СТРАНСТВАНИЯ МЕЖДУ УГНЕТЕНИЕТО, РАДОСТТА И СТРАХА В РАЗКАЗА „ПРОШЕТБА“ НА РАЙКО ЖИНЗИФОВ

Кристин Димитрова

Софийски университет „Св. Климент Охридски“ (Bulgaria)

WANDERING BETWEEN OPPRESSION, JOY AND FEAR IN RAIKO ZHINSIFOV’S ​​STORY “PROSHETBA” (“WALK”)

Kristin Dimitrova

Sofia University St. Kliment Ohridski (Bulgaria)

The article examines the emotional messages in one of the first original literary works by the author Raiko Jinzifov – Proshetba. There are three emotional cores in the story that drive the entire plot – the oppression; the joy; the fear. The thesis of the article is that the author does not focus on the plot, but uses emotional messages, prompting the reader to think and act.

Keywords: Bulgarian National Revival, Bulgarian peasants and citizens, emotional messages, oppression, fear, joy, Raiko Jinzifov

Статията разглежда заложените емоционални послания в една от първите оригинални белетристични творби от автора Райко Жинзифов – „Прошетба“. В разказа са налице са три емоционални ядра, които задвижват целия сюжетен ход – угнетението, радостта и страхът. Тезата на статията е, че авторът не съсредоточава вниманието на читателя върху сюжета, а по-скоро чрез емоционално натоварените послания, подтикващи възприемателя към размишление и действие.

Ключови думи: Възраждане, българските селяни и граждани, емоционални послания, угнетение, страх, радост, Райко Жинзифов

При обособяване на типовете писатели през Възраждането можем да отграничим две големи групи – българи, пишещи в чужбина, които носят в себе си един специфичен оттенък на носталгия, пренесен в творбите им, и онези, които пишат в границите на държавата, живeейки в нейното настояще. Много по-голяма е групата на писателите в чужбина. Често това са студенти, в турски и гръцки учебни заведения, както и такива, заминали за Русия или западния свят, за да се изучат и да пренесат знанията си в родната земя. Нерядко техните творби са пропити с носталгични чувства по отечеството, спомени за едно по-добро място, място, в което те са част от общността, приети, а не са чужди. Творбите на Райко Жинзифов до последно остават верни на тези чувства, самата му съдба следва пътя на поглъщащо отчуждение и самота. Писмото на Нешо Бончев, в което споменава за смъртта на Р. Жинзифов я предава с думите „тежко да умира човек на чужбина, а още по-мъчно е това преждевременно нравствено умиране“ (Bonchev 1983: 358).

Както много други, така и Райко Жинзифов заминава за Москва като студент и остава там до края на живота си. Но никога не заживява истински там – неговата мисъл, спомени, творби живеят само за и в България. Запознава руснаците със съдбите на българите, без да изостава от актуално случващото се в България. Онова, което много български писатели виждат като заплаха за народа, не убягва от полезрението на Жинзифова, въпреки че е твърде далеч от родината. А тази подробност трябва да се счете в полза на автора.

Настоящата статия има за цел да се занимае именно с творчеството на Райко Жинзифов, от гледн точка на емоциите, като се спре в частност върху единствения разказ на Жинзифов „Прошетба“.

***

Българската критика върху „Прошетба“

Боян Пенев в своя трети том по история на новата българска литература, разглежда критично явлението Райко Жинзифов, като анализът му е твърде негативен, с подценяващ тон. А литературната критика припознава като достойно и похвално този автор или произвдение, което в онзи миг на прочит е актуално. Според Боян Пенев Жинзифов е незначителен като поет, но той му отрежда първо място сред поетите на Македония, тъй като за пръв път поезията и страданията в този край са отбелязани в неговите стихотворения (Пенев 1977: 471). Жинзифов е по-познат у нас с единствената си поема „Кървава кошуля“, за която има далеч повече анализи, но в репертоара му от произведения специално място има и една от първите белетрестични творби изобщо – разказът „Прошетба“. Разказ, който улавя настроенията на българския народ, достигнали до изострената чувствителност на автора към родината му.

