и Катя трудно биха понесли в своята крехка бистрота и пронизваща истинност подобни набеждавания. Това би било нещо като да окачиш медал на ефирен дух. Да, мисля си, имаха нужда хората от моето поколение именно от дух – не национален, не родов, не дори хегелиански някакъв дух на времето. Всичко това е прекалено тежко и помпозно в сравнение с онова, за което говоря. Имахме нужда не от ангажиращия дух на някаква задължаваща приемственост. А от онзи незадължителен дух-духче – дух сияние, осенение, нимба – от ефимерния дух на възжеланото съответствие, в което да се припознаем като нечии. От онова чувство за благословеност на срещата, за щастие от събеседването, за уют под покровителството на свободен дух пазител, под чието благосклонно и леко крило и ние самите да бъдем свободни.

А доколко между Иван и Катя, между поезиите им има нещо общо? Това вече е друг въпрос. И има, и няма вероятно. Ако се вгледам като литератор, бих казала, че различията са сериозни, дори знаменателни. Но в същото време те са от онези необходими различия, които скрепят антиномиите, принадлежащи на едно поле. Тоест без тяхното родство трудно бихме могли да говорим и за тяхната антиномност.

И в духа на днешното, все пак недотам академично, събитие, ще си позволя да говоря по-образно, по-удоволствено-произволно.

Ловец на мигове – бих нарекла Катя Йосифова (нека ми прости неоригиналността). В кои мигове се пишат стихотворенията – питаме се, докато я четем. Или: в кои стихотворения се случват миговете? – като че ли е по-точният въпрос.

Посаждащият дърво – бих нарекла Иван Цанев. Много се надявах да заобиколя онова незаобиколимо „дърво на хълма“ в настоящото изложение, но не ми се получи. Иван умее да създава усещане за вкорененост и утеха там, където корен и утеха не могат да се намерят. Или по-точно – там, където корен и утеха друг не може да ти даде.

Катя създава стихове усещания, Иван – поезия на значенията. Или, по-подредено и категорично казано: Иван е поет на ясните значения, Катя е поет на абсолютните усещания.

Иван има гладки, завършени изречения, Катя говори с фрагменти и елипси.

И така, за мен Иван е по-класичният поет. Всъщност той може би изобщо е класичен. Може би и затова критиците пишат по-пространно за него.

В Катя има нещо наръбено, щуро, несъвместимо с тъканта – не знам с коя тъкан точно – на делника, на живота, на поезията (такава, каквато я мислим, когато мислим за поезията по принцип), изобщо – с тъканта на базисното и стереотипното. Странно би било например, както си вървиш по улицата, някой да те дръпне и да те заприказва така, както се мисли и говори в стиховете на Катя Йосифова. И въпреки това, докато ги чета, имам точно това усещане: както си вървя по улицата, някой ме дръпва с небрежна, малко гаменска изящност за ръкава – и ми казва нещо съвсем неочаквано, при това – в изречение, от което половината думи липсват. И то е точното изречение – не би понесло нито дума повече, без да изгуби онова бодване на топлийка в себе си, без да отвлече вниманието с онези допълнителни думи, от които се строят пълните изречения – онези думи, които обикновено ни разсейват от най-важното – именно от онова бодване с топлийка, което може да спре ритъма на ежедневното, което може за миг – не повече (повече не е и нужно) – да те накара да се обърнеш след дъха си – на 180 градуса от общата правилна посока на движение. За да намериш своята правилна посока. И да продължиш като някой друг – като онзи друг човек, който всъщност си.

Но дали наистина Иван Цанев е в по-малка степен изненадващ поет? Това, че стиховете му се леят гладко, че (особено в по-ранните си книги) говори в общностни понятия – не ни ли подвежда всъщност? Защото той е способен дори в стихотворение за деца да напише: „Обичайте, макар и отдалече, / това момче с бодливото елече“ (става дума за таралежа, стихотворението е „Неудобният“). И милостта в думите му (тази негова голяма дарба!) може лесно да ни подведе да търсим само алтруизма – общоразбираемото благо в тях. Но бодливото елече си е бодливо елече. И този канонизиран като мъдрец поет много добре го познава – и отвън, но и отвътре.

Може би неговият необичаен поглед просто е по-жалостив, просто ни пощадява от прекомерност. И може би именно това качество (непрекомерността) стои и зад по-гладкото вписване в литературните контексти. Ето например, Светлозар Игов свързва ранните му книги с „есенния ренесанс“ на старите класици: Елисавета Багряна, Дора Габе, Никола Фурнаджиев, Атанас Далчев, Димитър Пантелеев, Иван Хаджихристов и Иван Мирчев; свързва го с Далчев; свързва го с поетите на 40-те (особено с Валери Петров). А оперативната критика от 60-те и 70-те години безусловно регистрира вместимостта му сред младите поети на 60-те и 70-те години.

Катя Йосифова обаче някак неуместно стърчи – не само като поет, дебютирал в края на 60-те. От всяко контекстуално време и пространство би стърчала вероятно.

Иван Цанев сякаш е роден умерен (ако се взрем по-внимателно, ще видим, че едва ли е точно така, но той поне говори езика на умерените – и затова би могъл да е поет на едно много разтегливо време, каквото е времето от 60-те години на миналия век до днес – в българската и всяка европейска литература. А вероятно и доста преди и след тези граници. Но Катя – тя би пробождала болезнено фино всяко време. Бих я нарекла по-скоро безвременна. Тя би могла да съжителства с европейските авангарди от различни периоди, но и с особената солиптична модерност на Емили Дикинсън – до съвсем съвременната поезия. Трудно е обаче да се каже, че принадлежи някъде. В нашия литературен контекст бих посочила като неин наследник Марин Бодаков.