Разказът „Прошетба“, публикуван в Русия през 1860 г. в сп. „Братски труд“, буди интерес за прочит и анализ именно заради заложените актуални теми в него, както и заради съмнителното пренебрежение от страна на българските критици спрямо творбата. Боян Пенев я споменава мимоходом, Дочо Леков отразява това, че тя е една сред първите сериозни прояви на българската белетристика (Леков 2005: 41), а в монография си, посветена на Жинзифов, Леков отбелязва: „Поради езика си разказът на Жинзифов не оказва онова въздействие, което имат Друмевата повест и творбата на Каравелов” (Леков 1979: 63). Петър Динеков осъжда творчеството на Жинзифов заради използваното наречие като трудно за четене и разбиране, но единствен той отбелязва всички тематични послания в разказа „Прошетба“. Той обобщава разказа така:

„Особена фабула не притежава – това са впечатления от разходка до едно българско село. Интересни са в него няколко неща: описанието на народния живот и някои народни обичаи, картините от българската действителност през средата на миналия век, отношението към гръцкото духовенство и към чуждите, западноевропейски влияния у нас.“ (Динеков 2007: 483-484)

Задълбочен анализ върху разказа прави Лидия Михова в книгата си „Модерните потреби на Възраждането“. (Михова 2001: 63)  Тя коментира появата на разказа като една от първите белетристични творби през българското Възраждане. В същата година, 1860, в коята е публикуван „Прошетба“, Васил Друмев публикува повестта си „Нещастна фамилия“ в сп. „Български книжици“. Отново по същото време разказът на Любен Каравелов „Атаман болгарских разбойников“ е обнародван в списание „Русская беседа“. Нареждайки се сред първите белетристични творби, разказът на Райко Жинзифов заслужава повече внимание. Онова, което наистина затруднява по-голямата популярност на разказа на Жинзифов у нас е „епизодичният достъп до сп. „Братски труд“ в България“ (Леков 2005: 41).

***

Ключ за изучаването на емоциите в периода на Възраждането задава Румяна Дамянова в книга си „Емоциите в културата на Българското възраждане“. Времето на преход е време на промяна от едно състояние на незнание към състояние на ознаване/осъзнаване, появяват се ”позиции, които насочват енергиите на колективните прояви към утвърждаване на идентичност“ (Дамянова 2008: 7).  Възрожденският човек попада в една върхушка от емоции, които го владеят и насочват. Интелигенцията през литературата задава наболелите проблеми на народа, попаднал в ситуация „под иго“ и боравейки с емоциите на възприемателя, тя очаква отклик от него. Осъзнаването на ситуацията води до осъзнаване за нужда от промяна, всяка промяна е съпътствана от множество сътресения и именно в тях възрожденският човек изпитва различни емоции – страх, гняв, срам, но и радост. Възрожденската литература познава и радостта, и тъгата. Емоциите са водещият фактор за вземане на решения през Възраждането, през емоциите литературата пропагандира дадена идея.  Получава се наслагване на идеи, пълни с емоции за или против дадена кауза, което води до действия. Често пъти се срещат противопоставителните двойки заспал народ – пробуждащ се народ, срам – гордост, страх – гняв, тъга – радост. В много случаи те дори са в причинноследствени връзки – ако досега народът е спал, то сега е време да се събуди, ако досега е имало срам от статута на роби, сега е време за гордост от принадлежност към народ със славно минало (благодарение на труда на Паисий Хилендарски), ако досега страхът е водещ като потребност за съхранение на живота, то сега е настанало време за гняв и опълчване срещу потисниците. Всички тези емоции водят до осъзната принадлежност, идентичност, поведенчески модели, не само на обществото, но на отделната личност. „През епохата на Българското възраждане особено решаването на важните екзистенциални проблеми на самоутвърждаването и изграждането на идентичността преминава под знака на емоциите“ (Дамянова 2008: 12). Именно заради това е важно изследването на емоциите, които българските възрожденски писатели инвестират в творбите си, задавайки дневния ред на самата епоха. Подобна творба, доминирана от емоционални послания е именно разказът „Прошетба“ от Райко Жинзифов.

В разказа са налице три емоционални ядра, които задвижват целия сюжетен ход – угнетението от гръцкото духовенство; радостта от българските обичаи, запазили се в топоса на селото; страхът от чуждото западноевропейско влияние, което трайно навлиза като чумна епидемия сред българските граждани.

1. Угнетението от гръцкото духовенство

Тъгата като емоция е присъща на всеки човек. „Емоцията на тъгата се преживява като мъка, униние, тежко очаяние. Преживяването на тъгата включва в себе си комплекс от чувства, и тези чувства се съпровождат с конкретни образи, мисли, спомени.“ (Изард 2017: 251) Но има един тип тъга, която интересува хода на работата и това е угнетението от въшните хора спрямо личността. Синонимно угнетението се свързва с два типа емоции – външни, причинени от друг отвън нас (гнет, тормоз, страдание, мъка) и вътрешни – следствие от нещо преживяно или спомен (униние, унилост, депресия, тягост). За целите на работата използваният термин е угнетение, носещо смисъла на мъката, тъгата, причинени от външен субект.

Разказът въвежда читателя с природно описание на тъкмо зазоряващо се небе и двама млади приятели, тръгнали към село Върбяни при семейството на Здраве (единственият назован от двамата пътуващи) и аз-повествателя на разказа. Обърнато е внимание на модната външност на двамата приятели, но на фокус е разигралата се пред тях сцена на гробищата (пространството на гнета, където първо попадат героите, пристигайки в селото). Откъсът със старицата, молеща за извършване на опело от свещеника и неговият отказ заради недоплащане е централен в сюжетната линия. Но тази линия не включва само гръцкото духовенство и неговата потисническа роля между българските селяни, а и алтернативата в лицето на фигурата на стареята Стоян. По-късно в разказа в топоса на дома и уюта излиза споменът на стареята, който отключва тъга у всички слушатели. „Историята на стареца се излива наведнъж. Тя не е прекъсвана от обичайните за разказа публицистични разсъждения и отклонения“ – коментира Лидия Михова (Михова 2001: 73–74). Гръцкото духовенство е представено като враг на селяните, като съсловие, което граби от изнемощелите българи. Заплашването от страна на владиката, че няма да венчае последния син на дядо Стоян, ако не се заплатят непосилните за намиране пет хиляди гроша, напомня началната сцена от разказа при гробищата и умоляващата попа старица, която му заплаща с каквото има. Всичко това води до заключението, че в селото има една установена практика на системно ограбване на и без това бедните селяни, които са абсолютно зависими от духовенството. Чрез похвата на примера с конкретни случки авторът провокира читателя към едно съчувствие към тегобите на разказващия. Чрез приемането на нещастията и пасивността на героите в разказа, Жинзифов подтиква читателя да изземе ролята им като съпричастен съучастник и провокирайки патриотичното чувство у възприемателите на разказа да запали едно желание за действие, за промяна. След разказа на стареята Стоян никой нищо не коментира, никой не се нагърбва с инициатива за промяна и действие. Коментарът от страна на Здраве е „Търпение – спасение, дедо Стояне!“, което още повече нагнетява пасивното безучастие на младежа, от когото най-вече се изисква действие. Следва тягостно мълчание. Бихме могли да тълкуваме това бездействие като похват от страна на автора, като провокация към читателите – ако персонажите се страхуват да повдигнат глава, то читателят да го стори. В подкрепа на това твърдение е разсъждението на Николай Димитров за страха в литературата на Възраждането:

„Насаждането на чувство на страх чрез разказване на минали истории от възрожденския писател не е насочено към създаване на онтично угнетение у тогавашния читател – страх от смъртта, от съдбата (въобще състояния на угнетимост не са присъщи за възрожденската епоха, макар че не са избегнати напълно), а напротив, към производство на не-страхова сугестивност, своеобразно лекуване на страха чрез довеждането му до възможната крайна точка, там откъдето той вече се превръща в омраза към неговия приносител. А омразата трябва да роди безстрашието, отмъщението, бунта.“ (Димитров 2013: 58)

Важно е да се отбележи, че в тази своеобразна първа част намеса на авторовата публицистична тенденция за коментиране и тълкуване липсва – извеждането на изводи е оставено само и изключително на читателя.

 

2. Радостта от българските обичаи

Райко Жинзифов още от юношеските си години е силно повлиян от Димитър Миладинов и неговата страст да събира народни умотворения. Именно затова не е чудно, че в разказа „Прошетба“ авторът е включил три песни – първата и третата са фолклорни, а втората е коментар-упрек към българската гражданка. Авторът обръща внимание на българските обичаи, предавайки ги с едно умиление през размислите на аз-повестователя. Фолклорното в разказа е предадено чрез детайлно описание на случващото се на „гумното“ – веселбата и танците на девойките и младежите, описание на традиционните носии, прическите и усмихнатото лице на българската селянка, любовта към народните песни и веселието от танците им. Всичко това е предадено с една тежка носталгия, примесена с гордо чувство на радост от народното наследство, опазено в топоса на селото. Селото се разглежда като крепител на обичаите, на традициите, на чистотата, религията, моралните устои. В тази част от разказа радостта не е веселие, тя е отдъхване от градското модно. Радостта от запазилите се традиции действа като мехлем за душата на аз-повествователя. Както и Румяна Дамянова отбелязва в своята книга „Емоциите в културата на Българското възраждане“, от средата на 19. век все по-често се среща патос и възторг към родното. С наближаването на революционното време отечеството е поставено на пиедестал и всичко родно се издига. Досега народът е „свестяван“, събуждан, подготвян. Необходимо е приобщаване към европейската цивилизация, достигане на новите знания и учения, но с идването на новото старото се забравя.