В тази специфика на идентичността не прозира ли именно сърцевинната способност на поезията да задава свои норми на идентичност, да формира отвъдверемеви персоналности? Така че Гео Милев през 20-те години на ХХ в. да може да открие в късносредновековния Франсоа Вийон сродна модерна душа, така че Бош и Брьогел Стари да бъдат гледани като модерни – епохи след човешкото си битие. Та към това клоня. Към това, което поезията, изкуството прави от хората и което не може да се измери с тяхната биографична и социална принадлежност. Към това, което е профил на душата. Поетика на мисленето. Физиономия на поетическия език. И всички тези определения трудно биха се измерили с генерации, с влияния, с каквато и да било хронологична и биографична конституция. Защото в своите крайни случаи изкуството разломява собствената си норма и тя бива отнесена от течение, по-важно от нея самата. Силно със своята неконвенционалност спрямо повърхността. Насъщно поради своята архетипност.

В този ред на мисли, ако трябва да обобщя, Иван Цанев и Екатерина Йосифова е по-добре да се мерят през универсални понятия като класично и модерно, отколкото през поколенческите си принадлежности.

А защо, когато говорех за умереността, ерго – класичността, на Иван, оставих в скоби едно „но, ако се взрем по-внимателно…“? Защо ли? Защото тази порсловута умереност – тази умъдреност, за която Св. Игов говори, тази неподатливост на патоси и крайности, не е точно това, което изглежда.

И може би тук точно е връзката между Катя Йосифова и Иван Цанев, поводът да спрягаме имената им заедно – в онази синергия, в онова съзвучие на явно различните им поетики. В уловката на дълбоко драматичното под привидно спокойната повърхност (при Иван) и в удивителния стоицизъм зад болезнените Катини пробождания. В това, че и двамата са поети, пишещи за нещо друго под повърхността, за нещо, което потокът на ежедневието не може (или по-скоро – не иска) да отчлени в себе си – за трепетната човешка душа, която никога не може да е сигурна.

И в заключение ще приложа по едно стихотворение от Иван Цанев и от Екатерина Йосифова. В този ред. Доколкото ги мисля именно през класичното и антикласичното. Не знам дали са точно сред стихотворенията им емблеми, но са сред моите техни стихотворения. Пък и – в противовес на патоса на целия ми текст – някак приказно ги сближават, освен другото – и с чувствителността към краищата и началата.

Шепнешком в нощта
– По тези хълмове звънливи

какво събираш, лунатико?
– Ей тук едно щурче се счупи,

а утре ще ми трябва цяло.
– Там свършва пътя, спри, нататък

не е прекрачвал още никой!
– Звезда е паднала в тревите

и ще я сложа за начало.”

(из „Неделен земетръс“, 1973)

Старата Алиса

От години се канеше да преспи в къщата

на спомените

Ето сега стои на прага

оглежда преметения двор

може да хвърли трохи на гугутките

да полее цветята

под деветте бетонени небета

да измие прозорците

да заключи вратата отвътре

да облече розовата рокля

да застане пред голямото огледало

(каква хубава рокля

а ръцете а шията

а очите а скулите

казваше голямото огледало)

да влезе в него.

(из „Малко стихотворения“, 1998)

Статията е част от работата по проект „Острови на неблажените. История на неконвенционалната българска литература от 1944 до 1989 г. в нейния социокултурен контекст“, договор с ФНИ № КП-06-Н60/1 от 16.11.2021.

 

[1] Научна конференция „Тихата лирика в българската литература: от дискриминацията до канонизацията“, ВТУ, 24-25 април 2015. kulturni-novini.info/sections/31/news/21308-tihata-lirika-vav-fokusa-na-uchenite-filolozi

 

Библиография

Игов 2020: Игов, С. Поетът Иван Цанев. В: Игов, С. Съвременници. Том 1. Варна: LiterNet, 2020. [прегледан 9.9.2023]. <https://liternet.bg/publish/sigov/syvremennici-1/i-canev.htm>. [Първа публикация – в сп. „Родна реч“, 1977.]

Кирова 2012: Кирова, М. Поезията на Иван Цанев: от критическите клишета до създаването на свят. – Литературен вестник, 3/2012.

Кръстева 2013: Кръстева, Г. Иде ли смяна? (Българската лирика от 70-те години на XX век – дискусии в периодичния печат, литературнокритически оценки и литературноисторическо конструиране на периоди, стилове, автори, теми). – Електронно списание „LiterNet“, 10 (143)/2011 [прегледан 9.9.2023]. <https://liternet.bg/publish20/g_krysteva/ide-li-smiana.htm>.

Неделчев 2015: Неделчев, М. „Тихата лирика“ във фокуса на учените филолози. Изводи след една научна конференция. – Културни новини. [преглед 9.9.2023]. <kulturni-novini.info/sections/31/news/21308-tihata-lirika-vav-fokusa-na-uchenite-filolozi>.

За автора. Д-р Елка Димитрова (1971) е доцент в Института за литература – БАН. Специалист е по нова и съвременна българска литература, с особен интерес към проблематиката на модернизма. Автор е на една монография („Изгубената история“), на литературоведски студии, на учебници и помагала по литература и на критически текстове.