„Радостта ще стане част от идеологизиращия глас на възрожденското време, ще отрази онази „пролет на народите“, на която е подвластен целия 19. век. Но през втората половина на века, с настъпващата промяна в обществено-политическата ситуация, радостта ще срещне и огорчението и резигнцията(…).“ (Дамянова 2008: 182-183)

Затова в разказа честите прекъсвания от осъдителни коментари са породени от страха от загубата на чистите нрави. Аз-повествователят се надява на селяните, че ще опазят народната памет и ще защитят наследените традиции пред онези българи, изменили на родното. С благодарност и като че ли с въздишка на облекчение авторът отчита, че все още в селата могат да се срещнат целомъдрени, благопристойни девойки, облечени в отличителни за местоживеенето и националността си дрехи, като веднага след тези си думи той прави паралел с големите български градове, в които не могат да се срещнат традиционните български одежди.

Радостта през Възраждането преминава различни етапи – от радост от приобщаването с другите напреднали цивилизации, до радост и възхвала на родното и българското.

3. Страхът от чуждото западноевропейско влияние

Страхът е една от първите и най-естествени емоции на човека. Той е обект на изследвания на психоанализата, която търси обяснение за дадено психично разстройство през подтиснат спомен, заключен от страха за него. Страхът има много полета за анализиране, но онзи, който интересува настоящия труд е колективният страх. От индивидуална, частна емоция през Възраждането тя се превръща в културна емоция.[1] Така видян, колективният страх е осъзната заплаха не само за индивидуалния човек, но за самото общество. Заплахата често идва отвън, страхът е породен от влияния, несъответстващи на онова, което работи за социума вътре. Следва заключението, че страхът, съдържащ се в нещо ново отвън, е следствие на страх от промяна. Румяна Дамянова тълкува страха от промяната като страх, водещ началото си от древните инациационни ритуали на смърт и раждане, тъй като всяка промяна е смърт на нещо, практикувано досега и раждане на новото, промененото, приетото външно. (Дамянова 2008: 109-110)

Авторът на „Прошетба“ предава страха си в разказа чрез осъждане на навлизащите нови моди в българските градове. Той вижда европейската мода като заплаха, като предпоставка на загуба на идентичност, която води със себе си последствия като загуба на морални ценности, заменени с такива, които все още не отговарят на българската действителност.  Подобни са и разсъжденията на Николай Аретов, който на свой ред отбелязва, че българите последователно са подложени „на две силни денационализиращи влияния – първо гръцкото, а след това и руското“. Той смята, че отчужденият българин далеч от родината си усеща заплаха „от загубване на националната си идентичност и несъзнателно се предпазва поне от третата – „европазима“. Така става осъзната тенденцията фолклорът да насища тази потребност от маскиране на заплахата от настъпващото чуждо. (Аретов 1995: 124)

Разказът е ситуиран в една чисто патриархална обстановка, която предполага силно заложени морални устои, утвърден модел на живеене, строги правила на поведение, силна религиозна култура. Западното общество е модерно, в него поле за изява има индивидуалната личност с желанието й за  личен просперитет, лично израстване, фокусиране върху събекта. Топосът на селото в разказа е неслучайно избран като контрастен на тази тендения. Селата са най-бавно променящите се звена в едно общество. Те най-силно пазят традициите, патриархалните модели и поведенчески маркери на миналото, в което те още са. Авторът избира три фигури, внесени отвън, представляващи новия страх – Здраве, неназованият аз-повесвовател и събирателният образ на жената гражданка, поддала се на европейската мода.

В начало при настаняването в дома на стареята Стоян децата се подиграват на панталоните на новопристигналите, облечени „во френско“, което е своеобразен начин най-чистите и неподкупни същества да кажат онова, което всички си мислят, но е неприлично да изрекат. Ако до съвсем скоро българският гражданин се е самоопределял като грък, то сега е дошла нова мода, с която той се припознава като европеец и познатите фрази „кали спера“ и „кали мера“ са заменени с френското „Бон жур“.  Дрехите и езикът са първите лесно забележими външни белези на промяна, измяна, отклонение от общоприетото, което буди страх от загуба на идентичност. Сливането с чужда култура, загубата на идентични маркери са основни източници на страх за възрожденския писател. Затова е и нужен постоянният публицистичен език, с който си служи авторът. Той иззема ролята на гласа отгоре, който направлява стадото, което се отлонява от правата пътека.

Освен отбелязаните дрехи на новодошлите, авторът директно се обръща към онзи цялостен образ на жената гражданка, в който вижда най-много заплаха от измяна. Авторът предава критиките си в мерена реч към онези млади девойки, които побегнали в градовете „ся премениха в чисти европейки“. Разграничаването между мерена и прозаична реч е още един инструмент за  полагане на граница между наше и чуждо. Чрез този похват авторът изразява острото си несъгласие от потъпкването на старите традиционни поведенчески и национални маркери и тяхното заменяне с нещо ново, модно и чуждо.

Противопоставянето град-село, чуждо-свое, близко-далечно е познат мотив в българската литература за отграничване на доброто и полезното от лошото и вредителното. Градът е топос на злото, от което се израждат най-пагубните нови течения, чакащи да заробят лесно податливите младежи. Но авторът се обръща най-вече към девойките. Специфичното обръщение към тях не е случайно, то е трайно утвърдил се модел. Николай Чернокожев в своята книга „От възраждане към прераждане“ обяснява именно това явление:

„Женското изговаряне на проблематичната цивилизованост става необходимо, защото жената не само е съсредоточие на цивилизационни въздействия и агресии, но често е виждана и употребявана като лошия пример – една възможност за локализиране на недоброто извън мъжкото. В много случаи жената се мисли като „слабото място“ в монолитния български свят – тя въвежда в него развалата, носена от чуждото, разрухата и естествено се отчуждава от символните топоси на своето, отъждествява се със злото.“ (Чернокожев 2003: 185).

Критиката към гражданката може да бъде разглеждана и по още една линия – нейната роля като жена в общестовто. Разказът „Прошетба“ е публикуван във време, когато „женският въпрос“ е актуален в България, но пренесен от Европа. Не е случайна актуалността на позицията на Райко Жинзифов в разказа през аз-повествователя, който осъжда изменящата на традициите гражданка. Следящ отблизо събитията в Османската империя, на автора най-вероятно не му убягват всички спорове, водени от българските публицисти по страниците на печата относно ролята на жената в обществото, нейната образованост и възпитание, задължения и отговорност. В своята книга „Робини, кукли и человеци“ Надежда Александрова подробно разглежда въпроса за отношението на публицистите към жената, дискутиран в печата през Възраждането, и конкретно през 60-те и 70-те години на 19. век.

„Правилно конструираната женственост на Възраждането е тази, при която българката ражда деца с българско самосъзнание. При наличието на осъзната принадлежност към българския род опасността от трагичен финал за българката намалява, защото  според българските еманципатори тя е осъзнала своята природна предопределеност, а с възпитанието на отрочето е дала приноса си и за обществото.“ (Александрова 2012: 145-146)

Така ролята на жената през Възраждането е очертана в услуга на обществото, а „печатът се грижи да възпира индивидуалистки прояви, като ги обявява за деморализиращи“ (Александрова 2012: 98).  Авторът на „Прошетба“ се страхува най-вече за девойките, които заминавайки за града и пременяйки се „в чисти европейки“ са склонни най-вече към измяна в ”принадлежност към българския род“.

Младежта целокупно се опитва да подражава на връстниците си от Европа, готова да забрави идентичните маркери на своя народ, като промяната действително започва от градовете. Страхът от измяната е посрещнат лице в лице с последните редове от разказа, в които с едно изречение е предадена обречеността на двамата млади пътуващи. И двамата поемат за чужбина, а авторът не може, а и не вижда разлика между чумата или холерата, с които младежите са заразени. Мотивът за пътя, с който са въведени героите и с който завършва разказът допринася и за идеята за непринадлежност въобще на двамата младежи. Тяхната начална точка не е назована, домът на Здраве някога е бил село Върбяни, но отдавна не е и той се завръща там като гост, не е посочен и обратния път към вкъщи, защото те нямат дом. Вечно скитащият се е най-податлив на външни влияния и онзи без дом е като човек без принадлежност към никого. Двамата младежи може би са по националност българи, но те изменят на родината си и авторът не се страхува да ги изпрати в чужбина. Той се страхува за селата, от които и други младежи, подобно на Здраве и спътника му, излизат в търсене на новото, на промяната.

***

Заключителни наблюдения върху разказа „Прошетба“

Като творец, живеещ в чужбина, Райко Жинзифов създава разказ, ситуиран в отечеството му, втъкавайки настроения и емоции, които отговарят на българската действителност тогава. Както бе споменато и по-горе, Жинзифов живее в Русия, но никога не приема новия си дом за същинска втора родина. Той дейно участва в съдбата на българите и се интересува от ставащото в Османската империя. Емоциите, които го изпълват като човек, зареждат творбите му като творец. Тъгата и мъката, носталгията и радостта, страхът и чувството за отговорност са емоции, втъкани в разказа „Прошетба“, отваряйки прозорец към епоха, изпълнена с множество емоционални сътресения. Разказът „Прошетба“, като един от първите ни оригинални белетристични творби, не бива да бъде прескачан и подценяван заради обикновения сюжет.

Райко Жинзифов не разчита на фабулата, а на настроенията и посланията, които предава най-често чрез аз-повествователя, който се явява и своеобразен коментатор на онова, което наблюдава. Творбата „Прошетба“ е наситена с повече емоции и малко действия, за да въздейства на читателя, изостряйки неговата чувствителност. Чрез този похват творбата разчита на възприемателя читател за гражданска ангажираност, мисъл за действие, за промяна, осъзнаване. Интересно е наблюдението как чрез емоциите, заложени само в един разказ, може да се докосне струната, от която да произлезе мелодията на промяна у читателя.

Благодарност

Авторката на статията изказва благодарности за съветите и голямата подкрепа от доц. д-р Надежда Александрова.

 

[1] Терминът е на Румяна Дамянова. Вж. „Емоциите в културата на Българското възраждане“, с. 101

Библиография

Александрова 2012: Александрова, Н. Робини, кукли и человеци. София: Сонм, 2012.

Аретов 1995: Аретов, Н. Българското възраждане и Европа. София: Кралица Маб, 1995.

Бончев 1983: Бончев, Н. Съчинения. София: Български писател, 1983.

Дамянова 2008: Дамянова, Р. Емоциите в културата на Българското възраждане. София: Сиела, 2008.

Димитров 2013: Димитров, Н. Езикът на страха във възрожденската литература. с. 45 – В: Страхът в българската литература през 19-ти и 20-ти век. Велико Търново: УИ „Св. Св. Кирил и Методии“, 2013.

Динеков 2007: Динеков, П. Райко Жинзифов. с. 469 – В: Възрожденски писатели. София: Захари Стоянов, 2007.

Жинзифов 1863: Жинзифов, Р. Прошетба. с. 123 – В: Новобългарска сбирка. Москва: 1863.

Изард 2017: Изард, К. Тъга с. 248 – В. Психология на емоциите. София: Здраве и щастие. 2017.

Леков 1979: Леков, Д. Райко Жинзифов. Литературно-критически очерк. София: Български писател, 1979.

Леков 2005: Леков, Д. Райко Жинзифов. с. 31 – В: История на литературата и навъзприемателя през Българското възраждане. Т. 2. София: УИ „Св. Климент Охридски“, 2005.

Михова 2001: Михова, Л. Разказвачът Райко Жинзифов (и за двата типа разказване през Възраждането). – В: Модерните потреби на Възраждането. София: Полис, 2001.

Пенев 1977: Пенев, Б. Ксенофонт (Райко) Иванов Жинзифов. – В: История на новата българска литература. Т. 3. Съст. акад. П. Зарев, И. Сарандев. София: Български писател, 1977.

Чернокожев 2003: Чернокожев, Н. От Възраждане към прераждане. София: Фигура, 2003.

Кристин Димитрова e студент в трети курс в СУ „Св. Климент Охридски“ в специалност Българска филология.

E-mail: milanovakristin745@gmail.com

© Кристин Димитрова

_________________________________________________________________________________________

© Събитие и текст. Поредица към сп. “Филологически форум”, No 1, 26.08.2024 г.